автор: Ayumi

Е, измина доста повече време, отколкото ми се искаше преди да пусна това. Но нямах друг избор - училището си казва думата. Колкото до текста - така и не успях да се освободя от усещането, че Прологът е по - добър :)

Пролетта на 6375.
Годините се нижеха така, както и течаха водите на бързото поточе от планината.
Като че ли обаче нищо не се бе променило. Това поне важеше за Голям шип, където лозето беше все така хубаво, а Фиенна продължаваше да се празнува по същия весел начин. Единствено лицата на хората се променяха.
Денят беше топъл, а въздухът наситен с ароматът на пролетните цветя. Небето беше синьо, като от време на време се появяваше по някой бял пухкав облак, който приемаше причудливи форми и караше малките деца да го сочат с весели викове.
За разлика от малките обаче, работата за възрастните никога не спираше. Малкият селски площад кипеше от звуци, миризми, подвиквания. На пазарът отново беше претъпкано от жени, които пазаруваха.
Една от тях се спря пред сергията със зеленчуците. Беше младо момиче, с вързана на главата кърпа, която да пречи на дългата й черна коса да се разпилява. Черните й очи упорито се бяха впили в картофите. Тя си даваше вид, че не забелязва младият мъж, който не спираше да й говори нещо, и той упорито пренебрегващ намеците на момичето да се разкара. Кичурите немита кафява коса на младежа се тресяха в такт с енергичните му жестове, докато обясняваше нещо. Имаше рядка брада и живи кафяви очи, които сякаш попиваха всеки детайл от тялото на момичето.
- Хайде де, Клара... Искам да се видя с теб веднъж без баща ти да е наоколо! Моля те! - младежът събра дланите си в умолителен жест и погледна момичето с най - невинния поглед, на който беше способен.
Клара се обърна с гневно изражение към него и плъзна погнусен поглед по мръсното му тяло и скъсаните дрехи, с които беше облечен.
- Излагаш майка си. Не искам да се виждам с човек, който все още си мисли, че е дете! - тя му обърна гръб и продължи към друга сергия. Младият мъж припкаше след нея като послушно кученце.
- Не я излагам!
- Даниел, остави ме на мира - отчаянието в гласа на момичето се беше смесило с досадата. От кога ли продължаваше този тормоз?
- Няма.
- Защо не си намериш работа? Всичките ти приятели имат работа! Повечето дори вече имат и семейство!
- Но ти осуетяваш плановете ми за съвместното ни бъдеще!
- Съвместно бъдеще?! - Клара почти изкрещя и няколко души се обърнаха към тях. - Ти съвсем си се побъркал! Намери си някое глупаво младо момиче, което... Богове, защо изобщо говоря с теб!
С тези думи момичето се обърна с гръб към него и забърза сред тълпата, събрала се на пазара. Дани погледа известно време след нея, сви рамене и тръгна в друга посока. Щом тя не искаше да се видят, някоя друга щеше да поиска. Затова се огледа любопитно наоколо и след няколко минути видя приятно закръглената дъщеря на старият О'Райли - дърводелецът на селото. Момичето беше хубаво и накара Даниел да тръгне към нея с усмивка.
- Хей, Никол, чакай малко! - провикна се той.
Тичайки към нея, почти не забеляза изпълнения с досада поглед, отправен към него от близката сграда. Отвътре лъхаше ужасна жега, затова всички прозорци на ниската постройка с олющена мазилка бяха отворени. Над вратата кокетно висеше малка табелка с изобразени на нея чук и наковалня. За селяните от нея нямаше нужда, но хората, които минаваха през Голям шип често имаха нужда от ковач.
Подпряно на рамката на вратата, също широко отворена, стоеше младо момче, на чийто врат висеше странен медальон. Черните му очи следяха напрегнато как Даниел шепне нещо ухилен в ухото на Никол, а тя се изчервява. Младежът не беше на повече от седемнадесет години и макар широките рамене и силните от работата с тежкия ковашки чук ръце, лицето му не можеше да скрие това. Носеше престилка, която отдавна бе заменила естествения си цвят с черните сажди,а на много места беше прогорена от искрите, които неминуемо хвърчаха при работата.
