автор: petinka

Кълбото на живота ни разплита се,
оставяме и изгреви,и залези зад нас.
Поели пътя си,все пак усещаме-
изплъзва ни се нишката от раз.

Красивите моменти не усетили,
вторачили се в болката напред,
ние трудно осъзнаваме:проклети да са
материалните неща! Зает,

човекът не разбира,че
времето безспирно си лети.
И в него може би я няма дирята
от спомен за човек любим.

Светът създаден е от светлината,
струяша от две отворени сърца.
Защо затваряме врата им,
прикрили с длани очи за любовта?

Неуловими мигове изпускаме
във гонене на празна цел.
и много късно осъзнаваме-
по пътя си човек е сам поел.