автор: Ayumi

Знам, че е дълго, но не мога да пиша кратки неща...съжалявам.

Закачулена мъжка фигура вървеше по една от малките улички на крайбрежния град. Сега по пукнатините се беше събрала вода от скорошния дъжд, чиято влага правеше въздуха още по - тежък. Падащите капки вода се чуваха съвсем ясно на фона на доста необичайната тишина, която беше налегнала. Спокойната нощ тук обаче беше една илюзия, в която никой не желаеше да живее.
Станеше ли прекалено тихо, значи нещо не беше наред.
Мъжът се убеди в това, след като усети, че някой е по петите му. Всъщност го следяха от много време, но чак сега, когато бяха навлязли в тъмната и тясна уличка, бяха решили, че е време да се покажат. Бандити. Цели четирима го бяха обградили. Държаха метални пръчки, които сякаш се губеха в едрите им и мускулести ръце. Тогава единия, очевидно по - едър от останалите, пристъпи крачка напред със самодоволна и глупава усмивка.
- Давай парите, ако ти е мил живота!
Защо ли стратегията им не се беше променила поне малко през последните векове? Все същия банален израз и все същата стратегия, която проработваше, но не достатъчно често.
- Махнете се от пътя, ако ви е мил вашия. - Гласът на качулатия беше равен и студен, толкова спокоен, че обирджиите се стреснаха. Но само за миг, защото в следващия се впуснаха в атака.
Слабите и некоординирани движения бяха лесни за отбягване. Съвсем скоро обаче тази игра стана прекалено досадна за съществото и то реши да промени правилата. Само за миг се озова зад гърба на един от бандитите. Рязко дръпна главата му назад, разкривайки пулсиращата вена на врата му. Създанието се усмихна и заби зъбите си, оставяйки топлата кръв да протече в гърлото му, а останалите трима нещастници да гледат изплашено. Изпивайки и последната капка, вампирът пусна трупа на земята и се зае с другите, които се разбягаха.
Но не тичаха достатъчно бързо. За един миг качулатият се озова зад една от жертвите си. Извъртя главата му и се чу изпръщяването на счупения му врат. Мъртвецът падна в една от локвите с изписан ужас върху лицето му. Но вампирът не спря до тук. Другите двама крадци продължаваха да бягат напред, към появяващата се вече тълпа, което доста се хареса на вампира. Отново използвайки бързината си той се появи пред един от двамата, но той някак си успя да го заобиколи. Съществото хвана минаващия покрай него крадец за дрехата и го дръпна назад, подлагайки коляното си под гръбнака му. Ново изпращяване и още един труп на земята.
Последния човек продължаваше да бяга. Това беше и този, който бе говорил.
Качулатият се усмихна и атакува отново.
- Предупредих ви. - Каза спокойно и хвана водача в хватката си. Последният от обирджиите загина, за да засити глада на вампира, а след като и неговото тяло стана ненужно, беше захвърлено в поредната локва. Съществото продължи пътя си към кея, където щеше да намери кораб, с който да стигне до пристанището на град Гролис. Слънцето бавно бе започнало новата си обиколка.

На кея цареше ежедневната суетня. А в това сборище на пирати, тя беше още по - голяма. Още един кораб щеше да заминава за Гролис. А товарът беше скъп. Гролис беше едно от малкото места, където робството беше признато и където моряците припечелваха добри пари.
Сега двама мъже - единият дребен, с изпито и сбръчкано лице и оплешивяваща глава, а другият - едър, всъщност, приличащ на канара, с огромни ръце и изглеждащ доста по - млад от спътника си, вървяха към същия този кораб. На рамото на грамадата висеше мръсен чувал.
- ...Ако капитанът не държеше толкова на тоя плъх, лично щях да му прережа гърлото! - Дребния продължаваше да недоволства през цялото време.
- Нали го хванахме, млъкни вече! - Гласът на другия можеше да се определи само по един начин - дебилски. Пиратът като че ли беше жертвал и последната си мозъчна клетка в името на мускулите си.
