автор: lady_dreamer

Преди да продължа нататък с разказа си трябва да отбележа едно мое лично откритие. Новите обстоятелства в живота ми
(или по-скоро смъртта ми) провокираха моя интерес към най-различни научни, академични, политически и какви ли не други проблеми. Във връзка с това започнах да чета най-разнообразна литература, като особено наблягах на научните теми. Паметта ми усвояваше всичко удивително бързо, запечатваше всяка малка подробност някъде дълбоко в съзнанието ми. Постепенно започнах да показвам тези знания, използвах ги в различни случаи, вкарвах ги в употреба и се учудвах, че съм запомнил толкова много неща. Започнах да се досещам, че мозъкът ми се е променил, беше започнал да действа като скенер. Запомняше всичко, всяка прочетена или дочута подробност, всяка видяна дори с периферното ми зрение дреболия, всяко усещане на кожата. С една дума - всичко.
Превръщах се в ходеща енциклопедия. Всичко прочетено ставаше неразделна част от мен, носех в себе си дори миналото, настоящето и бъдещето на всички хора около мен. Чувствата им, мислите им, всичко беше в мен. Ако всичко това попаднеше в злонамерени ръце, можеше да се превърне в жестоко оръжие. За пръв път осъзнах, че информацията може да бъде оръжие, и то какво оръжие! Най-жестокото и унищожително оръжие, което някой някога е измислял. Започнах да осъзнавам, че това, което имам е изключително ценно и трябва да го пазя. Всеки човек алчен за власт търси информация, защото тя му осигурява нужното влияние. Като неизчерпаем източник на такава аз бях много уязвима мишена за всички властолюбиви хора, затова трябваше да крия знанията си.
Повярвайте ми, да криеш, че знаеш е много трудно. Казват, че знанието носи нещастие. Преживял съм го на мой гръб и мога да ви кажа, че не е лъжа. Да знаеш и да криеш, че знаеш е изключително изтезание. Особено, когато работата ти е да използваш знанията си, за да помагаш на хората.
Трябваше непрекъснато да бягам, не можех да се задържам дълго на едно място. Колко дълго щях да остана зависеше от това кога ще се прояви дарбата ми, а с времето това ставаше все по-често. Сменях самоличността си, научих се да променям вида си, да се превъплъщавам в хора с различни професии и дори да променям чертите на лицето си. С тези и много други умения успявах да се изплъзна от всеки властолелеещ. Дали това ще продължи дълго, не знам. Колкото и забавна да е криеницата, човек рано или късно се уморява (доколкото все още мога да се наричам човек).
Земята е малка и местата за криене бързо се изчерпват. Добрата новина е, че цикълът на човешкия живот е достатъчно кратък, за да можеш да се връщаш на старите места след стотина години. Макар и променени, тези места все още пазят по нещо от предишния си дух, което ти помага да се ориентираш бързо в новата обстановка.
Нямаше къде да отида, когато пристигнах в К__. Не познавах града, затова реших да се поразходя из него. Скоро се ориентирах.
Центърът на това градче събира на едно място най-важните му сгради и институции. Тук са концентрирани кметството - ъгловата сграда с обновена фасада и часовникова кула на покрива; Съвета, градската библиотека, началните училища, гимназията, няколкото банки, пощата, бизнес центъра, базара, автогарата и сравнително малкото на брой магазинчета, всичките разположени в малки тесни помещения. Няколко заведения са по-съвременно обзаведени, но видимо занемарени. Единствено болницата е към края на града, по пътя към Ра__, а оттатък нея е разположена зле поддържана зелена площ, използвана за неделния пазар и ежегодните панаири в града. След тези две събития това място винаги пустее, осеяно с множество хартиени, найлонови и какви ли не други отпадъци, танцуващи при полъха на вятъра.
Човек би могъл да очаква в малък град като този да завари сплотена общност от местни жители, които се грижат за благоустройството на градчето си, пазят го чисто, поддържат го, установили свой собствен, особен за външния свят ред и гордеещи се с него. Не и в този град. Единствения ред тук е безредието, единственият закон - интересите на местните влиятелни богаташи. Пълна деградация. Докато светът върви напред, този град пристъпва унило назад. Улиците му са в дупки, жителите му са бедни и озлобени, безработицата е висока, образованието не се цени, ситият стомах е приоритет №1, всяка нова инициатива бързо се потушава от местния консерватизъм, започването на бизнес е възможно само при наличието на тесни връзки със силните на деня; всичко новопостроено се подлага на пълно унищожение; всичко, което може да се открадне бива откраднато. Пари в този град се вливат от заминалите за чужбина гурбетчии, които най-често работят в сенчестата икономика на европейските страни, примирявайки се по-ниско заплащане в замяна на нелегалното им пребиваване в тези държави.
Жестока ситуация. Омагьосан кръг. Лабиринт без изход. Истински Гордиев възел. Още не се е намерил юнакът, който ще го съсече. Няма да съм аз, защото едва ли ще се задържа дълго време тук. По-способните бягат от този град, за да се реализират някъде другаде по света. Аз бягам от света; това градче, въпреки всичките си недостатъци, ще се превърне за мен в тихо убежище поне за известно време.