автор: oziris

- ... което прави общо 2759... - Иво беше прекъснат от буйна вълна от възторг изразена с нечленоразделни звуци, но тъй като любимото му занимание бе да ни показва колко много повече може да види и запомни, продължи без смущение - От тях са платени 2695. Смятайте сега!
- 2695 по .... чакай, първо кажи колко от тях са продадени на седмокласници и по колко точно им взимахме.
След като се ухили до ушите, защото тъкмо това очакваше, Иво изстреля:
- 392 по 100 лева и 32 по 200, както и едно за 500; останалите 2270 - редовни, по 30.
След известно време установих, че бях зяпнал толкова, че ченето ме заболя, а умът ми просто отказваше да повярва на сигналите, изпратени му от рецепторите в ухото.
- Извинявай, 392 по 100 ли каза? Това и ти можеш да го сметнеш, нали?
- Да, 39 200 лева, какъв е проблема?
- Ами например, къде по дяволите държи Митьо такава огромна сума!
Докато продавахме хапчетата никога не ми беше хрумвало къде всъщност Митьо съхранява парите, които ни бяха давани най-много по десетачки. Хайде, дори и да приемем че са ни давали стоте лева на средно 3 банкноти, а ... но за бога, та всичко това надхвърляше сто хиляди лева!
- 114 200! - почти извиках аз. - Вие осъзнавате ли, че и на Стани богат не могат да вземат толкова?
- Не забравяй, че нашият дял от тези пари е доста малък. Сделката всъщност е за 5%, понеже на практика единствените пари които внесох бяха за онова сладко малко перманентно хапченце, за което ти говорих.
- Та това е безобразие! Направо обир! - възмути се Иво.
- И все пак е добре, пет процента от сто хиляди са пет хиляди лева.
- Но ти не ме слушаш май. Иво, колко бяха общия брой хапчета?
- 2759.
- Така. Изразходените темпорарни са 6, като вече казах едно от тях е платено с мои пари. Остават 2753. Първия път ти ги таксуват по 40 всяко, за да навлезеш в търговския занаят. Е?
- 2753 по 40, ъъъ... 110120. Като прибавим и 5000 и стават 115 120 и по 95%... е, тук вече ще работи елката... 109364...
- ... лева трябва да им дам.
- Е, и то какво остава? Нищо?
- Вие добре ли сте? Какво се оплаквате хора - за нас остават 4836 лева. Някой от вас имал ли е толкова много пари през живота си?
- Не, Надя, Иво е прав. Със спечелените пари се надявахме да купим свои хапчета. Явно догодина пак ще се мъчим с проценти... Но не се ядосвайте. Мине ли първият път процентите се вдигат до 20, пък ние им донесохме такава печалба, че няма как да не ни дадат максималната комисионна следващия път. А освен това ни имат доверие.
- Как разбра?
- Ами ет' ТАКА! - разтвори джоба си той. В него имаше към стотина хапчета. - Тези са напълно безплатни. Награда за добре свършената работа.
- ... чакай, чакай, чакай. Нещо не разбрах. Да разбирам ли че сега в себе си имаш 4836 лева?
- Не имам само 816... и 134 лично наши хапчета. След като ги продадем, колкото си изкараме - наше е.
- Еее, не е точно както си го представях.
- Спокс - култовата фраза на Митьо - има време. А за да ви зарадвам, съобщавам ви тържествено че тези 204 лева получавате още сега и с тях ще идем на море за да пробутваме хапчета на туристи.
Ако в този момент беше казал, че името му е Щгт'чдъжнтъ и е дошъл от планетата Хумулъждз от Алтаирската звездна система за да покори планетата ни, щях да се учудя по-малко. За пореден път думите му бяха причинили върховна изненада и обърканото ми съзнание се мяташе като риба на сухо. Започнах да се съмнявам, че изобщо някога съм познавал този човек. По държанието и израза на другите усетих сходните им чувства, но нямах време да се замисля, защото измъченият ми ум се мъчеше над следните логически вериги:
Митьо - „тези 204 лева получавате"
Митьо - щедър
Митьо - дава на друго човешко същество нещо различно от цигара или вода за пиене.
Ако действието на десетките книги по логика и софистика не бе отминало, вероятно щях да достигна до някакво умозаключение и, евентуално, обяснение на тези странни парадокси, но уви... така е при темпорарните.
И понеже всички се блещехме насреща му, накрая каза:
- Е, ако никой няма какво повече да каже, приемам да считаме това заседание за закрито, решенията - за одобрени единодушно, а също ще ви помоля и да се сгъстите малко и да освободите малко от пейката, защото онези идват с бирата....

***

1 Юли! Ваканция. В тази едничка дума са събрани толкова слънчеви дни по плажовете, толкова прохладни нощи в някоя квартална кръчмичка или в някой парк с картите, мухабетите и, разбира се, бирата, толкова безгрижни часове... че е чудно как не се пръска по шевовете.
Ваканция.
Ваканция!
Не ви ли звучи като 11 дена на море, където всичко ще ти излезе безплатно и дори ще изкараш супер много пари, които са си лично твои?
Ваканция.
Или като три месеца безгрижие, никакви проблеми и тотален пълен нечовешки КЕФ?
Ваканция.
Не ви ли звучи като биричка на открито, на закрито, на светло, на тъмно, на лампи, под акомпанимента на весела детска глъчка или на тиха успокоителна музика...
Не?
Е, това си е ваш проблем. Защото на нас точно така ни звучи...
Горе-долу такива мисли ми минаваха през главата докато наблюдавах изгрева, изтегнат блажено на импровизирания си хамак на сутринта след като за пореден път бях изпитал перманентното приемане на „перманентни" с алкохол и за пореден път бях станал свидетел на илюзорността на обкръжаващия ни свят. Отбелязах лениво, че след още няколко такива хапчета вероятно директно ще приема будизма.
Но както казва един пич от другата махала „И в най-чистото небе рано или късно ще се появят буреносни облаци". (Баща му е синоптик.)
Съществува една необикновена порода животни, която е родствена едновременно на кръвосмучещите насекоми, на всички видове мухи - най-вече конските - и на семейството на паразитите. Особеното при тях е, че имат имунитет към абсолютно всички пестициди и химикали, които човек е измислил, измисля или някога ще измисли, а и също така нито една обичайна хитрост, използвана успешно в борбата с изброените видове, не помага при тях.
Представителите ù са активни през цялата година като паразитите, но с повишаването на температурата, активността им се повишава до неподозирани и невнятни стойности. Тъй като не са претърпели значителна еволюция от времето на първите от вида им, поведението им също не се различава от това на комарите, да речем - обикновено ловуват сами, но понякога за повишаване на продуктивността се събират на рояци; подобно паразитите се забиват в жертвата и не се отделят от нея докато не я източат докрай; и подобно конските мухи всички опити за физическото им премахване от гостоприемника (от самия него или някой друг) са напълно безплодни и поради това безсмислени.
Но освен безспорните прилики с насекомите, при тях се наблюдават и известни отлики, за откриването на които е необходима голяма наблюдателност.
С комарите: Например, въпреки еднаквото време на активизиране - към шест-седем вечерта (когато човек излиза с тайфата някъде за по бира) - те са активни през цялата нощ и дори погълнатата бира не смекчава действието им. Освен това колкото и много да те смучат комарите, все някога им се напълват стомасите и те оставят намира, докато другите - никога.
С мухите: Количеството бира или храна, което една муха би консумирала за една година няма да се отрази забележително на онова в полупразната бутилка или пакет цаца, докато един представител от този вид няма да се задоволи с толкова малко.
С паразитите: Известно е, че има паразити дори в телата на някои паразити, тоест паразити в паразитите. Такова нещо не е възможно при този вид.
Видът животни, за който става дума има много имена. Най-тривиалното от тях обаче, с което и са известни на широката аудитория, е: ИЗМОРИТЕЛИ.
Не знам дали осъзнавате (но как, та ако го осъзнавахте вероятно нямаше да спите нощем, щяхте да треперите и да се свивате от ужас!) но те бродят сред нас. Дори на външен вид са абсолютно същите. Но отвътре...
Били са сравнявани с вампири, демони от дълбините на ада, бесове, от дълбините на човешкото съзнание... считани са за едно от малкото неща далеч по-страшни от смъртта - и то от хора, които се плашат от малко неща.
Но както казва един друг пич от махалата „За всяка болест има лек."