- Абе...Добре че в тази пратка има и малко разнообразие. Изглежда пътуването няма да е съвсем скучно. - Дребосъкът се усмихна лукаво и потри дланите си.
- Ти гледай капитанът да не разбере какво правиш с момичетата. Ще изхвърчиш зад борда, ако преди това не ти извади карантията...
Смениха темата с приближаването на кораба, който не беше никак малък. Едрият моряк се качи на палубата и тръгна към една от каютите, предназначени за робите. Отвори вратата и захвърли чувала на пода.Отвътре се чу тихо охкане, на което не беше обърнато никакво внимание. Вратата на стаята беше затворена, а младежът беше оставен на милостта на съдбата.
Момчето се казваше Морнел. Няколко години беше работил при един кръчмар като помощник, но преди дни същият този кръчмар го беше продал на обидно ниска цена на пиратите. Явно това беше отплатата за времето, през което беше претърпял какви ли не унижения...А сега беше натикан в чувал, в който съвсем скоро щеше да се задуши. Бързо започна да движи тялото си с надеждата, че някак ще успее да открие лицето си за глъдка въздух. Усилията му доведоха до резултат и съвсем скоро от платнената торба се показа рошава глава. Момчето беше приблизително на осемнадесет, косите му бяха дълги и черни, но в момента бяха разпиляни на всички посоки. Очите също бяха черни - живи и търсещи някакъв изход от ситуацията.
Морнел беше с вързани ръце и крака, което доста затрудняваше опитите му да се измъкне. Огледа бързо за някакви остри предмети, с които да среже въжетата, но освен трите легла, малката кръгла маса и двата стола нямаше нищо. Младежът въздъхна нервно и започна опитите си да измъкне китките си. Въжетата протриха кожата му, но нямаше време да мисли за болката в този момент. Пиратите щяха да се върнат скоро и тогава вече щеше да е твърде късно за бягство.
Ситуацията му напомни за едно време. Имаше откъслечни спомени за детството си в някаква гора и как един ден хората го бяха отвели заедно с още деца. Но картините бяха размазани. Морнел много пъти се беше опитвал да си спомни нещо повече, което да можеше да подскаже произходът му и да обясни защо не беше остарял и с месец през последните десет години. Може би обяснението беше, че е елф. Контрабандистите на деца взимаха за роби много елфи. Беше чувал, че използвали някаква техника, която изтривала всички спомени и възвръщането им в последствие било невъзможно...
Най - сетне успя да измъкне китките си от въжето и се изправи бързо.Олюля се, но по пътя към вратата си възвърна сигурността. За щастие не беше заключено. Морнел спря да диша, когато старата панта проскърца. За щастие обаче моряците бяха твърде заети с подготовката на кораба за отпътуване, за да чуят. Момчето забърза тихо по малък мрачен коридор, който отвеждаше до палубата. Сега вече настъпваше сериозната част.
Младежът се огледа наоколо и видя някакъв човал, вероятно с плодове. Вдигна го и започна да го носи, закривайки лицето си с него. Приближавайки дървения мост, който свързваше кораба с пристанището, Морнел остави бързо човала и се втурна напред. Затича по улицата толкова бързо, колкото не предполагаше и че може, разбутвайки хората по пътя си. Виковете на разгневените моряци зад гърба му подпомагаха скоростта да не намалява. Обърна се за пореден път да види каква преднина има и тогава се удари в нещо и падна по гръб. Зави му се свят, защото си беше ударил главата. Въпреки това обаче, усещаше, че шансовете му да се измъкне се стопяваха заплашително. Вдигна очите си нагоре и когато възвърна фокуса им видя висок мъж. Носеше качулка, която скриваше лицето му, но момчето улови неестествения блясък на очите му върху себе си. Морнел се изправи бързо и понечи да побегне отново, когато усети здравата хватка на ръката на непознатия.
- Този ли търсите? - Попита той.
Мъжете погледнаха тъпо, след което отговориха:
- Същия!
- На къде пътува корабът ви? - Попита вампирът. Гласът му беше придобил нотка деловитост.
- Към Гролис. - Отвърна объркано един от моряците.
