автор: Mihail

Чувствам, че трябва да ви разкажа това колкото се може по-бързо. Просто в последните няколко часа се случиха прекалено много неща, а вече чувствам живота си в смъртна опасност. Не съм сигурен, че някой ще разбере изобщо за тези събития, ако ви не научите за тях. А те са от голяма важност - не само за мен, но и за Града като цяло. Поне така смятам аз.
Всички Вие си спомняте, предполагам, как започна всичко. Имам предвид цялата история на Града на слънцето и прочие. Така де, не мина много време от тогава, а и тези неща трудно се забравят. Спомняте си как първоначално нашия сегашен Лидер, разказа за идеята си. А тя бе прекрасна. Помните и как тогава никой не обърна внимание на приказките му. „Дори те не си вярват!" рекохте си. Само че, ние си повярвахме. Наистина на всички нас, младите, ни бе писнало от Вашата старческа глупост. От глупавия начин по който управлявахте света, по който го владеехте и експлоатирахте. И един ден просто изчезнахме. Опустяха училищата, университетите, улиците, парковете - ей-така изведнъж, нали? Представям си как сте се почувствали. Не искам и да мисля каква е била изненадата Ви и като сте видели огромната Стена, която изникна сякаш от нищото. Да - ние я построихме за една нощ. Какво си помислихте тогава?
Добре, дотук добре - историята е позната на всички. Обаче трябва много да бързам, да, много да бързам - усещам, че може да не ми остава много - чувам гласовете им отвсякъде. Първо ще ви разкажа какво се случи с Града и в частност с мен след това. Защото то все още е неизвестно за Вас. Та затворихме се ние и започнахме нов живот. И то прекрасен. Колективния дух, който всички бяхме забравили, който Вие не сте и виждали се настани за известно време в цялата общност. Чувствахме се като братя и сестри. Наистина. Всички бяхме свободни, равни и щастливи. Сякаш за момент заживявахме не на Земята, а в самия Рай Господен. Сега не знам дали има Бог. Мисля, че напусна хората отново... Както и предполагате не взехме нищо с нас. Нищичко. Чувствахме всеки предмет от предишния живот покварен и ненужен. И наистина нищо не ни бе неoбходимо. Всичко без което не можете Вие - масовите медии, бързия транспорт, телевизията - всичките тези неща са просто патерици, разбирате ли? Звучи ви примитивно, но е така! Те просто подпомагат живота, не го обуславят, не го ръководят. Светът нито започва, нито завършва с тях и се надявам да го проумеете... Обаче за едно нещо съжалявам - никой от нас не взе и една книга. Дори най-тънкото книжле. Смятахме да създадем нови. Това бе грешката ни, защото все пак едно нещо взехме с нас - а именно самия човек. Взехме себе си. Как да градим нов и щастлив живот след като не знаем какво искаме, след като не познаваме себе си напълно? Това което философи, писатели и художници бяха създали за векове ние зачеркнахме с лека ръка. Всичкия този изстрадан труд, всичките тези мисли ние не приехме. Имахме, разбира се, своите творци - и поети, и художници и писатели, но те не можеха да се справят. Не могат да повторят историята на човечеството за 2 месеца, разбирате ли? Това бе грешката за която ще се разкайвам цял живот. Тази постъпка бе толкова глупава, защото много от нас се подведоха и последваха сляпо Него - Лидера. Тази свобода за която се жертвахме те хвърхлиха просто така в нозете му. Той им казваше какво искат, какво да правят, какво им е нужно. Голяма глупост. Колкото и прекрасен човек да бе, той все пак искаше от самото начало Властта. Искаше да бъде пръв, да ни води. И когато му се отдаде този шанс той го грабна с две ръце.
Първото му средство за налагане на волята бяха именно творците за които вече говорих. Те наистина пренаписаха историята, но малко променена. Сега Лидера бе главен герой на "Освобождението". Излезе, че сам той ни е повел към „Величествения миг на свободата". Възпят в оди, песни и паметници той бе единствената ни надежда - случеше ли се нещо с него, ние бихме били загубени. Всичко се промени толкова рязко, защото изведнъж забравихме себе си. Многобройните кръжоци по интереси станаха абсолютно задължителни - само и само да налагат волята на Водача. Те бяха единствената връзка помежду ни и във всеки един от тях се бе наместила силната Му ръка. Те бяха средството, Неговото средство, за пропаганда. Усещах как започват да ни манипулират все по-силно, но нямах какво да направя освен да се премиря.
Постепено нещата вървяха от зле към по-зле. Не си мислете, обаче, че живеехме принципно лошо - дори напротив. Всяка наша материална нужда бе задоволена. Имаше и храна, и вода и всички други неща от най-голяма необходимост. А Лидера ставаше все по-параноичен. Осъзнах колко затъваме едва когато Стената ни бе окичена от бодлива тел и започна да се охранява денонощно. Това стана само заради някакви смътни слухове, че някой иска да избяга - нямаше такова нещо до тогава. След това започнаха да се правят и масови демонстрации за възхвала на Водача. Добре организирани от самия него, разбира се. Ако не задължително, то присъствието на тях бе препоръчително - глобите ставаха все по-големи. Върхът обаче, бе когато се появиха Доброволците. Тази ужасна пасмина се превърна в маша в ръцете Му. Като безмозъчни булдоци те изпълняваха всяка заповед. Господи, нямам идея как ги бяхме допуснали межу нас, но скоро те извършиха най-ужасното възможно деяние - убийство в Рая. Бях потресен. Някакъв нещастник се противил на поредната Негова безумна заповед и те го чули. Бе пребит до неузнаваемост. Толкова се бяха унесли, че той издъхна по време на побоя. Аз бях там и видях всичко с очите си - техните лица озарени от животински бяс, кръвта която се стичаше по паважа и отчаяните писъци на човека. Цялото това страдание. От тогава се настани страх и ужас в душите ни. А кошмари от видяното, започнаха да ме навестяват всяка нощ.
