автор: starec

Те бяха зверове в човешки кожи.
Всесилни. Но до тялото, до там.
А в него бог душа ръкоположи
и каза й: Това е твоя храм

Те мъчеха месата със наслада
и беше страшна болната им власт.
Но няма ненаказан грях - той пада
върху им, зинал с безпощадна паст.

Какво ли там не сториха, да каже,
че дала се е цялата на дявола...
Но кой жената влюбена ще смаже?
И силата им в злото беше ялова.

Със ехо бяха счупените кости,
кънтеше то в очите им дори.
Вината й - че в зъзнещите пости
с любов един от тях тя одари.

Самият бог, създавайки закона,
не каза: Любовта съм само аз.
А даде на жената част от трона
и нежност много даде й, и страст.

Кой този божи промисъл разбира,
че дето нежността е, там е бог?
Любов щом дойде ден не си избира,
без власт над нея е канона строг.

Защото бог душа ръкоположи
да бъде жрица в тяло като в храм,
та никой земен вече да не може
да й вменява своя нощен срам.

В сърцата им безсилен суховея
тъкмеше вече кладата със страх...
А пееха поетите за нея!...
И тя не се превърна после в прах.