- Прекрасно - каза на свой ред закачуленият. - Ще ви предам момчето, ако ме качите до пристана.
- За без пари? - Попита учудено единия от моряците и задъвка нервно единия от въз дългите си мустаци. - Доста скъпо ни излизаш, момче. Ако зависеше от мен до сега да те бях...Гррр! Ще ви вземем!
Морнел се опита да се измъкне, но хватката на мъжа беше прекалено силна. "По дяволите! Защо точно, когато бях толкова близо!" - помисли си разгневено и заедно с това - отчаяно. Двама от моряците го подхванаха с псувни. Единия понечи да го удари, но този, който говореше до сега го скастри, че не бива да закача стоката. Младежът се извърна назад към странника, който му беше откраднал свободата. В момента той представляваше още един от проблемите, с които трябваше да намери начин да се справи...
Качиха го отново на кораба и го блъснаха на пода в каютата.
- Когато дойда отново, се надя'ам да си готов за работа, плъх! - Каза мъжът и тресна вратата. Този път ключалката изщрака.
Морнел остана да лежи на земята, загледан в тавана. Щеше да му се наложи да измисли друг план за бягство. Въздъхна уморено и се изправи. Обърна се към леглата. Сега едно от тях беше заето от някакво момиче с доста опърпан вид. Косата му беше мръсна, но си личеше, че е била кестенява. Лицето беше мрачно, за което помагаха и тъмните очи, загледани в нищото пред нея. Като че ли изобщо не беше забелязала Морнел. Той обходи стаята още веднъж с поглед и видя, че едно малко момченце, може би на седем, се беше свило в ъгъла и гледаше уплашено.
Морнел поклати глава и се просна на третото легло. Имаше нужда да почине малко преди да го изведат навън, за да чисти дъските. Щеше да му се наложи да търпи и ужасните подвиквания и обиди на моряците, но на това беше свикнал от работата си в кръчмата. Спомняйки си разговорите на моряците, му ставаше ясно, че е възможно да има и посещения. Погледна отново към момичето. Може би беше на петнадесет.Сигурно родителите й я бяха продали за робиня, за да вземат малко пари, с които да се грижат за другите си деца, или пък просто да вземат храна... А това беше едва началото на неприятностите за нея. Явно го съзнаваше.
Вглъбен в мрачни мисли, Морнел не усети колко бързо дойде времето, когато корабът се отдели от пристанището. Младежът се изправи и седна на твърдия матрак. Момченцето беше започнало да хлипа тихо, но това едва ли щеше да му помогне, когато моряците дойдеха в стаичката.
А това стана след няколко минути. Отключването на вратата беше предшествано от тежките стъпки на здравеняка, който го беше заловил.
- Хайде, излизайте! Има доста работа да се върши! - Изхили се с дебилската си интонация морякът.
Морнел безропотно се подчини, последван от момченцето, което бършеше сълзите си с ръкав. Момичето обаче продължаваше да седи с празен поглед.
- Хайде, момиче! Покана от краля ли чакаш! - Викна вече ядосано пиратът. След като не последва реакция, влезе в стаята и я сграбчи за ръката. Издърпа я грубо и я блъсна към коридора, мърморейки си нещо. - А вий пък к'во сте зяпнали?! Я, марш вънка!
Седемгодишното хлапе хвана силно ръката на Морнел и го погледна изплашено. Младежът се усмихна криво и разроши косата му - единственото, което можеше да направи за него сега.
- Не се притеснявай, малкия. Само прави каквото ти казват. - Изричайки това на глас, Морнел се смръщи. Ако можеше, щеше да вземе спасителната лодка и да се махне още тази нощ, но знаеше, че няма шанс. Тя така или иначе беше пазена, а пък след всички опити за бягства щяха да го следят внимателно...