Сред тези разбъркани събития идва и моята история. Надявам се поне положението досега да ви е станало ясно. Наистина нямам време, Те са по петите ни... Малко след появата на Доброволците митингите станаха задължителни. Явно Той бе разбрал едно важно правило - ако човек е оставен без работа ще започне да мисли. А това е ужасно, защото може да си спомни идеята с която всички дойдохме тук. Може да се замисли дори за себе си, за собствените си желания, които много вероятно да са срещу Неговите. Затова и ни държеше толкова изкъсо. Нямаш и капка свободно време - сън, работа, кръжок, сън, работа, митинг, сън и т.н. и т.н. Тук не умираме от скука, тук живеехме с нея. Може да се каже, че заместихме Вашата телевизия с Нашите работа и митинги. Вечер за митниг бе и днешната. Огромна тълпа, маса народ се бе събрала на площада и това бе добър повод за Доброволците да обикалят общежитията ни - малки къщички с пет-шест обитатели, за да проверят някой да не се е скътал от мероприятието. Странно - всъщност и те не са отишли... Истината е, че аз също не бях. Знаех и за още един човек, който бе направил същото. В един прозорец, точно срещу моя се виждаше малка проблясваща светлинка. Там живееше една дребничка брюнетка. Така и не научих името й. Сега като се замисля май само затова си оставах вкъщи - да я наблюдавам. Харесвам я адски много. Имаше прекрасна походка, в която бях влюбен. Обичах косата й, краката й, усмивката й ... всичко. Дори веднъж прибирайки се от работа видях и очите й. Казвам Ви, това е най-прекрасната гледка, която бях виждал досега. Адски тъмни, почти черни, и толкова дълбоки, че можеш да видиш собственото си отражение в тях. Сякаш тогава се удавих в нея... Господи, отвличам се, а времето ми изтича. Така - тогава в онзи прозорец видях, че тя рисува осветена само от една свещ. Бе откраднала лист и молив от работата си и рисуваше някаква картина. ( Наредба номер 12 465 : „Всички средства за творчество са привилегия само и единствено на специално упоменатите за целта лица") Нямах възможността да видя какво рисуваше, но съм убеден, че е било красиво. Виждах обаче лицето й, което бе прекрасно на бледата светлина.
В този момент по улицата се зададе отряд Доброволци - принципно не минаваха през нашия квартал, но сега явно бяха направили изключение. Да видят светлината от свещта значеше сигурна смърт за прекрасното момиче. Усетих, че трябва да действам - това бе еднствения ми шанс. Показах главата си от прозореца. Сега или никога! Провикнах се колкото сила имах. От това ми действие последваха няколко неща. Първо - свещта угасна на мига. Второ - аз се скрих веднага и това обърка още повече лумпените и трето - живота ми в Града на слънцето приключи и аз ясно осъзнавах това. Когато видях Доброволците да се натъпкват в моята къща аз увиснах на ръце през прозореца, улових с крака улука на къщата и се спуснах до паважа. Имах адски малко време, затова изтичах през улицата към момичето. За момент чух виковете на митингуващите и потръпнах. Нахълтах в стаята й и я грабнах през рамо. Само прошепнах на ухото й : „Спокойно, знам начин да избягаме." и тя се отпусна в ръцете ми. Според мен се зарадва на шанса да изчезне от тук и при това с мен. Става ми приятно от тази мисъл - да ме е харесала още онзи път, когато погледите ни се срещнаха, да е мечтала за мен през цялото време... Отново бях на улицата и вече чувах стъпките на Доброволците да излизат от дома ми - не бяха открили никого, разбира се. Времето ми стигна точно колкото да я избутам в сянката до къщата и да се скрия до нея. Колко приятен бе дъхът й... Плана ми бе следния - да се доберем до канализацията и оттам нататък е лесно - каналите стигаха до една река, която ни водеше навън, зад Стената. Към Свобода. Преследвачите бяха адски припряни - разделиха се на групички и нахълтаха в повечето къщи, за да открият източника на шума. Тогава притичах към една шахта наблизо, отворих я и двамата слезнахме долу. Точно връщах капака на мястото му когато чух стъпки по асфалта - значи вече сме открити. Затичах се с нея под ръка, в посоката, която смятах за спасителна...
Сега сигурно разбирате защо бързам толкова. Именно в момента се намирам в една от тръбите на канализацията. Изминахме доста път по време на разказа ми и вече чувам и лай на кучета по тунелите - явно и полицията на Стената е известена за бягството. Сигурно в момента умират от страх - излезем ли ние с малкия им свят е свършено. Тази надежда ме крепи докато тичам сега. Мисля , че пътя бе от тук... не от тук.... или натам... Да, в права посока сме, вече усещам свежия въздух на външния свят - вонята тук е непоносима. Притеснява ме факта, че гласовете стават все по-силни, явно са някъде наблизо. Кучетата лаят до полуда - усетили са ни. Не мога да разбера къде точно се намират, но със сигурност са наблизо. Акустиката е такава, че сякаш са навсякъде и същевременно никъде. Господи, виждам светлина! Остават ни само още няколко крачки и сме свободни. Ето, почти сме навън! Лаят е сякаш до мен. Изглежда целта е вече постигната! Точно сега не трябва да ни хва...