Известен е само един метод за борба с тези същества - който ние за щастие открихме преди да е станало твърде късно. Нарича се МИЖ (Метод на Изкупителната Жертва). Известен е и още като МВР (Метод на Верижната Реакция). Състои се в това да намерите заедно с компанията някой як пич (или маце в зависимост от пола на изморителите) и като го примамите с вълшебните думи „Пич, искаш ли да ядеш и пиеш на аванта?", го запознаете с изморителите.
Ако не се получи мигновена реакция, ще бъдете принудени действително да изпълните предложението си... после оставяте всички изморители да му се лепнат и тъкмо когато - залисани от храната, пиенето и новото същество, което могат да съсипят - те потънат в сладостна забрава, се изнижете незабелязано и колкото се може по-далеч. Докато свършат с него, вие вече ще сте извън обсега им.
Този метод обаче не е стопроцентово ефективен. Причината не е в сценария - той винаги действа - а в това, че обикновено никой не може с лека ръка да изостави купената бира и да тръгне нанякъде, особено пък на съществата, които най-малко го заслужават.
Но за нас, почувствали тежестта на парите в брой по джобовете си, няколко бири и няколкостотин грама цаца не бяха чак такава загуба.

Лятото е известно още като сезонът на купоните. И ние, верни на тази традиция, основахме нова политическа партия БКП (или Бесни Купончета Повсеместно...) и като нейни представители посещавахме коктейли. На коктейлите имаше доста коктейли, като по-известните, странно защо, носят имената или на предмети от строителството - отвертка, свредел, парен чук, пневмо чук; или на природни бедствия - ураган, торнадо, лятна буря, земетресение, АРМАГЕДОН (известен като „Второ пришествие"; или пък течни горива - бензин, нафта...
Останалото е мълчание.... и главоболие.
Криво-ляво и право-дясно с това се изчерпваха кажи-речи всичките ни занимания в дните до двайсет и втори юли, когато тръгваше влакът ни за Китен, като изключим, разбира се, обичайното количество мизерии които правим всяка година по новоизлюпилите се кафенца, тавернички и заведенийца.

***

Черно море.
Вода, вълни, небе, пясък, слънце, тела... и разбира се, боклуци... общо взето само това запомних от морето. Кафета, ресторанти, дискотеки - всичко мина като на сън. Не мислех за това. Никой от нас не мислеше. Имахме десет дни да свършим нещо. И не пропиляхме нито един.
Съкращаване на времето - ето един похват който искрено харесвам и не изпускам случай да приложа. Състои се в това да правя две неща едновременно. За разлика от моето свръх състояние, той почти винаги е успешен, защото съчетава две различни по същността си дейности. Например, да слушам тиха и нежна музика докато пиша нещо или пък силна и бърза, когато тренирам.
А на морето ние се пекохме на слънце и въртяхме търговия.
- Здрасти! Как се казваш... А аз съм... Я, какво четеш... вярваш ли че мога да погледна само веднъж тази страница и след това да ти я кажа наизуст? Не? Ето виж тогава... Не, не е номер. И ти можеш да го направиш. Става с ето това хапченце... сама се досещаш колко полезно може да се окаже за теб. Искаш да пробваш? Няма проблем.
Горе-долу такива бяха думите ни и насоката на разговорите. Естествено, не изпускахме и удобните ситуации да пробутаме по някое хапче на чужденци. Но се появиха проблеми...
- Не разбира. Знае български малко.
- ... какво ще го правим този сега?
- Eто петдесет стотинки. Ето ти и линка.
- Ее, браво, Митьо. Добре си си подготвил домашното.
- Хайде по-бързо че ще го изпуснем!
След което се връщахме научили поне елементарните основи на този език и се оправяхме със ситуацията.
Тези повърхностни знания бяха доста полезни и при разговорите със симпатични чужденки, но това предпочитам да прескоча. Използвайте въображението си. Няма да преувеличите.
И забавленията не бяха малко. Понякога се правехме на чужденци и тъкмо в момента, в който продавачът потъркваше доволно ръце че ни е измамил, ние го питахме с учудено наивно изражение - „А не струва ли това двойно по-евтино във всеки супермаркет?"
Обаче несъмнено най-интересното и приятно беше търсенето на пари по плажа.
Всеки си е намирал някакви стотинки на плажа, както всеки е губил такива. Но осъзнавате ли че всеки ден повече от 40 човека си губят по нещо. И не говорим само за пари... А за един Наблюдател не представлява никакъв проблем да забележи точно къде и кога става това без да се напряга кой знае колко и без това да пречи на другите му занимания.
Иначе в горичката купона беше на макс, както и музиката - разбира се като изключим времето от два до четири и след дванайсет през нощта.
Комари, мухи, мравки, стоножки, дървета, листа, бунгала, музика, жега, ядене, пиене, момичета, съседи ... тези неща се редуваха непрестанно, образувайки в съзнанията ни приблизително еднаква последователност, която щеше да бъде безсрамно изопачена и обезобразена от нас когато дойдеше време да я разказваме на другите от компанията.
Важното е че свършихме доста работа, и то забележете - докато си почивахме... от което по-хубаво здраве му кажи!

Но както не един е казал: „Всичко си има край, освен чакането на опашка за социални помощи."
Така се изнизаха и десетте дни на морето. Тъй като вече бяхме изпробвали новите хапчета и те се бяха оказали горе-долу на задоволително ниво, решихме да ги изпробваме и за други неща... включително и печелене на пари, защото през септември възнамерявахме да купим доста хапчета със свои средства, с каквито не разполагахме. Щяхме вероятно да продадем още стотина хапчета, но това са най-много пет-шест хиляди лева, с които бяхме за никъде. А пък следващата година всички предчувствахме, че поръчките ще завалят още от септември - по времето на входните нива. Мислехме да отскочим и до някои съседни села и градове. Изобщо, и десетина хиляди хапчета да вземехме, пак щяха да се оползотворят.
Но решихме първо да направим нещо за себе си.
- История на Римската цивилизация...
- Давай!
- Съчиненията на Платон, Аристотел и още някакви там философи...
- Давай!
- „Всичко за изобразителното изкуство в 500 страници"
- ... това... е, хайде, какво пък. Давай!
Литература... Кино... Биология... География... Химия... Физика... поглъщахме всичко, което считахме, че е необходимо за общата ни култура, като междувременно проверявахме новите видове хапчета.
А те не бяха каквито ни каза Митьо, не бяха и перманентни... бяха точна симулация на човешката памет - или поне приблизителна. Изискваха доста труд обаче... Е, нас това не ни плашеше...
След като прочетеш нещо - да речем шестотин-страничната история на Рим, в главата ти се запечатва текстът почти дословно: с всички негови запетайчици и точици, и кавички. Най-много някоя по-трудна дума да е заменена със синоним или някоя синтактична структура с по-проста на подсъзнателно ниво, но и това рядко се случва. Веднъж прочетен, този текст се записва във формата на връзки между невроните и съзнанието може да разполага с него докато трае действието на хапчето. При по-силните еднодневни (за над 100 страници) капацитетът на краткотрайната памет се запълва, и запомнянето на всякакви други събития или факти през този ден става невъзможно - те няма как да преминат в постоянната, ако не са били първо в краткотрайната, нали? Но това изглежда не пречеше на никой от купувачите, които бяха най-често притиснати от времето студенти.
Дотук всичко беше еднакво с новите. Но с една разлика - докато при досегашните темпорарни връзките се прекъсваха напълно щом изтечеше периода на действие, понякога дори (но много рядко) разрушавайки цели невронни вериги и цялата информация се губеше, при тези само част от връзките се разпадаха. Ако създателите на хапчето можеха да го направят така, че да остават определени връзки, то щеше да е безценно, но... и те не бяха всесилни... явно. Важното беше, че все пак остават някакви връзки. И това беше достатъчно, ако - приемателят, така да го наречем - положеше наистина огромни усилия да запази и дори разшири тези връзки, пренасяйки ги във постоянната памет. Това, при по-напредналите можеше да става и наум, но при начинаещите...
- Не, не отваряй вратата!!! - извикаха три гласа едновременно, но вече беше твърде късно.
Навсякъде се разлетяха листове. Огромната купчина, подпряна до вратата се заклати, наклони се на една страна и бавно се срина, бутайки след себе си десетина по-малки около нея. Митьо влезе и, нахлузил най-невинната си усмивчица, рече:
- Охоо, учите, а! Няма ред... тук няма никакъв ред! Как можете да запомните нещо в такъв безпорядък? Вземете подредете малко!
Три чифта гневни очи го изгаряха под планина от листове, покриващи останалата част от телата, както и мебелите, и пода, и всичко. След като поогледа скептично обстановката, продължи невъзмутимо:
- Хайде стига с тези уроци, лято е, не е дошло още училището. Току що измислих нещо гениално. Елате, ще ви покажа.
Със ставането си причинихме още повече поразии. Едва поуспокоените листове отново се поклатиха и, подети от течението идващо от отворената врата (Митьо не считаше за нужно да затваря която и да е било врата, след като веднъж е минал през нея), се устремиха към висините... които у нас бяха приели образа на стени.
За щастие бяхме прочели голяма част от плановете (над 90%) и бяхме ги повтаряли доста пъти, тъй че ни оставаше само да се поизпитаме малко и след няколко дни да повторим процедурата внимателно. Нищо работа...
Единствената мисъл, която ми мина през ума докато заключвах входната врата, беше: „По дяволите, все пак бяха подредени по азбучен ред!"