Момчето поклати главата си и черната му коса, сега вързана на опашка, се разлюля. Не си струваше да си губи времето в зяпане, когато имаше толкова много работа. Затова се върна в ковачницата при нагрятото на пещта парче метал. Все още нямаше никаква форма, но младежът беше намислил нещо специално. Този път учителят му бе казал да направи нещо за себе си.
- Няма ли да починеш, Али? - обади се глас от другия край на ковачницата. Принадлежеше на висок и як мъж, приведен, защото таванът за него беше нисък. Косата му беше прошарена, а очите му гледаха топло към младото момче.
Това беше вторият баща на Аластар - синът на Сета. Истинският му баща така и не се беше завърнал. Майка му казваше, че е загинал по време на работата си, бил паднал от скеле. Често докато беше още малък я чуваше да плаче, но не знаеше как да я успокои. Не беше имал баща и не знаеше какво е да изгубиш човек, когото обичаш. Но знаеше, че не иска да вижда жената, която го беше обграждала с грижи и любов от раждането му, да страда. Такава болка се лекува само от времето и от нова любов. За щастие Сета намери Орб от Хава - малко градче близо до Северния път, водещ към планината Менагалар и негостоприемната земя на Белите гори. Като всички хора от севера и Орб беше жилав, упорит и на пръв поглед изглеждаше жесток. Може би това се дължеше от части и на факта, че по - голяма част от живота си беше прекарал като воин. Налагаше му се твърде често да напуска родния си град и да се сражава в Белите гори, където двата основни клана не спираха кървавата си вражда. Беше му се случвало да убива жени и деца, да убива беззащитни старци. И се мразеше за това. Това беше и причината да напусне враждебните и сковани от лед земи и да потърси спокойствието, което не беше познавал до този момент. Е, бе го намерил в това малко селце, където хората сякаш не се интересуваха какво става с външния свят. А и не им беше нужно. Всички в Голям шип бяха мили и сплотени като едно голямо семейство. И никога не му бяха задавали въпроси за миналото му - просто го бяха приели.
- Ами...не съм изморен. - Отговори Аластар без да извръща очи от чука и метала.След това продължи на пресекулки, защото звукът от ударите щеше да заглуши думите му. - Почивах преди малко...Даниел пак се опита да пробута историята за съвместното бъдеще...и...беше ми интересно...да видя дали най - сетне няма да отнесе някой шамар...
- Това момче има дяволски късмет, знаеш ли? Ако имах дъщеря и я задяваше по този начин...
- Никое момиче не казва на родителите си. Не мислят, че Дани е достоен да бъде обсъждан...А ако някой каже на бащата...той казва, че дъщеря му не е способна да прави такива неща...
Орб се засмя и хвърли поглед към младото момче, което беше прехвърлило ръката си през крехките рамене на Никол.
- Ако О'Райли разбере, хлапето ще има доста неприятности.
- Мхм...
- Е, аз ще тръгвам. Трябва да се видя с майка ти. После пак ще дойда.
- Мхм...
Севернякът се намръщи обидено. Аластар отново не го слушаше. Не че не беше свикнал - когато беше в ковачницата, синът му забравяше за всичко. Определено обичаше това, което прави. Преди да поеме към малката пекарна на другия край на улицата, Орб пожела лека работа на момчето, което отново му изсумтя одобрително. Сигурно дори не беше и забелязал, че вторият му баща излиза.

Нощният хлад бавно нахлуваше и принуждаваше повечето хора да се приберат в домовете си, за да вечерят със семействата си. Само в ханът работата никога не спираше, защото това беше пристан на самотниците, на изморените от работата или на хората, които просто искаха да прекарат известно време с приятелите си.
