автор: libra

Запомних този ден, преди пет години.Вървях по Дондуков с черни очила за да не се виждат очите ми.Сълзи.Последния ден когато имаше сълзи за някого.Молех се, не да го забравя, а да не е толкова съвършен в тези очи които сега влажни прикривах.Молех се да се появи някой който да го измести.Май бях влюбена и се мъчех да го изтръгна това чувство.
Не допусках зависимост от чувствата.Бавно и съзнателно бях умъртвявала душата си.Заради болката се налагаше да го направя.Отлюспвах всичко което беше чувство, така не болеше, но нямаше и любов.Защото любовта е чувство.Това не знам как се беше промъкнало и разбира се веднага го хванах как се настанява в душата ми.Както и да е, аз си знам как се справих, но имаше сълзи и болеше.Да му се не види, явно че все още бях човек.
Страхувам се когато мълчиш, несигурна съм.Когато мълчиш убиваш по нещо от мен и се отдалечаваш.Същевременно това е единствения начин да ме задържиш.Идиотски тъпо звучи, но е така.Самата аз го правя, усетя ли че започвам да се влюбвам се отдалечавам докато ми мине и после пак се приближавам.Така си живея прилично потребленски.Живея не е точната дума.
Красив си.
Не ме карай да плача пак, точно теб искам да те има.
Мълчи си.