- Реклами? Доведе ни до вас, за да гледаме реклами! - първи се обади Иво.
- Но ние можехме да ги гледаме и у нас! - продължих атаката без особено упорство аз. При Митьо упорството е също толкова безполезно, както нетърпението.
- Не и на такъв хубав екран, но не е в това въпросът. Да забелязвате нещо по-особено в тези реклами?
- Не. Какво - това са просто тъпи реклами! Като всички останали, впрочем.
- Да, - обади се Надя - само че са на кредитни, дебитни и тем подобни карти.
- Именно. И можете ли да познаете защо?
Никой не можеше да познае защо, което впрочем не беше нито ново, нито странно, като се има предвид кой очакваше отговора с лукава полуусмивчица.
- Номерата. - почти прошепна той и ние веднага загряхме.
- Но те не биха показвали истински, съществуващи карти по телевизията, където всеки би могъл да ги види.
- Точно тук грешиш и сега ще ти го докажа.
Той спираше всяка реклама точно в онзи момент, в който се показваше самата карта - бегло и замазано, и то за частица от секундата (За да направи това с такава лекота и отведнъж, явно доста се бе упражнявал) и натискаше принт скрийн, след което копваше картината на десктопа. Обработваше дълго и усилено на фотошопа и още две-три програми пригодени специално за такива образи.
- Е? - погледна ни въпросително той. - Как ви се струва?
- Никак. Изобщо не се е променила. Даже е още по-замазана.
- Да, потвърди Надя, номерът не се разчита... Ето това например вероятно е две, но като нищо може да е пет или дори седем.
- Именно! - извика тържествуващо Митьо, все едно, че бе открил топлата вода.
- Картите са истински, защото няма смисъл да си измислят номера, които и без това никой не може да види... нито на забавен кадър, нито на стоп-кадър след многократна обработка. Единственият начин е да се гледа в реално време.
Освен това вероятно ги държат, за да дразнят хакерите или напротив - за да вземат онзи, който съумее ги оползотвори.
Дълго време никой от нас не можа да зацепи накъде бие Далаверата. Просто си мислехме, че това е една от поредните му „шеги" или заблуди. И тъкмо когато се канех да кажа някоя глупост само за да разчупя тази тъпа тишина, която ни обгръщаше, той продължи:
- Само един може да запомни перфектно и най-малката подробност от обкръжаващата го действителност, нали Иво!
- Да, само един Наблюдател - потвърди адресираният.
И тогава ни огря.
- Само че дойде твоят ред! - каза, посочвайки мен. - Е, съветнико, готов ли си да изпълниш това, което ми обеща още първия ден?
Бях готов.
Обаче Иво, който явно обичаше своята дарба, се заинати.
- Но защо ме сменяш? Не ти харесва как се справям ли?
- Не, Иво, но... разбери... този неспирен поток от информация просто се натрупва. Трупа се докато пиеш бира, докато се усмихваш на някое готино гадже, даже и докато спиш... Всичките ти сетива работят на пълни обороти - запомняш всеки нюанс, всяко движение, всеки звук и те не се изтриват. Обременяваш съзнанието си твърде много. Никой не може да бъде дълго време Наблюдател без да превърти.
Откъде знаеше? Тонът му не беше на човек, прочел го в някое книжле или научил го от работодателя. В гласа му имаше болка. Но не го попитах. Не се страхувах да не ме излъже. Напротив - страх ме беше да не каже истината.
Митьо извади едноименната кутия и ми подаде едно хапче. Беше червено. Поех го в ръката си и го разгледах. После го пъхнах в устата си и преглътнах. Знаех, че нещо огромно ще последва. Чаках го. И след минута то дойде.
... В началото не се случваше нищо. Всичко си беше както трябва. Или по-скоро случваше се, но аз не можех да го осъзная. Тази дарба всъщност се оценява от дистанцията на времето. Единственото странно нещо, което почувствах беше лекото забавяне на времето в определени моменти. Трудно ми беше обаче да го уловя, защото моите реакции си оставаха в синхрон с тази промяна. Както разбрах по-късно, необходимо беше време...
Първо всички звуци потънаха в една плътна и осезаема тишина. Цветовете бяха убити от нежна сива пелена, която почти ги заличи, а самата светлина като че ли отслабна. Това продължи мигове, или секунди, или часове... нямах представа. И изведнъж всичко се оправи. Звуците се засилиха - макар и видимо да не бяха се повишили, сякаш ги възприемах по-ясно. Сивата пелена се оттегли и цветовете отново станаха ярки... но пак - като че ли по-осезаемо ярки. Макар и детайлите да не ми се набиваха на очи, просто чувствах как всичко се записва и ми е нужно само да се поровя в паметта си, за да го открия. Усмихнах се на другите и зачаках.
- Да погледаме сега реклами. - Митьо обаче нямаше време за губене.
...
- Кажи сега номерата. - поде той след няколко минути, с ръце на клавиатурата.
Времето е поток от картини. Този поток тече през мен. Водите му се плискат пред очите ми. Светлата повърхност е всичко, което някое от сетивата ми е уловило, а тъмната - всичко, случило се без да го възприема. Потокът се забавя. Вниквам по-надълбоко и по-надълбоко в него. Никаква промяна. Миг, два...
По-надълбоко... Структурата му се изменя. Вече е съставен от отделни лентички, пластове вода... и по-надълбоко... виждам милиони капчици, всяка от които се заменя от друга... по-надълбоко... между молекулите и атомите... Потокът почти спира. Взирам се в капките, търсейки подходящата... Осезаеми картини на стаята! Пълни картини - всички цветове, детайли... в един от ъглите има паяжинка, една еднодневка се крие отчаяно в брънките на завесата... някъде навън един човек си тупа килима - облечен е в бледозелена блуза, вижда се само до кръста... има леко набола брада... очите му са сини... на пода има петно от кетчуп, явно доста избеляло и почти премахнато... Съсредоточи се! На екрана има следи от препарата за чистене - мъничко неправилно петънце, покриващо част от буквата... Следваща... Следваща... Ето появява се картата... Пръстите засенчват голяма част от цифрите... Господи, колко са огромни! Номерът закрива всичко останало...
- 1674289673830261 - изстрелвам аз след секунда - Онова наистина е двойка, Наде.
- А така, браво! - похвалва ме Митьо. - А сега на другата...
Половин минута диктувам непрестанно. Митьо записва към двайсетина номера.
- Това е то! Не ми трябвате повече. Елате след два три часа. Ще бъда готов.
Споглеждаме се и отиваме в хола. Там има още един компютър. Всеки търси материал по специалността си. Разбираме се всеки да си избере по един предмет или област, която да овладее до съвършенство - няма смисъл знанията ни да се застъпват, особено по-специалните.
Така възприемах всичко. Странно и необичайно. Непосредствено. Живеех само в настоящето. За мен нямаше минало - имаше настояще. Нямаше вчера - имаше днес. Всяка вечер преди да заспя, аз улавях потока и го забавях. Ставах все по-добър и по-бърз. Вече знаех, че Иво е имал право да ни изтъква предимствата си. Все по-често се вглеждах в съзнанието си. Всичко бе там - като серия от огромни движещи се картини. Необходимо беше само да я спра (хаха, с принт-срийн!!), за да я копна и използвам в съзнанието си. Обработката обаче бе ограничена. За сега.
Работата с кредитните карти стана. Както станаха и доста други „далавери" за които няма да споменавам, понеже не ми се прекарват най-добрите ми дни в затвора.
Животът ни тези дни беше разделен на две части - преди и след Митьо. Преди Митьо всеки учеше, а след - изкарвахме пари. По време на Митьо най-често се наливахме с ... никога няма да познаете... с БИРА!
Така си и мина лятото и без да се усетим бяхме изкарали десетина хиляди лева (като броим и петте хиляди от морето) чиста печалба. Останалото бяхме похарчили предимно за пиене, по купончета, а имахме и известни разходи за „онова, което не е много законно". Както и да е, имахме достатъчно пари за доста хапчета, пък и ни познаваха пряко или непряко към... добре де, 5857 човека, които изгаряха от желание да си купят най-малко по пет-шест хапчета от нас.
Както казвам аз: „Животът е хубав, когато съдбата ти се усмихва."
А на нас направо ни се зъбеше неприлично.