Излизайки на палубата, тримата бъдещи роби бяха посрещнати от остри погледи, груби подхвърляния и обичайната доза псувни. След това в ръцете им бяха натикани парцали и кофи. Морнел беше буквално съборен на земята от здравеняка. Огледа се набързо и забеляза тъмната фигура на мъжа, в когото се беше блъснал. Най - вероятно нямаше да остане жив дълго време. Дори и да си беше платил, това все пак бяха пирати и щяха да се опитат да приберат всяка скъпоценност и жълтица, до която можеха да се докопат. А този господин, въпреки поовехтялия си, старомоден вид, не приличаше на бедняк. Говореше като някой благородник. Обаче или беше прекалено глупав, за да се качи тук, или беше достатъчно смел и умен. Но определено нямаше вид на глупак...от това, което беше видял до момента.

Вампирът стоеше на палубата и наблюдаваше как брегът бавно се отдалечава.Да, само няколко дни и щеше да е толкова близо до дома си. Дом, в който беше нямал възможността да се прибере от дълго време. Тези мисли го караха да се чувства доста добре. Усещаше смътно чувство за промяна в околния свят. Не, промяната не беше в новите сгради и по - бързите кораби. Не беше и в хората, които бяха станали по - нагли. Беше някъде другаде, но по някакъв начин сякаш я нямаше. Объркващо. Съществото тръсна леко глава, сякаш, за да се отърве от някоя досадна муха и се обърна към екипажа, който шеташе напред-назад, всеки по своя си задача. Погледът му обходи целия кораб, но накрая се спря на момчето, с което си беше осигурил безплатно пътуване. Имаше нещо доста странно в хлапето.Знаеше, че не е човек, беше го усетил още преди да се блъсне в него. Но все още нямаше и понятие какъв може да е произхода му. Е, щеше да има достатъчно време, за да помисли по въпроса. Отново се обърна към вълните и се загледа в изкрящата синя повърхност, озарявана от вече издигналото се високо слънце.
В същия момент се чу изплющяване на бич. Вампирът се обърна към децата, които чистеха палубата и видя, че един едър моряк, с доста тъпо изражение, което жестоката усмивка правеше още по - глупаво, крещеше на Морнел.
- Хайде, крастава жабо! Не си тука за почивка!
Младежът не издаде и звук. Продължи да работи без да пита защо го налагат сега, след като го пазеха, както и останалите, толкова дълго време. Никога нямаше да разбере тези хора.
Съществото се приближи до здравеняка толкова плавно, че човек можеше да се закълне, че той не ходи, а се носи. Наведе се към лицето му и зашепна нещо. Поне за останалите изглеждаше така. Всъщност се ровеше в съзнанието му, вадейки болезнени спомени, причинявайки му болка, но блокирайки способността му да вика или да се съпротивлява. Човекът просто трябваше да стои настрана и да не се бърка в делата на вампира, а момчето, в момента, беше точно това. Заради това си отнесе едно от наказанията, които можеха да му се случат.

Денят премина бързо. Сега луната хвърляше призрачна светлина. Вампирът не беше помръднал от мястото си цял ден, което караше моряците да се чудят и да говорят какви ли не глупости. Това, че не се прибираше в отредената за него каюта, ги озадачаваше още повече. Дали все пак някой щеше да има смелостта да нападне "странната птица", или пък щяха да проявят предпазливост?
Съществото се усмихна, когато намери отговора на въпроса. Леките стъпки на двама души се приближаваха зад него. Едва ли се опитваха да се прокрадват, а шумното изваждана на нож от канията доказа, че двамата от екипажа изобщо не крият намеренията си.
- Пътниче - започна единия с някакво задоволство, скрито в гласа -, нали не мислеше, че ще се возиш безплатно?
След като не последва никаква реакция, морякът продължи по - ентусиазирано.
- Имам предложение за тебе. Няма да ставаш храна за рибите, ако си платиш пътя. Ще е добре да приемеш.
Усмихна се беззъбо и посочи с брадичка на приятеля си към съществото. Другият моряк се доближи до вампира и протегна ръката си към него, с намерението да провери и вземе скъпоценности. Закачуленият хвана здраво пирата и се усмихна със съжаление под качулката.
- И аз имам предложение за вас. Няма да ви направя нищо, ако се отдръпнете. Във ваш интерес е да приемете.
