автор: lady_dreamer

Вероятно всеки би заявил, че съм постигнал това прекалено лесно. Целият процес от проучванията през тестванията до тегленето на заема ми отне година и три месеца. Други три месеца ми бяха нужни,
за да превърна заетото в печеливш доход и да спечеля достатъчно, за да го върна без това да се отрази на търговията ми.
Бях започнал да се радвам на постигнатата сигурност и на спокойния ми живот в Кубрат, когато се случи неизбежното.
Обслужвах клиентите в магазина, когато влязоха мъж и жена, добре облечени, по всяка вероятност съпрузи. Придружаваше ги шефа ми, явен знак, че въпросните клиенти бяха негови добри познати. Приключих с останалите клиенти и се заех да помогна с обслужването на познатите на шефа. Жената беше пълна, едра, но не много висока, облечена в дълга сива пола с черна блуза, под която ясно се очертаваха големи, отпуснати от тежестта на годините гърди. Носеше скъпо кожено палто, покриващо разплутата плът около ханша и достатъчно дълго, за да се спуска по квадратните й задни части. В добавка бе обула малко грубовати и старомодни черно обувки с дебел едносантиметров ток и бе наметнала копринена забрадка на цветя. Много безвкусно облекло, по чиито особености отдалече можеше да се отгатне, че двамата са заселници от Турция, върнали се в България да погостуват на близки и роднини след дългата раздяла.
Съпругът й беше по-слаб, малко по-висок от нея, с прошарени от годините коси. Беше с черни панталони, запасани с колан под малкия увиснал корем, сив плетен пуловер и кожено яке. Изпод пуловера се подаваше бялата яка на риза, обувките му бяха черни и груби, напълно в тон с тези на жена му. Беше по-съвременно облечен спрямо екстравагантното облекло на жената.
Докато опаковах стоката, която избираха за ремонта на старата си изоставена от дълги години къща, двойката отиде да разгледа останалите щандове в компанията на шефа ми. Унесени в сладки приказки, не усетиха ка жената си забрави портфейла. Взех го с намерението да го прибера настрана, за да не го открадне някой и да го върна на собственичката му след като приключат с разговорите.Едва го докоснах, когато се озовах на друго място.

Огледах се. Лекарски кабинет. Човек в бяла престилка със слушалки на врата беше седнал зад бяла масивна маса, ползвана като бюро. Сред хаоса от документи той пишеше на кочан за рецепти. След известно време откъсна лист с рецептата, погледна към мен, усмихна се и каза:
"Ще се оправите. Не е нищо сериозно. Малко неразположение. Вече сте на възраст. Менопаузата е виновникът за това неразположение. Няма за какво да се безпокоите."

Сцената се замъгли преди да съм успял да разбера нещо. Смяната беше рязка:

Ярка светлина. От прожектор. Операционна. Зелени престилки, бели касинки и маски на устата. Единият се поти, другият посяга към челото му с тампон памук, за да попие потта. Ръката е нежна. Женска ръка. Сестра, която асистира при операция. Опериращият дава нареждания. Сестрата изпълнява. Друго лице, чиито черти са скрити от маската, помага на опериращия и коментира:
"Боже, засегнал е цялата полова система."
"Да, ужасно е," отговаря опериращия." Скалпел. " сестрата дава скалпела. "Ножици." сестрата ги подава и поема обратно скалпела.
"Как се е стигнало до тук?" -пита третият.
"До разпространението на рака? Някакъв самозванец й дал успокоителни и й казал, че е от менопаузата."