***

Учебната година може да се раздели условно на няколко части.
Първата част е в началото, тоест месеците от септември до декември, когато на учениците не им се учи понеже още са на вълна лято и не са свикнали.
През декември пък има Коледа, Нова година, тая-оная... на кой му се учи при всичкия този сняг? И така, втората част обхваща месеците през които има сняг и като цяло е много студено (на никого студът не му действа добре на запомнянето) тоест януари, февруари, март...
Освен всеизвестен празник на лъжата, както и най-подходящия ден на който бременни ученички споменават тайната си на родителите, първи април е известен и с това че бележи началото на третия период. Той пък обхваща април, май и юни, които са доста топли месеци, а прекалената топлина не се отразява добре на подрастващите мозъци.
Знаейки това разделение и общовалидността му, на вас вероятно не ви е чудно, че ние продавахме хапчета целогодишно и повсеместно.
Входни нива.
Междинни контролни и класни.
Изпитвания.
Писмени изпитвания (нее, това изобщо не са контролни)
Класни работи.
Поправка на класните работи.
Изходни нива.
Общо взето изкарвахме добри пари и Далаверата доста често отскачаше до Сорса за още хапчета - защото първоначалните двеста се изпариха още първия месец. (Онези явно се усетиха, че и ние печелим луди пари и вдигнаха цените на сто лева за най-обикновените). Ние, разбира се, осъзнавахме че тенденцията при цените на тези хапчета е възходяща и отсега нататък ще се увеличава непрекъснато, но това не ни тревожеше за момента.
Към края на първия срок, когато в Пазарджик беше станало непоносимо - хората буквално ни дърпаха на улицата за хапчета, и то някакви такива напълно непознати - отскочихме и до съседните градове.
Тогава Митьо ни обясни че нашият район е само пловдивският и ни предупреди изрично да не предлагаме хапче на никой извън тази област. На въпроса „Що, кво ша стане?" той само поклати загадъчно глава. (Клас - потайни, тип - не питай, вид - изобщо не ти и трябва да знаеш)
Послушахме го.
Веднъж, както си седяхме в Йеса (металско заведение в Бургас) и се наливахме с бира на аванта, комуникирайки с местните алкохолици - там все ще се намери кой да те черпи - за първи път се замислих сериозно колко много приличат тези хапчета на алкохола и дрогата. Осъзнах, че и при тях, веднъж започнал, вече е твърде късно да спреш, че струват твърде скъпо на купувачите както в буквалния, така и в преносния смисъл. И като се замисли човек, дейността ни не се различаваше много от пласирането и ние не се различавахме кой знае колко от дилърите. Но от дрогата се умира? А кой знае какви са страничните ефекти от тези хапчета, пък и те правят нещо много по-страшно от смъртта - лишават те от желанието да използваш разума си.
Отново се върнах на въпроса морално ли беше това което правим. Защото поначало никое занимание, от което се печелят толкова много пари за толкова малко време и с толкова малко усилия не може да се нарече честно и нравствено.
След като се оплетох в собствените си разсъждения, преминах към мисли за последиците от нашата „търговия". Кои щяха да са повече: положителните или отрицателните - това не можех да преценя толкова от рано, но едно беше сигурно - нещата щяха да се променят коренно. Не споделих тези разсъждения с останалите не от страх да не ме разберат, а напротив - страхувах се че точно такива мисли се въртят и в техните глави. Няма да ви лъжа - не исках да спирам. Толкова е трудно в наши дни, особено в нашата държава, млад човек да си намери работа, която да му носи повече от двеста лева, че да се откажа от това и да мизерствам не ми изглеждаше кой знае колко примамливо. И ако трябваше да поставя на едната везна морала си, а на другата продаването на хапчета, определено моралът щеше да скочи до небето и да развали везната. Може и това да ви изглежда подло и сребролюбиво, но ви уверявам - парите ми трябват колкото да си живея нормално, като бял човек и перспективата да хвърля на боклука нещо толкова приятно и доходно, пък и не доказано вредно, не е сред прерогативите ми.
Заредиха се дни, всеки от които по-различен и по-хубав от предишния. Не знам дали има нещо, което да си заслужава да се види и което ние да не сме видели, или пък по-голям град, който да не сме изучили. През зимата посетихме всички курорти, за които намерихме нещо в интернет (доста са!!!), карахме ски, сноуборд, моторна шейна, скачахме с бънджи, катерихме се, водехме епични снежни войни. И знаете ли кое беше най-хубавото - по-голямата част от това беше в учебно време. Изобщо, прекарвахме си повече от прекрасно и нито минута не скучаехме, нито пък повтаряхме нещо два пъти.
Отсъствията? До края на първия срок бяхме учениците с най-много извинени отсъствия (защо ли?), но и също така учениците с най-много изяви по олимпиади, състезания, извънкласни прояви и всякакви такива сладки работи и не си оставахме само с участието - допълнихме кабинета на директора с медали, грамоти и подобни морални награди, а паричните запазихме за себе си. Общо взето излъскахме поизгубения блясък на Математическата гимназия. Разбира се, може да се поспори дали това беше наше дело или изцяло се дължеше на хапчетата, но бих казал, че ако няма желание, ако ще и кофа да изгълташ, нищо няма да стане.
Иначе в училище вървеше прекрасно - от толкова спорове с учителите, те вече се страхуваха от нас. По специалностите си знаехме толкова много и то най-големите новости и подробности, че в някои случаи ролите се сменяха.
А съучениците... тези които не ни гледаха с възхищение, ни мразеха и презираха, а някои изобщо не промениха мнението си за нас - ето с такива все още говорехме и поддържахме някакви отношения. С риск да стана банален - истински приятел е този, който не променя мнението си за теб, каквото и да стане.