Онзи, който говореше до сега, се обърка за момент. Очевидно не беше очаквал да срещне съпротива. Но само след секунди си възвърна смелостта. Метна ножа си по вампира, който придърпа другия моряк пред себе си. Човекът се облещи невярващо, когато острието се заби в гърлото му. Съществото без усилие го хвърли зад борда. Живият отстъпи крачка назад и понечи да извика приятелите си. Изобщо не осъзна кога мрачната закачулена фигура се беше озовала до него и забиваше зъбите си във врата му...След като приключи, морякът последва съдбата на колегата си с тихо цопване, а вампирът се върна на предишната си позиция.

Бяха изминали четири дни от потеглянето на кораба. Утре късно следобед щяха вече да са в Гролис.
Морнел не можеше да повярва, че пътуването е минало без неприятности. Като изключим работата от съмване до здрач, постоянното люшкане и обикновените спречквания, всичко вървеше добре. Мишката, така наричаха вече малкото момченце, понеже беше най - младия и дребничък на борда, вече беше спрял да плаче през цялото време, когато не чисти палубата. Но пък момичето продължаваше да си е все така затворено, макар че определено започваше да се съвзема от първоначалния шок.
Сега отново беше вечер и за децата имаше обилно ядене. Ако не друго, то поне храната винаги беше много. Все пак робите трябваше да изглеждат колкото е възможно по - добре, за да може да се вземе добра цена за тях. Морнел обаче не смяташе да дочака да види пазара от близо. От два дни никой не пазеше лодката и момчето смяташе да се измъкне тази нощ с нея. Разбира се, оставаше проблемът с мрачния тип, който непрекъснато висеше на палубата. Но той едва ли щеше да каже нещо на когото и да било. След като още първата вечер бяха изчезнали двама моряци, останалите бяха решили, че ще е по - добре да си седят настрана. И все пак младежът щеше да внимава - беше го предал веднъж, нищо не му пречеше да го направи пак.
Морнел си беше мислил дали да не вземе и Мишката със себе си, но прецени, че момчето ще вдига шум, ще хленчи и разни други такива. Момичето също не можеше да вземе, защото щеше да се наложи той да я бута напред, за да влезе в лодката. И тъй като не познаваше никой друг, реши, че ще се измъкне сам. И този път имаше доброто намерение да успее, дори и това да значеше да си разкачи ръцете от гребане. Е, не беше особено мъдро да плава през нощта без фенер и без да познава водите тук, но нямаше избор. Щеше да му се наложи да рискува.
Тъкмо беше решил да става, когато чу как пантите тихо проскърцват. Направи се на заспал, но всъщност настройваше зрението си, за да види кой е нощния посетител.При всяка негова стъпка потракваха някакви ключове. Нямаше нужда да се заглежда дълго в мъжа, за да разпознае дребния плешивец. "Това не върви на добре. По дяволите!" - помисли си момчето, когато го проследи до леглото на мълчаливката. Извади нож и го опря под брадичката й. Наведе се до ухото й и започна да шепне.
- Ако си мълчиш, няма да пострадаш. - Усмихна се и отмести един кичур от косата на момичето.
Морнел стисна зъби и започна вътрешна борба със себе си. Ако се направеше, че не е чул нищо, щеше да може да се измъкне до няколко часа. Но ако се опиташе да спре проклетия плъх, щеше да стане лошо. Щеше да се вдигне шум, който нямаше начин да не привлече внимание. Но пък съвестта на момчето щеше да е чиста. "Да, но това няма да ти помогне на робския пазар, нали?" - помисли си ядно момчето.
Следващите няколко секунди се проточиха като цяла вечност.
Морнел стана рязко, прескочи от другата страна на леглото на момичето и събори морякът на пода, успявайки някак да изблъска ножа настрана. Мишката се разплака отново, но това беше някак си далечен звук за младежа. Сега той беше впрегнал цялата си сила, за да стиска врата на плешивеца. Ясно виждаше в мрака как лицето му посинява. Ритането и опитите да го изблъска изобщо не помагаха. Момчето съвсем беше изгубило представа какво става, сякаш една част се беше отделила от него и наблюдаваше безпомощно какво върши другата. Сякаш пред очите му действието беше забавено до лудост.
