автор: lady_dreamer

Ватикана се оказа по-интересна, отколкото очаквах, не заради вековната й история, а защото там имах една неочаквана среща с папата, за която
не съм разказвал на родителите си, защото те са заклети протестанти, а тази среща продължи доста дълго. Всичко стана доста неочаквано.
Веднага щом пристигнах, забелязах, че хората масово се бяха запътили към една единствена посока. Последвах ги. Оказа се, че всички отиват на централния площад, където през този следобед папата щял да изнесе литургия по случай някакъв католически празник. Беше ми интересно и от чисто любопитство се приближих да слушам и гледам церемонията. Бях в първата редица. Хората се молеха, кръстеха се и пееха в определени моменти. Стоях неподвижен и се оглеждах, обхващайки с критичен поглед тълпата и всички свещеници отпред.
В края на церемонията хората започнаха да се разотиват. Един от свещениците се приближи към мен:
"Елате с мен, младежо. Папата желае да събеседва с вас."
"Не, благодаря, не съм католик," отговорих.
"За него това няма значение, синко. Пред Бога всички сме равни," опонира ми той. Замълчах, но го последвах.
Свещеникът ме поведе към резиденцията на папата, качихме се на втория етаж и влязохме в една чакалня. Той застана на входа на една врата и ме покани с жест, след което затвори вратата след мен. Намерих се в разкошен кабинет. Зад масивното бюро седеше папата, потънал във висок стол, покрит с червен плюш. Нямах представа как да се държа и попитах:
"Трябва ли да Ви целувам ръка и как да се обръщам към Вас?"
"Не, не се налага да ми целуваш ръката, синко," усмихна се папата благосклонно и сбръчканото му лице се разведри. "Колкото до въпроса как да ме назоваваш, давам ти свободата сам да избереш."
"Това изобщо не ми помага. Нямам опит в такива срещи."
"Нима?" повдигна вежди той и се наведе леко към бюрото. "Ами тази с баща ти?"
Погледът ми беше доста объркан и настоятелен.
"Какво имате в предвид?"
"Срещите ти с Лордъмолд - владетелят на Законите на Съдбата и твой баща."
"Откъде знаете за тях, ако смея да попитам?"
"Ние всички присъствахме на тях."
"Ние?!"
"Да, ние безсмъртните - Служителите на Съдбата."
"Нима папата не е смъртен?" възкликнах аз.
Той поклати глава.
"Само колкото за пред очите на смъртните."
С едно рязко движение папата свали маската от лицето си и пред мен се разкри лицето на чернокож мъж на около 30 години. Явно бях втрещил очи, защото той избухна в добронамерен смях. После проговори през сълзи на очи:
"Всеки от нас си има своя дарба освен общата за всички ни възможност да четем мисли, драги ми Анурабе!"
"Досещам се за Вашата," казах аз, посочвайки с поглед и ръка маската. "Значи Вие не сте папа. Кой сте тогава?"
Мъжът се надигна внезапно от мекото кресло и се насочи към вратата на кабинета. Ръстът му беше внушителен и аз се запитах как е възможно да изглежда толкова дребен като папа. Той замахна с ръка и пред вратата се изправи тухлена стена.
"Изкуството на занаята," каза той в отговор на мисления ми въпрос. "Да бъда папа е моята роля пред смъртните. От векове съм тук. Само сменям маските." Той се усмихна тъжно. "Не е най-интересното занимание, но поне нощите са мои." Последва тежка въздишка.
Сновейки из кабинета, той продължи:
"Но истинската ми самоличност е друга. Казвам се Арчибалд - по прякор Актьора."
"Вие ли…" обадих се аз, но той ме прекъсна.
"О, без фамилиарности, принце! Наричай ме Арчи. Папата е просто роля. Преди 2000 години бях Христос."
"Добре, Арчи. Ти ли ще ми обясниш как поддържате постоянна връзка помежду си?"
"О, не! Това не е моя работа. Аз съм просто Актьора! Пък и ти си още млад и неузрял, Анурабе. Имаш толкова време до…" той се спря.
"До какво?"
"След две години е Съветът на Служителите на Съдбата. Наричаме го още Змията, заради непроизносимото му съкращение. Провежда се веднъж на 50 години, но последния път беше преди 25, така че този ще е извънреден. Случиха се твърде много неща, затова трябва да се съберем."
"Но нали никога не се събирате."
"Прав си, Анурабе. Ти си сред специалните гости, защото все още не си безсмъртен. Тогава ще се свържем с теб и ще разбереш повече."
Арчи беше се спрял пред прозореца и застина там, взрян в нещо навън. След известно време той се обърна към мен.
"Всъщност, поисках да се срещнем, за да ти дам поканата. Без нея не можеш да присъстваш."
Той ми подаде синджирче с нанизан на него кръст с разпънатия Христос.
"Пази го. В отредения момент ще разбереш какво трябва да правиш. А сега трябва да се връщам на работа!"
Арчи си сложи маската и се настани в плюша на разкошното кресло. В същия момент тухлената стена изчезна от вратата.
Излязох от кабинета му. Свещеникът ме чакаше пред вратата, за да ме изпрати. Не останах повече във Ватикана. Хванах първия автобус за Венеция, където трябваше да прекарам два дена. Пристигнах ден по-рано в града на лодките поради по-краткия си престой във Ватикана. Но и тук ме чакаха приключения...