автор: lady_dreamer

Семестърът започна през октомври. Първите ни курсове бяха общо теоретични и целяха основно запознаване с обектите и теориите в психологията.
Курсът по философия, който посещавах допълнително, започна да ме отегчава с претрупаните исторически факти в него, затова се отписах от там. Преместих се в друг курс - по анализ на сънищата. Надявах се той да ми помогне да разбирам по-добре сънищата си, заради истинността им. Разбира се нямаше как да разкажа на преподавателя как сънувам бъдещето на различни хора в беда и им помагам да го подобрят. Успях да оставя у него впечатлението, че интересът ми е в чисто професионална насока.
На 27 ноември две години по-късно реших да се поразходя след сутрешните лекции в парка. Всъщност краката ме поведоха към градския парк без участието на мисълта. Сякаш външна сила ме водеше натам. Без да се оглеждам и наслаждавам на тази разходка се запътих направо към далечната част на парка, където имаше една забравена от бога постройка, която явно не беше обитавана повече от век. На порутената веранда седеше момченце на около пет години. Приближих се и седнах до него на верандата.
"Здравей, Хайнрих", казах. Той ме погледна.
"Откъде знаеш името ми?"
"Просто…отгатнах."
"Наистина ли?", попита ме той с възхищение.
Кимнах.
"Да."
Внезапно лицето му помръкна и той сведе глава.
"Загуби се, нали."
"Да. Но не мога да говоря с теб."
"Знам. Майка ти не дава да говориш с непознати. Но сега си се изгубил. Налага се да говориш с мен. Освен това, ти ме повика."
"Но как? Аз дори не знам името ти."
"Истинското ми име е тайна. Но всички ме познават като Дейвид. Наричай ме Дейв."
"Дейв. Не е лошо. А защо криеш истинското си име?"
"Защото сам си го измислих."
"Но тогава то не е истинското ти име."
"Защо мислиш така?"
"Защото истинското име на човек е това, което родителите му дават."
"Нима? Ами ако не му приляга?"
Хайнрих вдигна рамене.
"Виждаш ли. Името, което си измислиш, ти приляга повече. Значи ти е истинското. Родителите не могат да знаят какво ще бъде детето им, затова му дават име, което да му приляга, ако стане такова, за каквото те си мечтаят. Това обаче не зависи от тях."
"Не съм предполагал, че е така."
"Има много неща, които не знаеш, Хайнрих. Ще ги научаваш постепенно. А сега трябва да тръгваме, защото майка ти се тревожи за теб."
"Откъде знаеш?"
"Майките винаги се тревожат."
"Да, прав си. Понякога прекалено много."
"Хайде, идвай."
Той тръгна с мен. Прекосихме парка и когато стигнахме входа, Хайнрих попита:
"Откъде знаеш къде живея?"
"Не знам. Ти ще ми кажеш."
"Как?", погледна ме той с недоверие.
Спряхме се, наведох се, погледнах го и попитах:
"Имаш ли някакъв черен плат?", той се замисли.
"Чорапът ми става ли?"
"Да, ако е черен и не мирише на крака." Хайнрих се закикоти. После свали обувката си и си изхлузи чорапчето.
"Ето, вземи", поех чорапа.
"Затвори очи", казах аз и когато той притвори очички сложих плата на очите му…

Мама ме води за ръчичка след училище. Вървим покрай бялата ограда на къщата ни и в миг пред нас се изправя портата. Снежнобялата дървена врата има табелка с надпис: "ул. "Шилер" 29, сем. Форейнщайн".

Свалих чорапчето на Хайнрих.
"Готово, Хайнрих Форейнщайн, а сега да те заведем у дома!"
"Уау! Наистина ли разбра къде живея?"
"Да. Ул."Шилер"29. запомни този адрес, за да го кажеш на някой полицай и той да те заведе в къщи следващия път, когато се изгубиш."
"Как го разбра?"
"Пишеше го на табелката на входната ви порта. Прочетох го там."
"А аз си мислех, че това е поредната табелка, която забранява нещо!"
"Не можеш да четеш, нали? Догодина тръгваш в първи клас. Там ще те научат и после вече няма да имаш такива проблеми."
"Ама ти откъде го знаеш?"
"Ти ми го каза."
"Не помня такова нещо!" намръщи се Хайнрих.
"Но аз помня", отрязах го аз и с това разговорът приключи. Вървяхме мълчаливо до дома му. Улица "Шилер" беше наблизо, затова не хванахме такси.
Почуках на вратата. Жената, която отвори беше доста притеснена.
"Г-жо Форейнщайн, Хайнрих се беше изгубил в парка, затова го доведох."
Тя ме погледна намръщено и недоверчиво.
"Откъде знаете името ми и това на сина ми?" попита тя язвително.
"Фамилията ви е изписана на табелката на вратата, г-жо Форейнщайн", посочих аз вратата зад мен, "а сина ви сам си каза името."
"Хайнрих! Казвала съм ти да не говориш с непознати!" скастри тя строго детето. "Знаеш ли как се разтревожих!"
"Моля ви, г-жо," намесих се бързо аз, "детето бе достатъчно уплашено."
"Благодаря ви, г-н…"
"Дейвид. Просто Дейвид, г-жо Форейнщайн. Няма защо. За мен беше удоволствие да помогна."
Поклоних се леко, казах "Приятен ден", обърнах се по войнишки на 180 градуса и си тръгнах.
Време беше за следобедните занятия и трябваше да побързам, за да стигна навреме до университета.
По пътя обаче се натъкнах на циркова група, шестваща по улиците на града, тръбейки за първото представление тази вечер. Не можех да чакам дългата колона от клоуни, акробати и клетки с животни да премине, затова пристъпих напред, за да прекося улицата. За мой ужас една кола връхлетя върху мен. Последното нещо, което си спомням е, че шофьорът зад волана беше рицар…