автор: mishle

Навън грее слънчице. Тревата расте...птичките пеят...времето лети неуморно....едно идва друго си заминава...а аз стоя на пътя на живота и си мисля....гледам небето, гледам лазурните лъчи на слънцето.... слушам песента на вятъра...усещам допира на вълните...мисля си колко е прекрасно всичко...но нека да започна всичко отначало, а ето как започна всичко.
В един прекрасен ден аз стоях сама у дома. Самосъжалявах се, както обикновено, отегчена от всичко. Седях докато не го видях. Той беше там.Целия облечен в бяло, с бели крилца пърхаше, с лък и стрели в ръце. Нейде там седеше Купидон и най коварно ме следеше.Очите му шареха.Но не знаеше, че аз бях необикновено момиче и можех да го гледам макар и отдълече(със своето сърчице).Купидон се чудеше как да улучи сърцето ми-мисия сякаш невъзможна.Аз имах навика да си го пазя, да бъда предпазлива.Но случи се така, че веднъж ме издебна и незнам как успя, направо в десетката, улучи сърчицето ми.И аз се влюбих, в едно момче, както никога преди.Не знам как се случи, но още от първите му думи знаех, че има нещо в него.Това нещо ме очарова.Думи нямам да го опиша.Когато сме заедно времето лети-часовете стават минути, минутите- секунди...дните неусетно се нижат. И сякаш не като преди тъй скучно, монотонно, а напротив всеки изминал ден е по-хубав от предишния. Чувствам се като пепередка, пърхаща с криле.И наистина. Казват, че любовта окрилява човешката душа...така е.Напълно съм съгласна.Като си помисля колко много момчета познавам, но никой не е бил като него.Никой не е така прекрасен.Незнам как да го обясня.Понякога любовта е като в приказките-вълшебна.С мен се случи едно такова вълшебство.
И тъй като обичам да сравнявам нещата, ще сравня своя живот- преди и сега.Преди се чувствах някак си празна. Все едно е имало нещо, което се е изпарило и вече го няма.Много тъжно,а. Все едно бях "поничка без пълнеж".Мммм...да...поничка. Колко много обичам сладки неща.Което ми напомня един сладурко.Ммммм.......
Но да се върнем на преди.Както казах чувствах се много тъжна.Направо да си го кажем, бях изгубила смисъл да живея.Мислех си, за какво да живея, живота понякога е толкова, толкова....да го наречем еднообразен.С по меки думи.И като се замисля живота наистина понякога ми се струва безсмислен.За да живее човек?Има много различни гледни точки.И за да не се олея в размисли ще пропусна да ги разгледам.Мога да споделя аз за какво живея.Много интересен въпрос, нали?
Обикновено човек изтъква истински важните неща.Нека и аз да направя така.
На първо място, естествено, ще сложа любовта.По влюбчив човек от мен няма.
(Може и да има, все пак не познавам всички хора.)Всеки който ме познава знае това.Бих описала себе си като една романтичка, мечтаеща за красивите неща в света.Затова и често казвам,че реалността не е за мен.Аз живея в свят на мечти.
И може би това ми е недостатък, понеже имам навика да окрасявам нещата, да правя света прекрасен(нищо, че не е),да се усмихвам когато ми се плаче.Да бъда оптимист.Да слушам сърцето си.И невиждам нищо лошо в това.Може да се каже,че любовта е най най важна за мен...Имаше и един израз "Любовта ще спаси света",а това дали е така незнам...но би било хубаво...:-)
И тъй като историята ми ще е на любовна тематика...ще изпусна да спомена останалите важни неща за мен...
Да разгледам настоящето си.ДА.Както казвах Купидон прасна една стрела право в сърчицето ми.А то горкото незнаеше от къде му е дошло.Влюбих се.Би ми се искало да опиша Любовта.Нека пробвам.Казват, че любовта е "болест".Болест ама, те прави щастлив.Смятам,че любовта е едно изключително чувство.То е едиственото, което може да те издигне в небесата(от щастие)и да те забие в земята(от нещастие)кат пирон в дъска...Любовта се преплита между копнежа,радостта да си с някой,щастието,хилядите надежди и тъгата, разочоровението от пропиляното време, страха да не би болката да се повтори и тем подобни.
Общо взето любовта може да се определи като...тя е всичко и нищо...нещо много противоречиво(разбира се зависи от гледната точка).
За мен тя е всичко.Начин на живот.Бих могла да кажа, че аз обичам всички, много ми се ще да беше така.Всъщност понякога си мисля, че аз необичам никого...дори и себе си...обхващаме страшен егоизъм...и естествено изпадам в депресия...Като че ли депресията е болестта на новото време.
Но аз друго исках да ви разкажа.Да разкажа за моето зайче...колко е сладко и колко много го обичам.