"Майк! Ей, Майк! Какво става? Къде си се унесъл? Откога ти викам да донесеш нещата на жената!"
Отново бях в действителността. Шефът ме викаше и вече се бе изправил пред мен, недоволен от неадекватността ми.
"Какво има? Пребледнял си."
"Аз…тя тук ли е още?"
"Да." каза шефът. Държеше цигара в ръка, както обикновено, повдигна с двете си длани провисналото си коремче - жест, който ми подсказа, че е нервен.
"Хайде, занеси им нещата. На касата са." продължи той, навеждайки се към една от чантите.
Взех останалите торби и тръгнах пред него. В едната от ръцете си все още стисках портмонето на жената. Тя беше на касата и претърсваше джобовете си за него.
"Къде съм го оставила туй портмоне?! Да не съм го изгубила някъде…"
Оставих чантите пред касата и казах:
"Не сте го изгубили. В мен е. Забравихте го на щанда."
После, подавайки портмонето я попитах:
"Били сте на лекар?"
"Да, откъде знаете?" запита тя, поемайки портмонето. Вместо да й отговоря продължих разпита.
"В К__?"
"Да."
"Не се доверявайте на тези лекари. Те не са специалисти. Прегледайте се в някоя частна клиника. В голям град. С__, В__, дори Р__. Сериозно е."
"Какво искате да кажете?"
Огледах се. Шефът беше при нас. Колегите също слушаха. Нямах избор. Вече бях започнал да говоря. Щях да се разкрия и щеше да се наложи да замина. Така трябваше да стане.
"Повярвайте ми, сериозно е. Рак. Отидете на гинеколог. Нека ви прегледа и онколог. Направете си изследвания, за да се лекувате, докато е в ранен стадий."
"Аман-заман! Аман-заман! Какви ги говориш момче!"
"Просто го направете. Дори да не ми вярвате. За по-сигурно. Тукашните лекари не разбират много."
Жената си тръгна силно разтревожена. Мъжът й беше недоволен:
"Какво беше това, Майк?" шефът беше бесен. "Какви са тези приказки?! Защо плашиш клиентите?…"
Усетих, че се надигаше буря, която трябваше да потуша. Възползвах се от тишината в мига, в който шефа си поемаше дъх. Погледнах го в очите и изпреварих гневните му излияния:
"Не мога да остана повече на работа, шефе. Не мога да Ви обясня, защо постъпих така с жената. Не мога да Ви кажа защо напускам. За мен беше удоволствие да работя с вас."
"Как? Какво… Чакай, Майк, не съм искал да те наплаша…"
"Не сте ме наплашили. Просто наистина трябва да замина. Не мога да Ви обясня защо."
Подадох му ръка. Макар и стъписан от внезапно развилата се ситуация, шефът пое ръката ми с думите:
"Е, щом си решил. Може да идваш до края на седмицата, за да имам време да ти потърся заместник."
"Не, заминавам веднага."
"Как веднага? Утре?"
"Не, сега, веднага."
"Не можеш ли да останеш до края на деня?"
Погледнах го. Клиентите бяха много, персоналът нямаше да се справи с човек по-малко. Но ако останех още, неизбежно щяха да започнат да задават неудобните за мен въпроси.
"Съжалявам," казах "Мога все пак да помогна. Дъщерята на хазяите ми тъкмо търси работа. Ще й кажа да дойде при Вас. Момичето е добро."
Шефът кимна.
Взех си бързо якето и на излизане се обърнах към шефа, докато си оправях яката:
"Непременно убедете онази жена да отиде на онколог. Животът й зависи от това."
Не дочаках отговор. Вместо това щяха да ме залеят с въпроси, затова се обърнах и излязох бързо.
Отидох веднага в квартирата. Събрах малкото си багаж и казах на хазяите, че освобождавам квартирата.
"Толкова внезапно?"
"Налага ми се спешно да замина." Беше единственото ми обяснение. Дадох им достатъчно пари, за да покрият разходите ми за ток, вода и интернет. После можеха да изключат интернет-а. Казах им, че дъщеря им може още утре да отиде на моето място в магазина. Уверих ги, че ще я вземат без проблем, защото съм я препоръчал на шефа.
Тръгнах към автогарата. Все още имаше автобуси, така че се надявах да хвана някой за колкото може по-далечна дестинация. По пътя бившия ми вече шеф се обади по телефона.
"Ами заплатата?"
"А, да." бях забравил за тази формалност. Нямах нужда от тези пари, имах по-доходоносен бизнес, но не трябваше да оставям впечатлението, че мога да мина без тях. Трябваше да запазя представата им за мен, доколкото това можеше да приспи любопитството им.
"Имам дебитна карта. Ще мина през счетоводителката, за да оставя намера на сметката й, ако държите да ми платите изработеното."
"Добре," съгласи се той.
Отбих се в счетоводната кантора. Обясних набързо, че напускам работа и оставих номера на сметката си.
На автогарата имаше автобусче за Р__. Това не беше много добра перспектива. Бях посъветвал онази жена да отиде на преглед там. Имаше вероятност да я срещна. За момента обаче нямах друг избор.
Качих се в буса и заминах за Р__.
По-късно, когато установих, че бившият ми работодател е превел заплатата ми по сметка, изтеглих преведената сума и закрих както сметката, така и картата. Можеше да ме проследят по тях. При нужда спокойно можеш да си открия други сметки.