Аластар хвърли поглед на последната си работа и кимна одобрително. След цял ден усилен труд най - сетне беше готов. Мечът беше малко по - дълъг от стандартните, с които боравеше армията, но също така беше направен и от по - здрав метал, какъвто му беше дал Орб. Момчето не знаеше от къде го е намерил, но му беше дълбоко благодарен. Дръжката на оръжието беше вдъхновена от една история за дракони, която беше чул наскоро и затова Али се беше постарал максимално точно да изобрази драконовата глава, която сега беше захапала острието.
Постави внимателно творението си на видно място, защото Орб винаги идваше в ковачницата съвсем рано сутрин и младежът искаше трудът му да бъде оценен. След това излезе от сградата и заключи вратата. Вдиша дълбоко чистият нощен въздух и закрачи със сладка умора към дома си. Загледа се в ясното, осеяно с мигащи светлинки небе и се запита дали някой ден ще се ориентира по небесните светила като севернякът, който беше пропътувал половината континент, за да стигне до това малко селце. Дали щеше да стане толкова силен като него?
Момчето знаеше, че вторият му баща е бил военен преди да дойде в Голям шип. Като всяко момче, и Аластар понякога мечтаеше да напусне селото и да се отдаде на приключения. Искаше му се да стане воин, но си нямаше и най - бегла представа дори как да държи меча правилно. Може би заради това сега беше направил оръжието - искаше да се научи. Но знаеше, че едва ли някога щеше да напусне селото, а и Орб едва ли щеше да се съгласи да му стане учител. А и майка му... Да, сега имаше кой да я подкрепя, но Аластар не можеше да я предаде по такъв начин след всичко, което беше направила за него.
Въздъхна и продължи да крачи, като мигащата светлина от прозорците на къщите, покрай които минаваше, му сочеше пътя. Неволно си спомни първите дни в ковачницата, след които се прибираше уморен до смърт с изгарящи от болка мускули. Чукът му се струваше ужасно тежък и трудно издържаше на жегата в ковачницата. Но дори и отначало да му се струваше невъзможно да свикне, не спираше да си повтаря, че това е, което иска да върши цял живот - да вдъхва живот на безформения метал.
И унесен в мисли неусетно бързо се озова пред входната врата на дома си. Отвътре се носеше миризмата на вкусната вечеря, която майка му беше приготвила. Младежът отвори вратата и влезе. Нямаше търпение да се събуди на другата сутрин и да разбере какво мисли Орб за меча.


- И защо точно меч? - попита подозрително севернякът, държейки оръжието в ръцете си и проверявайки баланса му. Изработката беше перфектна, а идеята с дракона определено се беше получила.
- Нали каза да направя каквото си искам. Прииска ми се да направя меч - отговори момчето без да издава желанието си, че иска да се научи как да борави с оръжието. За Орб обаче това беше очевидно.
- В моята страна, когато момче направи меч, на него се гледа вече като на мъж. И той е свързан завинаги с оръжието, което е направил. Все едно двамата споделят една душа.
- Добре звучи - усмихна се младият ковач.
- Но двамата са едно, само когато се калят в битка - сега севернякът погледна към Аластар с тих упрек. - Знам защо си направил оръжието, синко. Но майка ти няма да е доволна, ако разбере за това. Не ти трябва меч, Аластар.
- Но...Ами ако някой ден нападнат селото? Кой ще го защити? Никой не знае какво да прави, ако...
- А ти какво ще направиш? Да не мислиш, че е толкова лесно да убиеш човек?
- Не...аз...
- Забрави за меча, хлапе. Изработката е отлична, поздравявам те. Но няма да ти бъда учител. Дойдох тук, за да забравя войната. Не искам да си я припомням сега.
Аластар взе творението си и му хвърли последен поглед преди да го увие в стар парцал и да го остави в един ъгъл. Знаеше си, че ще стане точно така. За какъв дявол му беше притрябвал меч наистина? След това с тежка въздишка се върна към работата си.
