Защо не ме измислиш смела?!
И, без това, отдавна ме измисляш.
Безумно дело, дето съм приела:
да си творец на цялата ми истина.
Тя, любовта, едва ли ми е вяра,
едва ли по делата съди и обича.
И точно затова понякога обгаря
на въглен докато не заприличам.
И нужна ми е смелост за нататък,
че моята я разпилях без време
по пътя, обещал, че ще е кратък,
умирах в три живота временни.
Като снега, огрян от шепите ти,
намирах се и чезнех от докосване.
Извиканото се превърна в шепот,
случайното-до белег в съдбоносно.
На всеки от завоите те срещах.
И все ти ставах край или начало.
Стори ме смела. Любовта е грешка,
ако е вълшебна, като огледало.