автор: lady_dreamer

Учебната година свърши. Заминах на ваканция в Италия. Един от градовете, които посетих беше Пиза. Престоят ми там беше тридневен. Използвах последния ден, за да се разходя
из града. Вече бях видял наклонената кула през първия. Не ми се гледаха музеи и тръгнах да кръстосвам улиците безделно, разглеждайки архитектурния стил на сградите. На централния площад внезапно една жена се разкрещя на италиански:
"Ограби ме! Хванете го! Крадец! Крадец! Взе ми чантата! Хванете го! Крадец!"
Обърнах се и зърнах младеж на моите години с дамска чанта в ръце, който тичаше в тълпата. Хукнах след него. Прекосихме улицата. За малко да го сгази един червен "Фиат", който аз буквално прескочих. Той се втурна към един мост, прекоси го, прескочи една ограда и закачи чантата на нея. Докато се опитваше да я откопчи, аз го настигнах, хванах го и го нокаутирах, за да не избяга. Младежът падна в безсъзнание. Прибрах чантата далече от него. Той не мърдаше и се уплаших, че може да е умрял, затова посегнах към китката му, за да му проверя пулса…

Изпитах страх, после видях бедна къщурка. Влязох вътре. Беше постлано със стар килим, изхабен диван стоеше на отсрещната стена, пред него имаше маса с олющена боя и два стола в окаяно състояние. На дивана стоеше слаба жена с бледно лице, по което личаха наченки от бръчки. На лицето й беше изписано отчаяние и умора. Беше бедно облечена с дрехи целите в кръпки.
На пода до нея играеха три деца. Гласчетата им не се чуваха. Те шепнеха помежду си. Играеха заедно с една единствена играчка - едно старо плюшено мече, останало без нос. Около него бяха наредили брезови листенца и тънки начупени пръчки.
"Деца, тази вечер няма вечеря," каза жената със слаб треперещ глас. После добави с по-нежни нотки: "Бог е решил, че днес не трябва да се вечеря."
Изпитах решителността на отчаян човек и в следващия миг бях коленичил пред тази жена. Думите извираха от устата ми, а гласът ми трепереше от гняв:
"Майко, повече няма да гладуваме! Никога! Погрижил съм се за това. Вече никога, никога няма да имаш грижи. Ето, виж."
Извадих няколко банкноти и й ги подадох. Видях сълзи в очите й…

Погледнах младежа. Свестяваше се.
"Грешиш, като си мислиш, че правиш майка си щастлива. Онези сълзи не бяха сълзи на щастие."
Той ме погледна. Отне му известно време да осъзнае чутото. После се надигна с объркан вид:
"Откъде знаеш това, човече?!"
"Просто знам. Ела с мен. Ще върнем чантата на жената, ще й се извиниш и ще ти потърсим някаква работа."
Младежът ме изгледа подозрително.
"Я да си гледаш работата! Никой досега не ме е опра'ил, та ти ли ще го напра'иш!"
"Не," отговорих. "Ти сам ще се оправиш. Аз само ще ти подам ръка, за да се изправиш."
Станах и му подадох ръка. Той ме изгледа за миг и я пое. Отидохме при жената, върнахме й чантата и той се извини.
"Се'а к'во?"
"Ела с мен."
"Къ'е?"
"В хотела, където съм отседнал."
"К'во ше пра'им там?"
"Ще видиш."
Когато стигнахме, поисках да говоря с управителя. Здрависахме се и когато докоснах пулса му веднага разбрах, че има син на същата възраст с проблеми с наркотиците. Обясних му каква е историята на младежа с мен.
"Дайте му работа, г-н Мусконтини. Той е добро момче, просто не е имал шанс в живота. Няма да се издъни, уверявам ви. Вашият син също е имал проблеми. Знаете как е. Той не може да се измъкне без някой да му подаде ръка."
Управителят ме изгледа с учудване и малко недоумение в погледа, но каза:
"Добре, думата ти тежи, младежо. Ще го взема."
Младежът не можеше да повярва и ме тупна по рамото.
"Ей, ти си светия, бе човек!"
"Обещай, че няма да се издъниш."
"Кълна се в майка си," каза вече сериозно младежът. "Благодаря ти, братле! Никой не е правил толкова много за мен."
На следващия ден заминах за Ватикана.