автор: lady_dreamer

Венеция се слави като града на романтичните вечерни пътувания с ладия. Уви, това ме засити още от първия ден, така че потърсих нещо по-нестандартно в града като разходката пеш. Да дишаш чистия морски въздух
на града може да ти се отрази наистина благотворно, ако се ограничиш само в централните квартали на Венеция. През втория ден обаче моята разходка ме отведе чак до крайните квартали на града. Тук миризмата беше различна. Беше чисто, разбира се, поне по-чисто от крайните квартали на който и да било европейски град, но миришеше на бедност. Трудно би било да повярваш, че във Венеция има и бедни хора на фона на разкошните хотели, разположени в близост да най-забележителните архитектурни сгради. Вървях покрай малки бедни хотелчета и гостилнички, пред които дефилираха момичета и жени в крещящи предизвикателни дрехи, явно практикуващи най-древната професия. Вероятно имаха някакъв постоянен приток на клиенти, защото иначе щяха да се въртят около хотелите в центъра на града.
Влязох в една гостилничка, за да се нахраня. Беше разположена на ъгъла на две улички. Докато чаках да ми сервират, две женски ръце грубо ми затвориха очите изотзад. Първата ми реакция беше да хвана лявата за китката…

Вълнувам се. Този може би ще се навие. Трябват ми пари. Иначе той ще ме пребие и ще ме лиши от вечерната доза…

Стиснах зъби от болка. Коланът му плющи върху гърба ми. Цялата съм в синини. Прехапвам си езика, за да не издам звук, защото това го вбесява още повече. А той крещи: "Кучка! За какво ти е това тяло, мръснице! За к'во си се родила жена, като не можеш и един да забършеш! Курва мръсна! Махай се от очите ми! Да не съм те видял без 50-те лири, мързел с мързел такъв! Тази вечер никаква кока. Махай се!" И ме рита по корема. От болка не мога да мръдна и едва намирам сили да допълзя на четири крака и без въздух от ритника навън на дъжда. Нямам сили да плача. Цели два часа не намирам сили и да помръдна…