Напоследък не се чувствам доволна...мисля си за смисъла на живота...чувствам се подтисната...ужасно подтисната, на моменти и нещастна. Така се чувствам просто...все едно нещо ми тежи...Може би това е породено от отношението на другите към мен.Незнам защо или просто така ми се струва, но чувствам че се държат отвратилно с мен.Много ми се иска да имах повече свобода...като всички на моята възраст.Чудя се защо трябва да ме ограничават така.Все пак аз съм достатъчно добра за да заслужавам да ме оставят намира.Като че ли им бъркам в здравето ако не си стоя вкъщи.Иска ми се да можеше да ходя където си искам до колкото часа пожелая , да бъда свободна.Винаги съм искала свобода.Уж като стана пълнолетна щях да бъда, но не съм.Може би трябва да си извоювам тази свобода. Много ми се иска да прекарвам повече време с мойта любов.Да бъдем заедно. Понякога се чувствам ужасно тъжна когато зайо го няма.Незнам какво ми има...защо вечно ми се спи(което вече ме дразни), защо ми е тъжно, защо съм подтисната...само да знаех...защо. Но се надявам нещата да се променят.Искам да се променя...да бъда себе си...И да бъда с мойто сладко зайче. Да го гушкам, да го претискам към себе си, да бъдем едно цяло...знаете какво имам в предвид нали :)
Сигурно си мислите, че съм поредната влюбена глупачка, която е заслепена и лети високо в облаците. И така да е...нищо...и да боли после от падането няма значение... аз съм готова да изтърпя всичко, за да се радвам на прекрасните мигове когато човек е влюбен. Вярно е, напоследък ми се случва много да плача, но това си е част от любовта...сигурно така трябва....Но въпреки сълзите аз много обичам мойто зайче, мисля даже че то е много важна част от моят живот и не бих го заменила за нищо на света...Вярно че една връзка не може да се гради само върху някакви чувства пък било то и най - прекрасните... Но просто аз вече не знам какво да сторя за развитието на мойта... От как се е пръкнала все имам чувството, че нещо и липсва... и какво ли е то? Напоследък със Зайо не общуваме много и сякаш не е тъй розово като преди. За мен определено е много важно да ми обръщат огромно внимание, но то да не е изпросено, а да е истинско, желано...
Така ми се иска мойто зайче да е при мен. Чувствам как душата ми копнее за всяка негова ласка...Толкова много си го обичкам :)
Но понякога се чувствам като влюбена глупачка, може би защото съм си такава- една влюбена глупачка...
И какво да ви разказвам повече. Любовта е прекрасна- окрилява те, но и често те и огорчава. Просто не може явно човек да е само щастлив. Живота така е устроен, че да страдаш, да плачеш, да проклинаш съдбата си...А всичко това е за да осъзнаеш един ден колко е ценно е това, което имаш - усмивката на любимия, целувките, нежността му- и да му се радваш докато ги има, защото всичко е мимолетно. За съжаление нищо не е вечно и нищо няма да е като преди. Остават спомените и поуките, който човек си е извадил. В този смисъл остава само да спомена, че човек трябва да се радва на мига, на малките, красиви неща, защото именно в тях се крие истината- за живота, за щастието, за смисъла- въобще.
И така аз ви разказах за моята любов - колко радости и болки ми е донесла тя. Но не съжалявам. Просто нещата си седят така и аз не мога нищо да сторя освен да ги приема- лоши или хубави.
Понякога ми се иска да не съм толкова чувствителна. Може би тогава няма да страдам толкова, няма да възприемам всичко толкова навътре, няма да плача.
Всеки път си го казвам това- "няма да плача вече", но си плача, защото не мога да спра...Както споменах по горе реалността не е за мен. Аз съм създадена да живея в свят на мечти, където всичко е добро и прекрадно, където няма болка...Как мислите продължавам да се самозалъгвам, май? Е, няма лошо. Щом така възприемам всичко, може би по лесно ще възприема болезнената истина за живота...
Въпреки че страшно се отклоних от темата на разказа ми за мойто сладко зайче, което страшно много обичам, ще спомена като за последно, че според мен живота си е това, което е и добър или лош той си остава такъв. А може би живота ние си го правим... Понеже аз вярвам в съдбата смятам, че всичко ни е предначертано...
И за да завърша тъй като много се отклоних от темата казвам, само че стрелата на Купидон улучи моето сърчице точно в момент, в който имах нужда от нечия любов и грижа и мисля, че намерих моето малко чудо(любовта), което разцъфна в сърцето ми и по някакъв начин ми даде сили да продължа напред, даде ми смисъл да живея...Страшно съм благодарна на съдбата, на Бог, на всичко и всички, че точно сега мога да се радвам на така нужната ми любов- грижи, ласки, разбиране(от части)... Не мисля, че нещо ми липсва освен( в момента)...Липсва ми моето сладко зайче- иска ми се да го гушна и да гледам как спи върху ми, да му се радвам...
Аз много го обичкам и мисля, че винаги ще си остане така...винаги ще си го обичам... :)