автор: lady_dreamer

Какво ме прогони от този красив град?
Един ден, докато бях в хранителния магазин
на площад "Ларго", откъдето пазарувах редовно, към мен се обърна малко момиченце:
"Чичо, ще ми подадеш ли пакетче солети?"
"Не можеш да ги стигнеш ли? Хайде, вземи си сама който пакет искаш."
При тези думи аз хванах момиченцето за подмишниците и го вдигнах, за да стигне рафта със солетите.

Изведнъж се озовах на улицата, пред мен беше платното, по което хвърчаха коли и автобуси. Чух как камбанарията на църквата отбеляза настъпването на тринадесетия час. На гърба си чувствах тежестта на ученическа чанта. Косите ми бяха вързани на плитки, закрепени с шарени ластици. Единият ластик се беше разхлабил, силен полъх на вятъра причини падането му. Наведох се да го взема, но в този миг вятърът духна отново и лекият розово-лилав ластик изхвърча до средата на пътното платно. Импулсивно се втурнах към него. В следващия момент чух клаксона на сребрист Опел Астра, вдигнах поглед и видях как колата връхлита върху мен.
"Благодаря," каза момиченцето и ме изгледа учудено,"Чичо, зле ли ти е? Изведнъж лицето ти пребледня."
Бързо се окопитих, тръснах глава и отговорих:
"А, нищо. Просто се сетих нещо."
"Трябва да е нещо много лошо," отвърна тя и се извърна без да дочака моя отговор.
Когато излязох от магазина настигнах момиченцето и го спрях:
"Софи, чакай малко, почакай!"
То се обърна, чувайки името си.
"Откъде знаеш името ми, чичо?"
Ядосах се на непредвидливостта си, но вече беше късно. Не исках да се впускам в обяснения, затова отклоних темата.
"Няма значение. Слушай, днес, когато тръгнеш на училище, развали плитките си."
"Защо?"
"Защото тези ластичета може да паднат и да ги изгубиш."
"Не са падали досега," възрази Софи и си тръгна.
Не я спрях, не исках да настоявам, за да не привличам внимание и да не предизвикам неудобни за мен въпроси.
В 13.00 ч. бях на мястото. Видях я да стои на тротоара, бъбрейки с приятелки. Канеха се да пресичат. Не беше развалила плитките. Видях как ластика й се изхлузва, хвръква към платното и тя тръгва след него. Втурнах се към нея, за да я хвана на сантиметри от бронята на Опел-а и да я върна на тротоара. За мой ужас имаше много свидетели.
"Казах ти да развалиш плитките, Софи."
Тя ме гледаше втренчено, неспособна да реагира в тази неочаквана и нова за нея ситуация. Нямах повече работа тук.
"Следващия път, като пресичаш, внимавай повече, - казах аз, извръщайки се рязко и бързо се отдалечих от мястото. Обаче бързо се върнах, когато се сетих за нещо друго. Клекнах пред все още несъвзелата се Софи и казах:
"Кажи на братчето си да стои далече от реката."
Обърнах се и хукнах да бягам в посока към автогарата. По пътя изтеглих малка сума от един банкомат. Качих се на първия пътуващ автобус, чиято крайна цел се оказа К__.
Половин година по-късно гледах по новините на частна национална телевизия репортаж за малко 9 годишно момче, удавило се в река Б.Л. На следващия ден в местния вестник имаше статия за детето. Знаех, че това е братчето на Софи. Почувствах се виновен за смъртта му. Ако бях останал, можех да я предотвратя, но аз побягнах, побягнах, може би твърде рано, от страх да не бъда разкрит.