автор: deltaplaner

Гърдите й, вдълбани върху сребърната чаша,
се впиха в устните, изтекоха по виното.
Прозорците с лилавите завеси, превиха вятъра
като платна...
Луната заблъска в стените, заплете се в чашата...
Стела погали косата си... с една студена глътка вино
и восъчна приплъзваща ръка потърси устните й...
Тя беше като полудяла...
С ръце погали розовите й зърна,
а устните се спуснаха надолу,
към онзи хълм на свежата трева...
Поиска да изпие боговете с устни -
поглъщаше на жадни глътки всичките й викове,
стенанията на спонтанни тласъци...
Някой ще събори ли чашата?
Мария изстена силно, просната по гръб, крещеше като луда...
Отчаяна самотница, която търси боговете нощем!
Другата не спираше - със студен език я погубваше на тласъци...
с пръсти я прониза, със коси я удуши...
Някой ще събори ли чашата? Камбаните вече бият.
Аз ще съборя чашата... преследвам ги с очи,
очаквам момента на взрива... Събарям я по гръб...
Очите на Стела са сини, косите катранени -
чашата свети с огледален бюст, съборена на масата...
Стела ме приема като причастие... кръвта кипи.
На сутринта ще има един мъртъв ангел