автор: deltaplaner

Може да се чуе как
тъмнината шуми сред царевичните полета
Но да не се усети вятърът
щом люлката е тежка и пропада в нас
Неподвижните очи на стъкления миг
опипват пулса на изтритите ни спомени.
Случаен глас над редовете шепне
и се приближава
Никога не се е раждал онзи,
който да заплаче в отражението
от листа и корени
и пътищата от изсмукана земя
жадна да се върне към създаването си
превърната от сенките в дълбоко огледало
За всички странници
които искат да отдъхнат там
под моите листа от тъмна царевица.
Плачът ми е за всички тези каменни деца
И слънцето, израснало в зърната
по всяка стъпка и прегазена земя
през корените ще прогледне
и ще намери самотата,
в която да зарови портрета си...
Онази самота, която мразят всички...
Не е време да се чува само вятърът
Наранените деца излизат от кръвта ни...
Спомнете си! Утробата в душата
Забравените се издигат над полетата
Онзи път, по който царевиците се сливат с хоризонта..
Израстването на духа е спомен за пръстта.
Стеблата - неуверен път нагоре
Очите ни са камъни, превърнати в деца
И само нещо липсва - някой, който да заплаче...