автор: I_naistina

Странно как
до безболие от болка
си приличат мислите,
(различни хора
в различни до корен места)
свистенето в цветовете дори
е еднакво
като път, живот, белязана следа
от срязани конци
на хвърчила,
които си гледал как заминават
нататък, нагоре, отвъд свобода
и
гаснат усмивките -
светулки издъхващи
миг след година
изгрев след залез
до онова чувство на скъсаност,
където няма „поне още малко"
докъдето е сблъсъкът
на искам (?), избрах (?) и получих
със
загуби,
липсване,
нажежено отричане,
отказ
до тихо безумие...

нито конците, нито живота
подлежат на съшиване,
вземето му ножиците
но онзи дето изрязва до пъкленост,
че утре аз ще съм ножа,
и края,
и утрото пламнало от
изгорелите вени
на страхове и залязвания.