Към началото на третия период, на който е разделена всяка година, последиците от хапчетата започнаха да се проявяват. Някои протекоха по предвижданията, други се препокриваха с анкетата, но като цяло всичко беше невероятно и за нас...
Нека ви задам една гатанка. Кои са тези постройки в Пазарджик, чиито общ брой надхвърля този и на училищата, и сергиите, даже и жилищните сгради? Не се сещате? Подсказвам - те винаги са пълни с хора, а оборотът им е толкова висок, че всяко новоизлюпено бизснесменче се бута да отвори такова. Сетихте ли се?
Кафетата, разбира се. Кафета, заведенийца, кръчменца, тавернички (само бистра няма все още) всичко е под общото име КАФЕТА. Преди хората са се събирали в читалища, за да обсъждат съдбата на града и други важни проблеми, а днес се събират в кафета, за да обсъждат съдбата на съседите и други съвършено маловажни клюки. Но какво да се прави - дойде новото време.
Кафетата се препълниха до такава степен, че се наложи собствениците да изнасят още столове; много кръчми се разраснаха; десетки заведения бяха отворени за по-малко от месец, а дискотеките, и без това безнадеждно претрупани, утроиха броя си (не че не бяха две преди това, но карай, така звучи по-внушително).
Някои наши съученици заминаха за чужбина (не без да ни напълнят джобовете с една прилична сума пари), други за по-елитни училища в големите градове (за това, че хапчетата се продават навсякъде казахме само на тези от тях, които ни бяха симпатични).
Понятието частен учител престана да буди досада, страх и омраза - тези чувства се замениха с безразличие. Като цяло учителите и експертите престанаха да са на мода, както впрочем и всички авторитети. Никой не се страхуваше от изпити, или от лоши оценки, застрашаващи дипломата - та нали имаше такова нещо като изпит за промяна на оценка. Е, щяха да се изръсят малко повече, но какво от това,
пет години пълен купон си струват една-две хиледарки.
Ние се стараехме да се различаваме максимално от дилърите и се съобразявахме с финансовото състояние на клиентите си. Целта ни не беше толкова да ги ошушкаме, колкото да си добием приличен, постоянен доход, тъй че не завишавахме много цените при отчаяния им вид. (между другото, има много жестове и мимики на подсъзнателно ниво, които са много лесно забележими за един Наблюдател, но за това - някой друг път).
По интернет и гейм клубовете беше претъпкано с хора всекидневно, всички игрища, паркове и изобщо свободни зали бяха пълни с ученици. Свободните групи на младежкия дом - по танци, шах, филми, карате ... и много други - се разделиха на няколко подгрупи, много нови бяха създадени, а общите дискусии се провеждаха на Тортата и заемаха всички пейки и цялото останало пространство.
И това беше само видимата страна. Това ставаше пред очите ни и всеки му беше пряк или непряк свидетел. Имаше и скрита страна - разказите на клиентите ни.
Чухме такива неща, които направо не са за пред хора - макар и общо взето да влизаха в рамките на прогнозите. Как да считаш за авторитет човек, който знае по-малко от теб? Не се ли крепи уважението към родителите именно на това? Не? Не, ама да! Предимно на това се крепи. Още от малки считаме родителите за всесилни и всезнаещи и това е необходимата заблуда, която ни предпазва от неизбежното просто заключение - всеки греши и възпитанието което получаваме изобщо не е най-доброто възможно, освен това има доста неща, които родителите ни не знаят и по някаква случайност (?!) точно на такива хора сме поверени. Не са много по-умни, не много по-отговорни или оправни от нас. Някои деца никога не съзряват достатъчно че да са готови да осъзнаят този факт. А как се отразява той? Ами е ТАКА! Какво става когато бутнем опорите на една сграда - срутва се. Така става и с възпитанието. Изпарява се, изчезва - придобитите рефлекси и подсъзнателни жестове закърняват, другите се унищожават от арогантността и себичността на новоосъзналия се разум.
Това, разбира се, е лично моя теория и макар да съм доктор по няколко науки, отделно от дипломите ми по психология, логика и психотерапия, не се опитвам да ви я натрапя. Е, всички факти я подкрепяха, но както е известно, и по-доказани теории са се срутвали от прекалено самодоволство.
Както и да е, след известно време решихме да повторим анкетата сега, когато хапчетата вече бяха факт и част от ежедневието ни. Отговорите, считахме, щяха да са много по-достоверни и в най-лошия случай щяхме да имаме приблизителна картина на действителността.

Анкетата провеждахме отново с Надя, но този път тя бе станала Наблюдател, така че нямахме нужда от тетрадки и химикали, а не ни се и налагаше да измисляме сценарии, защото повечето и без това ни познаваха. Това, естествено, не значи че се забавлявахме по-малко от миналия път.

Отношения...
Към родители:
50% ще се махнат при първа възможност и няма и да се върнат
37% ще продължат да живеят при тях, като ги изстискат докрай
13% ще помагат на родителите си парично след като се изнесат
Към учители:
95% ще се държат с тях пренебрежително.
2% ще се държат с тях като с равни.
3% няма промяна.

Към съучениците които също ги използват, ще се отнасят с:
ненавист. - 80%
безразличие. - 10%
няма промяна. - 10%

Към тези, които не ги използват ще се отнасят с:
презрение. - 84%
съжаление. - 10%
няма промяна. - 6%

Колко често ще ги използват:
70% - през цялото време.
20% - само когато имат твърде много за учене
8% - много рядко
2% - само пред много важен изпит, и то за всеки случай, след като са си научили

По въпросите за бъдещето:
60% - нека завършим, пък ще мислим тогава
10% - това е само временно
30% - събират пари и мислят как да си осигурят от междинните (така наричахме симулиращите човешката памет, защото са между темпорарните и F13-ките)

Този път Митьо не показа по никакъв начин чувствата си. Физиономията му си остана непроницаема, което говореше по-добре от всичко друго. Може би знаеше нещо, което ние не знаехме и виждаше какво ще стане скоро, а може би просто отново бе станал нагоре с краката (имаше дни, в които каменната гримаса не слизаше от лицето му и то без някаква видима причина).
Мълчанието му обаче засили подозренията ми че има нещо гнило в цялата тази работа. Какви бяха тези хора, от които взимаше хапчетата, защо бяха разделили дилърите си на райони, защо започнаха от такива малки цени, за да ги вдигат толкова бързо и откъде, по дяволите, той се бе добрал до тях? Или пък с какво толкова го плашеха, че не лъжеше дори за стотинка от хилядите левове, минаващи през ръцете ни? Морал? Едва ли. Явно го бяха уплашили с нещо.
Припомних си забраната да не се опитваме да предлагаме на НИКОЙ извън областта и готовността му да я изпълнява. Пък и от самото начало не ни казваше откъде изобщо взема проклетите хапчета. Всичко това определено беше потайно, но при Митьо не се отклоняваше от нормата. Нямах за какво да се хвана, пък и той просто не ни казваше нищо. Споменяхме ли тази тема, Далаверата бързаше да я отклони.

А междувременно времето си минаваше.
Ден след ден... Седмица след седмица... Месец след месец...