През целия ден никой от двамата не отвори отново дума за меча, но момчето често хвърляше поглед към ъгъла.

Вечерта излезе по - рано от ковачницата с идеята да се разходи на чист въздух. Все още имаше няколко часа докато се стъмни, затова реши да излезе от селото и да се поразходи в гората. Това винаги го успокояваше, а сега имаше нужда да спре да мисли за оръжието. Знаеше, че няма смисъл да упорства, но не можеше просто така да се откаже. Беше почти мъж, а не можеше да се бие дори и в ръкопашен бой. Никога не му се беше налагало в Голям шип. Макар да имаше силно тяло, той беше абсолютно безполезен. Не искаше да остава такъв.
Изведнъж усети как някой се мята върху него и го яхва на конче. Действоето беше последвано от почти истеричен смях.
- Слез от мен! - извика младият ковач и се опита да махне ръцете, сключени в здрава хватка около врата му. Неволно и той се засмя, докато се мъчеше да откачи Даниел.
- Ето, че не беше трудно да се усмихнеш! Носиш се по улиците като някой облак. Хората се чудеха какво има.
Даниел слезе от гърба на по - младия си приятел и преметна тежко ръката си през рамената му.
- Какво става сега?
- Изморен съм - отговори лаконично момчето.
- О, изморен бил. Я се стегни! Ела с мен! - Дани го задърпа за ръката, както някога беше направил с Били.
- Къде? - объркано попита Аластар и се опита да се отскубне.
- Имам среща с дъщерята на О'Райли. Нямам търпение!
- И аз за какво съм ви?
- Ти ще пазиш. Сега е сама у тях.
Аластар успя да издърпя ръката си и го погледна обвинително.
- Кога ще спреш? Знаеш ли каква беля си навличаш така?
- Никаква, ако ти пазиш. О, хайде, не ме гледай така! Никога досега не си бил с жена и не знаеш какво изпускаш. Аз обаче знам и нямам намерение да си изгубя шанса. Тя е жената на живота ми!
- Те всички са жената на живота ти...
- Този път съм сигурен. Хайде де, Али, моля те! И без това няма какво да правиш! Хайде де, само за малко!

Така и не разбра защо се съгласи, но седеше вече час отстрани на къщата на О'Райли и се оглеждаше нервно. Ако старият дърводелец разбереше какво става и двамата с Даниел щяха да си изпатят. А вече се стъмваше и хората се връщаха от работа. Затова младежът избра едно малко камъче и удари с него прозорецът на стаята, където трябваше сега да се намират приятелят му и поредната глупачка, която оплиташе с мили думи. Надяваше двамата да са го чули, защото точно в този момент видя тримата О'Райли - бащата и двамата братя. Когато го видяха, му помахаха. Аластар също им помаха доста смутено и с престорена усмивка.
Отдалече дърводелците приличаха на едри хора, но когато бяха близо - чак тогава си даваш сметка колко внушителни са всъщност. Старият Нейтън беше висок и с широки рамена, черна коса и грубо, смугло лице. Кафявите му очи бяха скрити зад гъстите и дебели сключени вежди. По - големият син - Дю, беше точно копие на баща си, но малко по - нисък, а Сам, по - малкият, имаше руска коса, ведро ъгловато лице и сини очи, излъчващи добрина. Пред тях ковачът се почувства като някое малко дете.
- Привет, момче - усмихна се Нейтън. Невероятно беше колко много се променяше грубото му изражение само с една усмивка. - Какво те води насам? И защо чакаш отвън! Къде е Никол? Ники!
- Не, не, не я викай. Аз само се отбивах насам и...реших да ви поздравя. Как си Дю? Разбрах, че скоро ще вдигате сватба?
Дю се изчерви - толкова странно за един огромен мъж, помисли си Али.
- Ами да...може...