Усети как някой го сграбчва отзад и го изблъсква на земята. Над него се беше навел някакъв гологлав дебелак - готвачът. Говореше му нещо ядосано, но Морнел не възприемаше нито думичка. Още се бореше за контрола над съзнанието си, който беше изгубил. И това не му се случваше за пръв път. Помнеше още два пъти, когато изключваше. Не си спомняше какво е правил през това време, но нямаше начин да не се озадачи какво е станало през последните няколко часа.
Така се случи и сега. След като се осъзна, се намери в някаква каюта. Цялата беше доста богато обзаведена: бюрото беше от скъпо дърво, както и столовете; килимът беше червен и мек, а по стените висяха различни карти и един портрет на млада жена, прегърнала дете. Зад бюрото седеше мъж на около петдесет, със сива коса и проницателни сини очи, които сега бяхя втренчени в момчето.
- Май най - сетне се върна при нас, а, момко? - Гласът му беше плътен и в момента имаше доста бащинско звучене. На лицето му грееше лека усмивка.
- Аз...ъъъ...какво стана? - Морнел продължаваше да се оглежда объркано из каютата, когато го връхлетя идеята, че това е кабинетът на капитана. Изправи се рязко на крака. - Сър!
Капитанът се разсмя.
- Не, момко, седни си. Това е най - малкото, което мога да направя за теб, след като разкри и доста любезно ме отърва от един предател от екипажа ми. Разбира се, подчинените ми започнаха да говорят какво ли не, но мъжът, когото качихме на борда, се погрижи ситуацията да ми се изясни.
- А? - Морнел не можа да повярва на слуха си. Закачуления му беше помогнал? "Май още не съм съвсем добре..."
- Съвсем нищичко ли не помниш? - Мъжът седна на стола си и въздъхна уморено. - Момче, тридесет години съм бил военен. Нито докато работех във флота, нито сега, не съм бил свидетел на такова нещо.Преди броени минути очите ти бяха...различни...
- Сигурно е игра на свещите, сър. - Предположи младежа, въпреки че доста ясно съзнаваше каква е истината.
- Всъщност не ме интересува толкова. До няколко часа вече ще си при новия си господар. Да, колкото и да си ми симпатичен. Още от самото начало ми се стори интересно момче, затова толкова държах моите хора да те хванат. От теб ще се изкарат добри пари...Колкото и погнусено да ме гледаш, младежо, така си изкарвам хляба.
Морнел сведе глава, за да не се принуждава да търпи погледа на капитана. Ако можеше, още сега щеше да се опита да го убие, но се чувстваше изтощен. А и нямаше смисъл. Моряците щяха да го разфасоват на място и да го сложат при припасите. Не, все още му се живееше.
- Е, аз предлагам да се връщаш в стаята си. Всички имаме нужда от малко почивка след преживяванията от последния час. - Усмихна се топло и посочи леко с глава към вратата.
Момчето не дочака втора покана и бързо се измъкна от каютата. Пред нея беше здравеняка, който се броеше и надзорник на децата. Изръмжа, когато го видя, след което почука на вратата на капитана. Морнел се завъртя и забърза към своята каюта. Тогава усети нещо в джоба на панталоните си. Бръкна и напипа връзка ключове. Очите му присветнаха хитро, а устните му се извиха в ехидна усмивка. Все още нищо не беше загубено.
И така, следващия ден се изниза бързо. Към пет привечер кораба пристигна на пристанището. Разтоварването на "багажа" щеше да бъде утре при изгрев. Дотогава децата щяха да бъдат заключени в каютите, а моряците щяха да се напият. За Морнел това беше добре, защото щеше да има възможност да се измъкне. Щеше да си отключи по някое време през нощта и да се измъкне тихо. Най - накрая свободен. След което щеше да тръгне към някой град, където робството не се признава и да се опита да си намери работа.