На края на всяка година единайсти клас се надуват, защото дванайсти ги разпускат заради изпитите и така първите стават най-големите в цялото училище.
Тази година надувковците бяхме ние.
Така че след истеричните викове ЗА-ВЪРШ-ВА-НЕЕЕ!, станахме господарите на училището. Да си най-голям си има много предимства - когато няма столове, всеки ти дава; на закуските няма желаещи да те пререждат, пък и учителите са по-благосклонни; освен това можеш да викаш на всички останали „зайци". При нас четиримата обаче имаше и още едно - нямаше дванадесетокласник, който да е чувал за хапчетата и да не иска да ги използва.
А всички бяха чули по един или друг начин.
Не можеше да се мине без заплахи, но с тях се оправяхме лесно. Вероятно си мислите, че каратето е изкуство, което се овладява с години и за него са нужни много усилия и мъки... но грешите. Само в голямата библиотека има около стотина книги за най-различните видове японски изкуства. А освен това наскоро идваха едни симпатяги, които къртеха стълбове и чупеха пейки - те ни научиха на основното. Не си мислете и че за да сплашиш някои ти трябва кой знае какво умение - просто го изчакай да те хване за врата и го тръшни на земята пред теб без много-много да се тревожиш дали гръбнакът му ще издържи или пък го подсечи преди да те е ударил и го удари в слънчевия сплит - повече не му и трябва. След като се разнесоха слуховете, заплахите изчезнаха бързичко.
Това изкуство доста добре ни служеше както за отклоняване на твърде настойчиви клиенти, така и за отбрана от ИЗМОРИТЕЛИ. (което е и последния начин за борба с тях. Просто им предложете да им покажете „някоя и друга хватка" и ги уверете, че с тях се получава отлично и занапред ще изпробвате всичко върху тях).
След като имаше дисциплина, останалото беше просто въпрос на време.
- ... съобщава, че тази година броят на приетите във висши учебни заведения е рекорден. Математическата и езиковата гимназии държат първенството по отлични оценки - над деветдесет процента от държалите изпити имат над 5.50.
Като се има предвид и наскорошните изненадващи резултати от кандидат гимназиалните изпити, всички се питат...
- Как мислиш, докъде ще доведе това?
- До почивка на Карибите... - отговори Митьо, опитвайки се да скрие тревогата си зад поредната тъпа шега.
- Много добре знаеш за какво питам.
- Да, Димитре, - когато Надежда използваше пълното име на човек, ставаше страшно - време е най-после да ни кажеш какво става тук, за бога!
- Келнер... - опита се да се измъкне Митьо, но зърна трите чифта очакващи очи и се отказа - Добре де! Ще ви кажа.
Последваха две минути пълна тишина - предполагаше се че са му необходими да се съсредоточи, но всъщност ни чакаше да се откажем или мислеше как да отклони темата - след което той заговори отново:
- Там е работата, че всичко това е дяволски странно... Разбирате ли, аз изобщо не съм ги виждал...
- Е, хайде сега, нормално е да ти пратят посредник или нещо такова. Все едно не си го правил и ти.
- ... Не, Иво, ти не ме разбра. Аз не съм виждал никой от тях...
- Как така? - почти в един глас запитахме и тримата.
- Ами просто отивам до мястото, оставям парите и взимам хапчетата.
- И не говориш с тях?
- И не ги виждаш?
- Да. - отвърна лаконично Митьо. - Нали точно това казах.
Но щом видя шашардисаните ни физиономии, той се смили и продължи.
- Аз не съм ви разказвал как започна всичко, нали?
Тишина.
- ... Ами просто си минавах оттам...
- Откъде?
- ... и чух някакъв глас - продължи Далаверата без да обръща внимание на забележката ми - Вие знаете, че по принцип не слушам никакви гласове...
- Що не караш по същество?
- Добре де, работата е следната...
След десетина минути знаехме всичко. Но по начина, по който ни го представи той, на практика не знаехме абсолютно нищо. Оказа се, че нито е виждал производителите на хапчетата, нито е говорил пряко с тях. На логичния въпрос какво тогава го кара да им носи толкова редовно необходимия дял, Митьо се опита да загълфика нещо, но накрая призна, че и сам не знае. Било някакво чувство, че нещо много ужасно ще му се случи ако не изпълни всичко. Пък него го устройвали условията... Секунди след отговора на последния въпрос, Иво се включи в разговора:
- Знаех си! Евреите са... И извънземните...
Това беше началото на един дълъг монолог за световния заговор, за извънземните които ни дебнат и за Хитлер, който бил убит от летяща чиния. Най-лошото е, че така и не успяхме да разберем дали Иво се шегуваше, или наистина вярваше в тези глупости.
Характерна черта на Иво е, че рядко говори, но разговори ли се на любимата си тема, просто няма начин да го спреш, а всеки опит води до удължаването ù. И тъй, използвах последвалия половин час, за да обмисля нещата.
Трябваше да се придържам стриктно към фактите.
Митьо не бе виждал създателите.
Не беше и говорил с тях (или поне така си мислеше).
И въпреки това хранеше подсъзнателен страх и покорност към тях.
Митьо беше постоянен Наблюдател.
Всеки път, когато оставяше парите, усещаше как „някой му рови в главата" и „по-голямата част от спомените изчезват"
По някаква причина те му се доверяваха, но не дотам, че да си спестят затрудненията и всички усложнения от непрекия контакт.
Това в общи линии бяха фактите.
Не можех да достигна до никакво заключение въз основа на тях, но пък ми хрумнаха няколко хипотези:
1. Митьо е тотално изкукал. (невъзможно - не всичко е измислица)
2. Наистина са извънземните. (не може да е толкова просто)
3. Митьо ни прави на кретени. (напълно възможно, но няма мотив да го прави)
4. Някой го е упоил и сега всички ни прави на кретени (и пак - защо?)
5. Има нещо странно, което никога няма да научим.
6. Още спя след последното купонче на острова и сънувам всичко това.
Всички, включително и Митьо, бяхме наясно че има само един начин да разберем истината. Защо тогава толкова упорито отказваше да ни каже къде е мястото?
По мълчаливо съгласие започнахме план Б.
- Димитре, не е необходимо да ни лъжеш. Ако не искаш да ни казваш, просто замълчи. За такива идиоти ли ни мислиш?
- Но, Надя, недей така. Аз ви разказвам всичко както се случи с риск да ме помислите за луд, след като можех да скалъпя много по-проста история, а вие...
- Така ли? А защо просто не ни заведеш при тайнствените създатели тогава? - продължих атаката, сигурен в успеха.
- Не мога. - наведе глава той.
Никой не попита защо. Оставихме го сам да продължи. Отне му три минути. (и седем и половина секунди, добави по-късно Надя)
- Не трябва да водя други там.
Всичко това звучеше толкова глупаво и мелодраматично, че в добавка с печалната фасада на Митьо, ме накара да избухна в неудържим смях.
- ... Браво! Браво! Наистина се хванахме. Добра историйка съчини. Признавам си, че ми затрепериха мустачките. Хайде сега, кажи сериозно.
- Вече ви казах. - процеди през зъби той. - Не ви моля да ми вярвате! Ако щете.
След тези думи той се завъртя на сто и осемдесет градуса и си тръгна. Нищо във вида му не издаваше ярост. Походката му беше спокойна. Рамената му не се тресяха от смях, пък и никога не бяхме го виждали такъв, но разбрахме че ако не друго, то поне не се шегува.
Ние продължихме безплодната си дискусия докато не свършиха бирите и после всеки се прибра по дупката... за да прекараме по една безсънна нощ. (за мен наистина беше безсънна, защото в три и половина Митьо ми прати следния есемес, състоящ се от разсипническите шест символа: Ч 9.30)

Този път, знаейки в какво състояние ни остави миналата вечер, реших да ида по-рано. След като за пореден път изпуснах тролея (вече не ми прави почти никакво впечатление) и стигнах до тортата, забелязах няколко във висша степен учудващи неща:
1. Часовникът показваше десет без пет, което означаваше, че за първи път от сигурно сто години е сверен.
2. Пред чешмичката ме чакаха Митьо и Надя.
Мозъкът ми не можа да обработи информацията, понеже упорито я третираше като илюзия и затова временно престана да контролира центъра за ходенето, в следствие на което се препънах и се проснах на земята пред чешмичката.
- Ха, ха... нямаше нужда чак толкова да бързаш. - съзнанието ми разпозна честотата на Митьовия глас. Не беше илюзия.
- Чакаме те само от 33 минути и двадесет и седем секунди - уведоми ме Надя.
Според най-прости изчисления това означаваше, че Митьо е дошъл преди уречения час, което вече беше твърде много. Изправих се озадачен.
И в същия миг реалният Митьо ми подаде едно листче. Мигом пред мен се появиха въглеродни вериги, далеч по-сложни отколкото някога бях виждал. (а бях виждал доста) Подадох листчето на Надя с въпроса какво означават на български.
- Означават, че химическия строеж на хапчетата е много прост. Могат да се направят от вещества, с които разполага всяка лаборатория.
- Разбирам. - продължавах да недоумявам аз.
- Но има само една пречка... днешната химия не може да обясни как по дяволите съществува това съединение и що за катализатор е необходим за направата му!
Според химиците най-малкото необходимо условие за получаването му е температура с десетки градуси по-ниска от абсолютната нула.
- Това е невъзможно. - отговорих аз.
- Именно. - усмихна се дяволито Митьо. - Сега вярваш ли ми?
И тъкмо когато щях да му отговоря, пристигна и Иво.
- Браво, само 35 минути и шестнадесет секунди. - посрещна го Надя.
- Беше прав. - додех аз.
- Разбира се! Винаги съм прав... А, за какво става въпрос?
- За извънземните.
- О, ама то това е ясно, защо изобщо ми го казвате?
- Където и да са правени тези хапчета, определено не е на Земята.
- Сигурни ли сте, че не сте се объркали? - запитах безсмислено.
- Много добре знаеш, че Надя познава всички известни химици в България. А това изследване е правено в САЩ. Учените недоумяват.
И аз като американските учени недоумявах.
- Какво ще правим сега? - запитах още по-безсмислено.
Никой не знаеше.
След две бири обаче предложенията заваляха като дъжд.
- Да ги изтребим еврейските боклуци! Да идем там и да ги размажем. Ще ни управляват те!
- Аз предлагам да не правим нищо. Да си продължим както досега. Няма смисъл - нищо не можем да променим.
- Не съм съгласна и с двамата. Вярно е, че нищо не можем да променим, но пък да си стоим просто така и да гледаме как страната ни се срива не е много умно... Да сте забелязали, че няма нищо подобно в другите държави.
- Е... ти да не очакваш да го дават по Евронюс?
- Не, но си чатя със стотина човека от повечето държави в Европа и някои от щатите - откакто станах Наблюдател де - и никой не знае нищо.
- Знаете ли - обобщих аз. - споделям мнението на Надя и заедно с нея ще водим разследването. Вие продължете обичайната си работа. Не бива никой да заподозре нищо... Кажи, Митьо.
- Сега може ли?
- Да.
- Келнер!