Отнякъде се чу проскърцването на пантите на прозорец. Аластар се зарадва, че е вече тъмно, та не могат да видят как пребледнява.
- Кога ще се жениш? - поднови разговора младият ковач, стремейки се да не звучи нервно.
- Ами другия месец - усмихна се Дю неловко - очевидно темата го караше да се притеснява.
- Кой е там? - гласът на Сам се извиси почти гневно и той се приближи до ъгъла на къщата. Чу се изшумоляване на нечии стъпки в тревата.
- Стой! - провикна се и старият О'Райли и тримата братя като по команда се втурнаха след хилавата полугола фигура.
Аластар изруга и също се втурна след тях. Защо му трябваше да се забърква в такива неща? Проклетият Даниел!
- Спрете! - извика след тях младежът, но това не помогна. А сега какво се очакваше от него да направи?
- Не се бъркай, хлапе! - изръмжа Нейтън. Оставаха му само няколко крачки и щеше да стигне Дани. Аластар също събра всичките си сили и се изравни с останалите. С периферното си зрение установи, че любопитните селяни са наизлезли от домовете си и зяпат.
- Спрете! Поне го оставете да обясни!
Да обясни какво? Че го е домързяло да си изпере дрехите и е решил да се отбие при Никол? О, да, колко достоверно!
Разбрал, че няма да стане по никакъв друг начин, Али се засили към Нейтън и го сграбчи за рамото. От внезапното спиране и двамата се свлякоха на земята, а Дю и Сам спряха преследването, за да проверят как е баща им.
- Проклето момче! - изруга О'Райли, но не стана съвсем ясно за кого се отнася. - Какво ти става пък на теб?! Това копеле опорочи дъщеря ми! Мъничката ми Никол! Омърси я!
Аластар имаше чувството, че дърводелецът всеки момент ще заплаче. Всяка негова дума беше вярна обаче. Той имаше право. Момчето се изправи и подаде ръка на Нейтън, но той отблъсна желанието му да помогне.
- Ти си с него, проклет негодник! - изръмжа Сам и се доближи с присвити от гняв очи. Блъсна го в гърдите и това едва отново не събори ковача.
- Аз...
- Проклетник! - Сам заби юмрука си в стомаха на младежа и това изкара въздуха от дробовете му. Али се свлече на земята кашляйки. Пред очите му се въртяха звезди и затова не видя кога точно Даниел се е нахвърлил върху гърба на Сам и му дърпа ушите. Другите двама О'Райли се опитаха да го откачат от там и накрая успяха да го съборят. Очите и на тримата мъже гледаха диво, но само двамата братя започнаха да го ритат. През това време Аластар беше успял да се съвземе и се изправи. Тръгна към двамата и успя да ги изблъска от приятеля си, като удари силно и Сам.
Когато се обърна към другаря си, той вече се беше изтупал от прахта и се засилваше към Дю. Дърводелецът сграбчи юмрукът му преди да е успял да му навреди и на свой ред успя да забие своя в челюстта на Дани, която изпука зловещо.
Докато се разсейваше със залитащия си приятел, Аластар също получи удър в лицето. Залитна назад, но някой го прихвана. Когато погледна нагоре, видя безизразното лице на Орб.
- Достатъчно - гласът му беше тих, но леденият тон, с който произнесе думата, подейства веднага.
Сам и Дю се отдръпнаха след като Нейтън им направи знак, а Даниел се приближи до приятеля си и му помогна да се изправи.
Никой не каза нищо повече и след една неловка минута семейство О'Райли си тръгна. Селяните също се прибраха.
- Добре ли си, Али? - попита Даниел. Едната му страна се беше издула и от устната му се стичаше кръв.
- Да...Аз...Съжалявам...
Искаше да се извини на севернякът, но той не каза нищо. Дори и когато се прибраха и Сета започна да мърмори и да се суети около сина си. Изглеждаше умислен, даже тъжен.
