автор: kamik

Не е атракция. Поетът
говори със една сълза.
По-беззащитен от детето .
И по-опасен от смъртта.
В усмивката му - уж човешка,
се крие онзи страшен съд:
Къде вървиш, нещастна пешко?
Не виждаш ли, че няма път!
Или обратното... но то е
пак истина - затуй боли:
Не се полъгвай по завоя,
момче, през мрака си върви!

Напразно търсите средата.
След неговия рецитал
или си чист като сълзата,
или до гушата си в кал.