Честно казано аз самият нямах понятие какво ще да е това разследване, но напоследък ми беше харесало с Надя да правим разни неща заедно, тъй че реших това да е поредното. То не че имаше и какво да се разследва, но пък и ние не си давахме много зор. Тя подпитваше химиците и биолозите, а аз - физиците и математиците. Напълно естествено, никой не знаеше отговора, а някои говореха с нас твърде високомерно и направо дразнеха. Иначе се влачехме по разни събирания, клубове и всякакви там сбирки на такива блестящи умове, като щом ни писнеше, просто си излизахме и се разхождахме в Борисовата или някоя друга градина. Посетихме и няколко университета. Изобщо, голямо шоу ставаше.
Останалото време прекарвахме в безплодни спорове относно произхода на тайнствените създатели на хапчетата и технологията която бяха използвали. Накрая ни стана ясно че никой човек нямаше ни най-малка идея що за магия е това.
Хубавото беше, че научихме доста неща един за друг, а на мен не преставаше да ми бъде приятно в компанията ù. Най-добрата ù черта е, че не прилича на „другите, намазани с грим" и не си вирва носленцето до небенцето. Държи се непринудено с всички и навсякъде, почти винаги е весела, но не безпричинно.
Новото знание явно не ù се беше отразило - нито в начина на мислене, нито на самочувствието - при нея то е в допустими и нормални стойности.
Били ли сте с момиче Наблюдател? По принцип не е много приятно. Представете си момиче, което има уред, десетки пъти увеличаващ собствените ù сетива - съдейки по реакциите ви, може да отгатне точно какво мислите и чувствате във всеки момент. Можеше страшно да ме скастри, задето съм започнал това „разследване" очевидно без никаква идея какво да правя. Но тя не го направи. Явно и нея я забавляваше, пък и не ù се искаше да стои с постоянното чувство че не прави нищо.
Междувременно всяка вечер гледахме звездите, търсейки слънцето на предполагаемите извънземни и обсъждайки целта им. Надя ми показваше съзвездията, които бе видяла на една звездна карта в книжарницата. (за около две секунди)
Забавлявахме се по много начини, но най-весело беше когато търсехме пари по улиците или по булевардите. Всъщност докато си говорехме, Надежда сканираше всичко като робот и през половин час си намираше по някоя монета.
Когато напълно се изчерпахме, отидохме да посетим свръзките си.
„Свръзки" е кодовото название на групите от до пет човека, разпространители в другите градове и села в областта, които работеха за нас.
Отидохме уж на инспекция, но подпитахме тук-там.
Естествено, никой нищо не знаеше. Каква новост!
Позабавлявахме се и с тях. Запознахме се с още стотина човека и тръгнахме натъпкани с подаръци (всевъзможни джунджурийки) за родния град.
А в родния град лятото беше в разгара си. Както и купончето. Изтърсихме се по средата на „Ставри-и-и, гледа динозаври-и-и" и веднага се сляхме с купонджиите. Докато траеха баладите, споделихме наблюденията си, а Митьо, който бе по-доволен от живота от всякога, ни поздрави, след което сподели двулитровото шише с бира с нас. Единодушно беше решено поне за още една година да продължим, докато влезем в специалностите си, пък тогава да му мислим - пълнолетието не означава мъдрост, докато след гимназиалната диплома - почти.

Това лято посетихме редица европейски страни, научихме доста езици и се запознахме с такова число хора, че не ми се мисли просто...
Толкова беше хубаво и приятно, че направо ми се насълзяват очите като си спомня, така че преставам. Ако някой много се интересува, имаме три шкафа снимки. „Спомени, спомени..."
Надя беше права - никой извън България не бе чувал за такива хапчета. Е, техен проблем. Явно, освен Господ, и извънземните бяха българи.
Но както се пее в едноименната песен „Всичко беше хубаво но гроздето се свърши". И при нас златните зърна от грозда на лятото изчезнаха - къде изядени, къде изпопадали от вятъра, къде скапани. И започна последната година.

Дванайсти клас. Последиците от хапчетата бяха неконтролируеми и бяха заели такива мащабни размери, че всички на възраст от 14 до 20 бяха направо полудели.
Парите буквално ни заливаха, а Митьо не отиваше за по-малко от хиляда хапчета, защото и те свършваха за има-няма месец. Всички имахме банкови сметки и дебитни карти. Каратето вече не ни беше нужно.
Учителите бяха най-зле - всеки ги бъзикаше, тормозеше, държеше се презрително с тях, изобщо не бяха на почит. Родителите се видяха в чудо. Кафетата процъфтяваха. По улиците беше пълно с избягали от час ученици, пък за градинката пред МГ-то или Фаса просто да не говорим. Хулиганските прояви зачестиха - няколко дискотеки бяха затворени именно заради тях, но това не се отрази на общия им брой (преди това би означавало всички да затворят)
Междувременно пророчеството на Митьо за надписаните хапчета се сбъдна. Вече не беше необходимо да полагаш никакви усилия - просто гълташ хапченцето и си готов. Ученето престана да бъде необходимост. Може би най-голямата мечта на цялото човечество се сбъдна. Но струваше скъпичко.
След време страната ни беше буквално претъпкана от специалисти с по няколко дипломи, за които нямаше работа. Сега броят на дипломите определяше дали ще те вземат на работа и затова всички се бутаха за повече от три на година.
Цялото положение всъщност може да се опише и само с една дума - хаос.
По едно време бяхме натрупали толкова много пари, че нямаше да ни се налага да работим през целия си живот и решихме да даваме хапчетата безплатно. Но това означаваше пълно сриване на пазара, щяхме да си навлечем гнева на изръсилите се преди това, пък и онези всеки месец удвояваха сумата, която Митьо трябваше да им достави. Ако бяха извънземни, защо по дяволите им трябваха пари? - просто поредния въпрос, на който нямахме отговор. Вече бяхме затънали до гуша в това, колелото ни бе завъртяло и ние нямаше как да го спрем.
- Митьо, писна ми! Никога не вярвах, че ще го кажа, но е истина. Писна ми от пари, и от знания и от тъпите хапчета, и от всичко!
- Да, Надя е права. Искам една двойка! Искам да гледам тъпо учителя и нищо да не знам. Отказвам се.
- И аз.
- И аз.
- Добре, предавам се. - най-неочаквано изстреля Далаверата. - Ще ви заведа. Още не сме си взели изпитите, но това си е ваш проблем.