- ... Тони влетя бял като платно и каза, че се биеш! Как ще ми обясниш това?! Колко пъти да ти обяснявам да не се забъркваш с Даниел?! Само неприятности ти носи! Ама и аз си мисля, че имаш малко мозък в тая кратуна, но не!...
- Той ми е приятел - беше единственото, което каза младият ковач. Майка му продължи да чисти лицето му.
- И защото ти е приятел, сега окото ти е колкото ябълка, нали! Като си му приятел се опитай да го вкараш в правия път!
- Стига - каза Орб и стана от стола си, който беше заел безмълвно до този момент. - Трябва да се радваш, че синът ти не е някой страхливец. Можеше да избяга, но предпочете да остане, макар да знае, че ще го пребият.
- Не му пълни главата с глупости, Орб! Момчето ми няма нужда да се прави на герой. Той не е военен и никога няма да стане. В Голям шип нямаме нужда от герои.
Севернякът не каза нищо повече и излезе от кухнята.
- Съжалявам, мамо - момчето дръпна ръката на Сета от лицето си и също стана. Окото му се беше издуло и не можеше да вижда с него, а главата го болеше. Искаше единствено да отиде в стаята си и да поспи.

На следващия ден стана рано, изми се със студена вода от чешмата в задната част на къщата и си облече чисти дрехи. След това тръгна към дома на Нейтън и синовете му. Чувстваше се объркан. Знаеше, че е постъпил правилно като е защитил приятеля си, но също така се бе изпречил и на пътя на един разгневен баща, който е виновен единствено за любовта към децата си. Трябваше да се извини.
Стигна пред външната врата и почука. Отвори му старият дърводелец.
- Искам да се извиня - Аластар предпочете да не дава време на О'Райли да му затръшне вратата преди да е казал това, за което е дошъл.
- Да се извиниш? Не си прави труда да се правиш на праведен, момче. Ти се приятел на онова влечуго, което омърси дъщеря ми. Но му кажи, че го чака сватба. Никой не може да използва детето ми! - след тези думи той тръшна вратата и остави Али да осмисли чутото. Сватба? Нима...

Няколко часа след случая младият ковач така и не бе успял да намери приятеля си и да му съобщи. Затова реши да отиде в ковачницата и да поработи. Това щеше да го накара да забрави неприятностите.
Влезе в задушното помещение и сложи кожената престилка, която го пазеше от искрите. Орб му хвърли бърз поглед, но не каза нищо. Така беше по - добре.

Вечерта Аластар си легна рано, но не успя да заспи. Даде си сметка, че ако някой може да защити селото при нападение, това определено нямаше да е той. Не можеше дори себе си да защити... Беше толкова безполезен! А преди беше мечтал да напусне Голям шип и да се отдаде на приключения. "Приключения? Ако излезеш извън селото, ще загинеш още на третия ден!" - каза си той гневно наум и си обеща никога повече да не мисли подобни глупости. Обичаше да живее по определен начин, обичаше да става всяка сутрин и да отива в ковачницата, където да прави нещо смислено. Мразеше да се забърква в неприятности, но винаги по някакъв начин...
Най - сетне се унесе в неспокоен сън. Имаше усещането, че е спал само няколко минути, когато на следващата сутрин някой го разтърси по рамото.
- Ставай, момче - каза Орб с тихия си глас. Лицето му отново беше мрачно.
- Какво? - Аластар се подпря на едната си ръка и се прозина широко. Слънцето току -що беше изгряло.
- Облечи се и си вземи дрехи за смяна в тази торба - Орб метна върху завивките една износена и избеляла зелена торба. - И по - бързо.
- Къде отиваме?
- Да се учиш - беше лаконичният отговор на севернякът.
Аластар не можа да разбере точно какво му говори в първия момент, но след минути вече беше изпълнил нарежданията и излезе пред дома си.
- А майка ми?
- Тя знае.
Улиците все още бяха притихнали, когато двамата се насочиха към края на селото, там, където безименната река течеше сред гъстата гора.