Пиянските песни отдавна бяха заглъхнали и сега се чуваше единствено силно хъркане. Момчето се изниза тихо от леглото си и се доближи до вратата. Извади връзката с ключовете, която не помнеше как е попаднала у него, и пробва с един дали ще успее да отключи. След като не стана, пробва с още един. Тогава се чу изщракването и Морнел отвори вратата. Огледа се предпазливо и след това излезе в мрачния коридор.Останалото разстояние го взе с леко подтичкване и тъй като нямаше мост между пристанището и кораба, младежа скочи. Някак си успя да балансира тежестта си и да падне на крака. Огледа се и чак тогава забеляза, че някой се е втренчил в него. След известно време забеляза очертанията на мъжка фигура, скрита в сенките на пристана. Макар че нещо сякаш замъгляваше образа, Морнел можеше да се закълне, че това е странника от кораба...Онзи, който го беше защитил пред капитана.
Вампирът вече бе сигурен - момчето не беше човек, иначе нямаше да може да го види в сянката. Тръгна бавно през сенките, надявайки се то да разбере намека му. Усмихна се доволно, когато долови стъпките му зад гърба си. Сега бавно го водеше извън града, към място, което отдавна копнееше да види. Същесвото усещаше мислите на хлапакът. Не му харесваше мястото, към което го водеше и съзнаваше възможността, че може да не се върне жив. Но въпреки това продължаваше да го следва...сякаш краката му сами го водеха по пътеката. Създанието вече виждаше целта пред себе си, но точно тогава слънцето се появи на хоризонта и образа на мястото, където отиваше, бавно избледня. Вампирът сведе глава. До настъпването на нощта то нямаше да се появи отново. Усети, че момчето се беше приближило и го гледаше плахо.
- Не се бой, момче. Няма да те нараня. - Каза вампирът с колкото може по - мек и топъл глас, нещо, което не беше никак лесно за постигане.
- Едно не разбирам. Защо сте се застъпили за мен пред капитана? - Попита Морнел, впивайки очите си в лицето на мрачния си водач.
Съществото потръпна леко. Имаше неприятното усещане, че очите на малкия преминават през плата.
- Имам си причини. - Отвърна остро. След което обърна гръб на хлапето, но не продължи напред. Усети погледа му още веднъж върху себе си, след което Морнел се обърна и тръгна по обратния път.
- Глупаво дете...Пак ще те заловят. - Въздъхна уморено вампирът и седна на земята, за да чака залеза.

Морнел вече беше забавил крачката и се промъкваше из тълпата, която беше ужасно много за ранния час. Всеки се щураше нанякъде по своя си задача. Момчето все още не беше забелязало моряци, което значеше, че трябваше да си намери храна от някъде по - скоро и да се скрие. Спря пред една гостилница, от която се носеше приятна миризма, която накара стомахът му да напомни за себе си.
- Защо не взех малко от храната... - Измърмори младежа и надникна през прозореца. Сърцето му щеше да изскочи, когато видя отражението на един от моряците. Обърна се рязко назад, усмихна се нервно, огледа се и бързо избра посока. Затича се с цялата бързина, която можеше да изцеди от краката си. Точно тогава през съзнанието му профуча някаква картина. Да, малкото момче беше той. Бягаше в някаква гора и беше уплашен, точно както и сега. Морнел тръсна глава и се обърна да види какво е разстоянието между него и преследвачите. Твърде малко. Продължи да бяга и да разбутва сергии и хора по пътя си, но след няколко мига беше повален на земята и притиснат с цялата тежест на моряка. Това изкара въздуха от дробовете на хлапето. Пред очите му причерня и то остана да лежи задъхано върху каменните плочки под погледите на любопитните граждани. Ребрата го боляха при вдишване, но това не попречи на мъжът да го издърпа грубо.
- Проклет плъх! Не ти ли омръзна да създаваш неприятности! Хайде! Тръгвай! - Избута го пред себе си и го изрита.
Хората се разотидоха, но в сянката на една сграда все още имаше наблюдател.
Вампирът все пак бе преглътнал гордостта си и бе проследил Морнел. Щеше да помогне на хлапето, ако не бяха всичките хора. Пък и не искаше то да разбере каква е същността му. Поне не засега. Остана няколко секунди неподвижен, след което тръгна бавно след тях.