- Бихте ли спрели ето тук, моля.
- Разбира се. - човекът се огледа озадачено. - Но нали пътувахте до леля си?
- Да, тя има вила тук отсреща, зад този хълм.
- Добре, няма проблеми.
Слязохме и се отдалечихме от пътя. Докато Митьо се обаждаше по мобилния, аз се оглеждах учудено наоколо. Намирахме се по средата на нищото, по пътя за София. Смрачаваше се.
- Ало, каж...
- На лявата страна на пътя сме.
След като завърши дългия си телефонен разговор, моят спътник се разположи удобно на един камък и невъзмутимо зачака. Отворих уста, за да кажа нещо, но бързо я затворих, съзрял безполезността на всякакви приказки на този етап - предостатъчно беше и самото ни довеждане тук. После направих същото. Значи чакахме бял бус. Няма проблеми. По идея на Митьо, бяхме навлекли светлоотразителните костюми, тъй че нямаше начин да не ни забележат (нямате и представа колко са удобни за стопиране в комплект с една хилка за пинг-понг).
Тишина. Полумрак. А времето си течеше в това откъснато от цивилизацията място. Птиците чуруликаха уморено. Щурците също започнаха да се обаждат. Аз пропуснах през ушите си поредната шега на Митьо: „Запяха щурците, извади дискмена и да слушаме другите Щурци". И най-после белият бус дойде.
- Събрахме се! И ся кво праим?
- Отиваме при моите приятели. Или не искате?
За това бяхме дошли до тук.

И Митьо ни поведе - през трънаци, камънаци, храсти. Изкачихме два-три хълма, препънахме се по няколко пъти, аз пропаднах в някаква дълбока дупка, та едва се измъкнах, но иначе за визита на извънземните в девет през нощта, разходката ни не беше чак толкова зле. Смрачаваше се заплашително. Можеха да се чуят обичайните нощни звуци. Когато се смрачи до такава степен, че едва виждах пътя пред себе си, се замислих за психическото състояние на водача ни и съжалих към стотина пъти задето изобщо го карахме да ни заведе, но вече бе твърде късно за отказване. Време беше да видим какво толкова има в тези хапчета.
- Ето тук е. - спря внезапно Митьо.
- Лелее, що за леля живее тук? - опитах се да се пошегувам аз.
Пред нас стояха най-зловещите развалини каквито човешкият разум може да си представи. Дори аз, който обичах мрака, потръпнах и несъзнателно отстъпих назад.
- Сега вижте на втория етаж.
Последваха около пет минути взиране, след което осъзнахме почти едновременно, че втори етаж просто не съществуваше, което побързахме да споделим с водача си.
- Сори, обаче трябваше да свикнете с мрака и зениците ви да се разширят. Сега добре ли е? Виждате ли какво показвам.
Палец, показалец и малък пръст - леко неподходящ знак за хора пред катакомби в десет през нощта.
За наше огромно облекчение, Митьо не ни накара да влезем вътре. То не че някой щеше да влезе, но друго си беше като знаеш, че не ти се налага. Обиколихме десетина пъти развалините и освен мрак, тишина и тухли, друго не смути погледите ни. Накрая всички се изморихме и се проснахме на една полянка без да ни пука дали там има змии, отровни паяци или караконджули. Двамата с Надя се взирахме в звездите и разпознавахме съзвездията, Иво призоваваше извънземните и проклинаше евреите, а Митьо слухтеше неспокойно. От време на време водачът ни промърморваше: „Никакви външни хора". Изведнъж замлъкна насред изречението и почти извика.
- Тихо! - Говореше единствено той. - ... Чувате ли?
Никой, явно без него, не чуваше нищо.
- Знаех си! Само ми кажете не ви ли предупредих! - каза, но като видя, че мълчим недоумяващо ни посъветва - Отпуснете съзнанието си и не мислете за нищо.
Тъкмо си мислех към кое от психичните заболявания да причисля болестта му и какво лечение би било най-подходящо, и също го чух.
Нали знаете, че когато мислите наум, чувате собствения глас. Или пък когато си кажете „сега ще спра да мисля", понякога се чувате да казвате „Не мисля. Не мисля. Не мисля... офф, всъщност още мисля, колко гадно". Такъв беше и гласа. Нямаше начин да определиш откъде идваше, но едно беше сигурно - не изглеждаше да е отвън. Приемах мислите като свои. Изобщо - все едно сам си говорех, но заключенията и аргументите ми се струваха железни. Не мина и минута и вече знаех всичко - целта на извънземните бе да приспят съзнанието ни правейки ни неспособни да учим и да се развиваме, за да ни нападнат и превземат като във Война на световете, превръщайки ни в безропотни овце като в Машината на времето (Уелс е любимият ми автор). Връзваше се и с почти символичните цени на хапчетата, и с избора на Митьо (вероятно всеки би им свършил работа, но просто е минавал оттам).
Погледнах другите. Завърза се малоумен диалог, в който всеки говореше, а никой не слушаше.
- Казах ли ви... - повтаряше Митьо.
- ... Скапани евреи, само да ги докопам!
- ... още от самото начало си знаех, че това е единственото обяснение...
- Хора, хора, МЛЪКНЕТЕЕЕ! - апелирах за тишина аз. - Така до никъде няма да стигнем. Аз знам какво става тук и ще ви го кажа.
Краткото ми обяснение не предизвика очаквания ефект - и нищо чудно, изказано на глас дори на мен ми се виждаше доста идиотско. Оказа се че всеки има обяснение. Не по-малко идиотско бе това на Иво, в което прехвърляше вината на група евреи-телепати, контролиращи света, които, заедно с няколко евреи-алхимици създали тези хапчета, за да си осигурят работници за лабораториите.
Обяснението на Надя май беше най-правдоподобно - чужда раса прави експерименти върху нас - как ще се отразят на млад организъм толкова пари и отговорности, какво ще стане със съзнанието ни... нали знаете, такива работи.
А това на Митьо беше - както можеше да се очаква - най-прагматично. Неправителствени организации, които изпробват разни работи върху обикновения човечец (Пришълецът едно, две и три).
Да ви кажа, замислих се дали не е дело на някакви дето използват нов вид дрога - както вече споменах знанието също може да се разглежда като дрога, и по мои наблюдения, се продава не по-зле от хероина - но не можех да се откъсна от идеята за извънземните.

Какво стана после? Тъй като никакви хапчета не се появиха, а парите скоро мистериозно изчезнаха, прекарахме нощта в безсмислени обсъждания на тъпите си внушения. На другия ден, в зеления москвич, който ни качи всичките, изведнъж едновременно ни осени една и съща мисъл - Парите в банката!
И ето, че няколко часа по-късно с нескрита изненада зяпахме празните си като джоб на студент сметки. Освен това онези, които и да бяха, очевидно си бяха вдигнали партакешките, натоварили ги бяха или на хеликоптера на НАСА, или на летящата чиния и се бяха измели бързо-бързо, оставяйки на нас да оправяме гигантската каша. Известно време поспорихме какво да кажем на хилядите, които очакваха да им продадем хапчета и накрая решихме да им кажем, че това всъщност са най-обикновени аспирини и всичко всъщност се дължи на тях - така нямаше да се отчаят и щяха да продължат напред, независими от хапчетата.
След като за малко не ни смазаха от бой, избягахме и се покрихме в Йеса за няколко седмици, където удавихме мъката по всичко изгубено и станахме будисти. (Помните ли онези хапчета, които ме тласкаха упорито към будизма - оказа се, че само те действат, а всички останали са изгубили свойствата си. Как? Защо питате мен - мислите, че в тази история разбирам нещо повече от вас ли? Напротив - вече знаете точно колкото мен.)

Епилог.
И накрая малко за нас.
Митьо започна бизнес с перманентни и за кратко време отново натрупа значително състоянийце. (оказа се че като всеки предвидлив търговец си беше запазил от „антихистаминовите", за всеки случай) Удивително е колко бързо хората свикват - става дума не само за придобивките, а и за това, което им се отнема. Пък и много хора трябваше да удавят мъката по изгубеното бъдеще (доживотен запой с няколко дипломи в джоба и постоянна работа за осигуряване на средства за запоя), а това се оказа най-добрия начин - максимален кеф без махмурлук.
Надя и аз завършихме Софийския с доста специалности. Аз, както вече споменах, станах доктор по няколко науки, а тя завърши сума ти филологии, взе лекарска диплома и нещо там с