Отстраних ръцете й от очите си и се обърнах. Беше чернокоса, гримирана с тежък грим, под който личаха нежните й все още детски черти. Погледите ни се срещнаха и усмивката й се стопи от лицето й.
"Седни," казах й аз тихо. Тя се подчини мълчаливо.
"Турист ли си?" попита тя. Усещаше, че зная нещо.
Не й отговорих и дълго време седяхме мълчаливо и се изучавахме. После казах:
"Трябва да промениш нещо."
"Какво имаш в предвид?" попита тя с равен глас.
Посочих с пръст лицето си.
"Грима."
"Какво за него."
"Махни го. Ще си по-хубава." Тя ме изгледа продължително.
"Ела с мен горе. Тук не мога да го махна."
"А там ще го махнеш ли?" Тя кимна.
"Да тръгваме тогава," казах аз. Станах от стола и оставих пари за сметката, които келнерът дотича да вземе.
"Задръж рестото," казах аз.
Тя също стана и ме поведе по стълбите към горния етаж. Забелязах похотливите влажни погледи на останалите клиенти. По стълбите стигнахме до коридор. Влязохме в стаята на дъното на коридора. Щом затворих вратата зад себе си, тя се обърна предизвикателно. Притисна се до мен, започна да се съблича, посягайки към копчетата на ризата ми. Лицето й беше сериозно. Спрях ръката й.
"Не." Тя ме погледна в очите. После се отдръпна рязко и каза:
"Тогава се махай!" Поклатих глава.
"Не. Свали си грима."
"Нямам време за игрички. Чакат ме клиенти."
"Ще ти платя. Просто прави това, което ти казвам."
Тя се поколеба. После се извърна и каза:
"Добре."
След това седна пред огледалото.
"Всичко ли?" попита. Кимнах. Виждахме отраженията си в огледалото. Гледах как за пет минути лицето й остана без грим. Беше чиста, свежа и невинна.
"Сега облечи нещо по-нормално от това." Посочих червения минижуп и почти прозрачната прилепнала блузка с дълбоко деколте, което разкриваше развитата й гръд и пъпа й.
"Ти нормален ли си?!" попита тя с недоумение и раздразнение в гласа. Бях напълно сериозен и тя мълчаливо отиде до гардероба и започна да се съблича. Обърнах се с гръб. Тя се засмя високо.
"О, май сме много притеснителни!"
Нищо не казах.
"Готово. Сега к'во?"
Огледах се. Видях сред палтата на закачалката едно по-подходящо. Взех го и го разтворих, така че да го облече. Тя разбра намека, приближи се и нахлузи ръце в ръкавите. Нагласих го нежно на раменете й. Отворих вратата и я поканих с жест да излезе. Затворих след мен. Слязохме по стълбите и видях въпросителните погледи на посетителите в гостилничката. Излязохме навън. Запътихме се към най-близката стоянка за лодки. Качих се в една и подадох ръка на момичето, за да се качи и то. Платих на лодкаря да ни заведе до един от най-хубавите ресторанти.
Настанихме се на най-хубавата маса и поръчах от най-изисканите ястия в менюто.
"За какво е всичко това?" попита тя.
"За теб."
"Дори не се познаваме."
"Аз те познавам. Знам, че не искаш да живееш така. Знам, че сутеньорът те бие, когато не изкараш достатъчно." Тя пребледня и прехапа устни. "Ти не заслужаваш това." Продължих аз.
"Откъде знаеш всичко това?" гласът й беше проглушен.
"Просто го знам."
"Не можеш да ми помогнеш."
"Напротив. Само гледай."
"Той ще ме намери, където и да отида."
Поклатих глава.
"Не и ако не си в Италия."
"Няма да напусна Италия за нищо на света!"
"Ами ако те заведа в Рим?" Тя ме изгледа изпитателно.
"Защо правиш това?"
"Казах ти, не заслужаваш този живот. Какво искаш да правиш?"
"Трябва ми кока."
"Не. Искам да кажа за какво мечтаеш."
"Исках да стана медицинска сестра, но нашите нямаха възможност да ме пратят да уча."
"Тогава първо ще се излекуваш в клиниката в Рим от зависимостта си, а после ще постъпиш в медицинския институт."
"Не мога. Нямам пари."
"Ще платя всичко. Не се безпокой."
"Откъде пари у младок като теб?!"
"Ще намеря."
"Ха," каза тя с недоверие.
"Заминаваме утре. Тази вечер ще спиш при мен в хотела."
"О, значи такава била работата! Омайваш ме с приказни обещания, за да ти пусна за една нощ безплатно," усмихна се тя злорадо.
"Ще спя на дивана." Отвърнах аз.
Свършихме вечерята, платих и хванахме друга ладия за хотела. Оставих я да спи на двойното легло, а аз спах на дивана. На сутринта отпътувахме за Рим. Там платих първата такса, за да влезе в клиниката за зависими от дрога.
Така свърши екскурзията ми в Италия. Прибрах се в Лондон. Имаше два месеца до началото на учебната година, но казах на родителите ми, че искам да замина, за да се аклиматизирам и да свикна с езика. Намериха го за странно, но не можеха да ме спрат.
В Мюнхен първата ми работа беше да си намеря евтина квартира, защото общежитията още не бяха отворени. Започнах курс по немски. Намерих си работа за останалата част от денонощието и два месеца редувах курсове, работа и пет часа сън. Спечелих достатъчно, за да покрия разноските на момичето за цялото лечение и изпратих всичко в Рим. Писах й да ме държи в течение с нещата там и непременно да ме уведоми, когато лечението свърши. Тя пише рядко, но от болницата редовно ме уведомяват за състоянието й.