автор: mini4ka

И след хилядата си смърти и прераждания,
и след хилядата живота в самота
той пак ще дойде на красивото ми раждане,
пред моя праг ще чака пролетта.

Ще ми прости, че не родих детето му,
и ще живеем в онзи юлски ден,
когато в линиите на ръцете му
прочетох път, за мене отреден.

След хилядите други и въпросите
ще дойде най-накрая ред за нас
и ще му кажа как съм го изпросила
в агонията на предсмъртния си час.

Ще го погледна лудо, малко глупаво
и в миг нощта от свян ще замълчи.
Ще му призная колко ми е хубаво
да виждам истини във нечии очи.

И ще го искам с времето и мястото,
в които той ми подари душа,
а белият ми смях ще стопли ясното
лице на неговата тиха самота.

Ще го разпитам за безумието пролетно,
внезапно обладало в мен греха,
и ще говорим, тихо ще говорим
за минало. До края на света...