автор: lady_dreamer

Може би имам много важна мисия на този свят… Защо иначе ще съм се родил по такъв безсмислен начин?! Никой не може да каже откъде съм се появил. Просто една нощ в старата детска люлка
проплакало едно немощно гласче. Отначало решили, че това е духът на милото ми сестриче, починало преди 40 дни - седмица след раждането си. Така и не разбрали каква е причината за смъртта и. Но и аз съм се появил по такъв тайнствен начин, че и до днес никой не може да каже какво точно се е случило в онази страшна нощ. Казвам страшна, но в действителност тази нощ започнала като много други предишни нощи.


След вечеря всички се оттеглили във всекидневната, а изтощената ми майчица, която още не била преодоляла загубата на дъщеря си, се прибрала в спалнята, за да си легне. Час по-късно всички вече спели по леглата си. И тогава, към 2.43 часа след полунощ, майка ми се събудила от внезапно настаналата тишина. Точността на часа е гарантирана, защото в този миг всички часовници в къщата спрели, както се установило по-късно, едновременно и без видима причина. Натегналата тишина сковала в страх сърцето на милата ми майчица, защото нощем винаги я приспивали песните на щурците в градината, а сутрин я събуждала песента на славея от красивото черешово дърво до прозореца и. Нямало как да не й направи впечатление, че песните на щурците са секнали и дълбоката тишина не се нарушава от никакъв звук. Това състояние продължило достатъчно дълго, за да подейства на слабите й нерви и тъкмо, когато се канела да повика съпруга си, майка ми чула задавен бебешки плач. Това още повече я ужасило и от страх тя не смеела да помръдне. Напрягала целия си слух, за да се увери, че не сънува и тогава чула проплакването като отчетлив и ясен звук, идващ от бебешката люлка. Третото ми проплакване било достатъчно силно, за да събуди цялата къща и всички се втурнали към стаята на майка ми, като пристигнали там за отрицателно време. Когато стигнали до там обаче, майка ми вече стояла до люлката и се взирала в грозното ми личице. Тогава станало нещо още по-невероятно. Лицето ми се преобразило. Нежният поглед на моята мила майчица предизвикал моята широка усмивка и лицето ми засияло като слънце и огряло лицата на всички присъстващи, спечелвайки безкрайната им любов. Така, най-неочаквано по мистериозен начин съм станал член на семейството.


Това щастливо събитие укрепнало здравето на майка ми и възвърнало щастливата идилия на семейството, но аз през цялото време чувствах, че над всички нас тегне една сянка - мистериозната ми поява. Тази сянка придружаваше целия ни съвместен живот през моето щастливо детство, когато тичах безгрижен в градината и играех на криеница с баща си. И така до седем годишнината ми. Точно на седмия ми рожден ден се случи нещо необикновено, което смрази сърцата на бедните ми родители.


Всъщност нашите не говорят за тази случка, както и за много други инциденти, които ме сполетяваха през цялото време. Знам за нея просто, защото си я спомням добре, както и всичките ми дни от двегодишен. Може и да е странно, но наистина си спомням всеки ден от живота ми оттогава, а спомените ми от първите ми две години са мъгляви като сънища.


И така, вечерта на седмия ми рожден ден, след дългото празненство, заспах уморен след 10 часа. Сънувах за пръв път през живота си, но това съвсем не беше обикновен сън. Точно в полунощ един глас ми подшушна, че трябва да ставам, защото баща ми ме призовал. "Време е!" Така каза гласът. Станах, наметнах се с едно яке и осъзнах, че не знам накъде да тръгна. Тогава силният вятър разтвори прозореца на стаята ми и бялата завеса се изду от нахлулия студен вятър. Изтръпнах от студ. Нещо в мен ми казваше, че няма от какво да се плаша и че трябва да мина през прозореца. Стаята ми бе на втория етаж, но това нямаше значение.


Качих се на перваза и застанах прав. Погледнах надолу. Някъде там в тъмнината беше земята, но аз не я виждах. Гласът ми прошепна: "Който се плаши, ще падне в бездънната яма, а който има смело сърце, ще открие истината."


Гласът беше успокояващ и знаех, че няма от какво да се страхувам. Пристъпих напред. Под крака ми се появи облаче, което ме понесе към небесата. Обгърна ме топъл въздух, който ме стопли в зимната нощ.


Прелетях огромни пространства и кацнах в подножието на една планина. Пред мен се изправи стръмна скала, в която се отвори порта, а от портата струеше светлина. Пристъпих напред и влязох. Озовах се в огромна зала. В дъното й беше разположен величествен трон, украсен с резба. До него водеше червен копринен килим. Отстрани до мен имаше завеси, които прикриваха две редици от по десет риби меч. Рибите се издуха едновременно и съобщиха "Принц Анурабе!", след което се чуха фанфари. Огледах се. Нямаше никого. Явно имаха предвид мен. Иззад трона се показа висок, снажен мъж, наметнат със синя пелерина, в която плуваха облаци.


"Приближете се, принце", обърна се той към мен. Пристъпих напред и мигом се озовах пред него, сякаш разстоянията в залата се бяха скъсили рязко. "Не виждам страх в очите ти, а това е добре. Добре са те възпитали, сине."


Той плесна с ръце два пъти и до мен се появи стол, съобразен с ръста ми. Направи ми знак да седна и продължи:


"В тази свещена нощ ти е отредено да слушаш, а не да говориш. Ясно ли ти е?" Кимнах с глава. На лицето му се появи едва забележима усмивка. В сивите му, почти стъклени, очи се появи блясък на задоволство.


"Ще чуеш и ще видиш много неща. Някои може би няма да разбереш, защото за всичко е отредено определено време. Но ще запомниш всичко чуто и видяно, защото ти е писано да помниш всичко и всичко да разбереш. Последното обаче няма да стане веднага, защото имаш много да учиш преди да станеш достоен и способен да го разбереш. А сега слушай. Слушай внимателно, защото нищо няма да повтарям."


Между нас се появи маса с кристално цвете по средата. Той започна да разказва. Всичко, което казваше беше мъгляво и неразбираемо за крехкото ми детско съзнание, но всички думи се запечатаха дълбоко в паметта ми. След това той ме хвана за ръката, двамата се издигнахме и влязохме в кристалното цвете. Той ме разведе из всички листенца на цветето. За мен времето сякаш беше спряло. Това, което видях не може да се разкаже. То просто не се побира в човешката реч, а и аз не разбирах всички образи, просто ги запечатвах дълбоко в душата си.


Не мога да кажа колко време продължи това, нито кога свърши. На сутринта родителите ми ме откриха спящ под черешата, сгушен в стъблото й. Не бях почувствал студ, въпреки че през нощта беше навалял сняг. Това странно обстоятелство обаче така обезпокои родителите ми, че реших да запазя в тайна среднощното си приключение.