автор: auco2

Бързам
да стигна Живота.
Някъде
в дивото блъскане
с лакти
за място под Слънцето

той покрай мене премина
като експрес
край чакалня
на изоставена гара.
Весело свирна
за поздрав,
светна
игриво със фарове,
а подир него останаха
само несбъднати блянове.
Искам сега да живея:
погледът
синьо да пие
от извора на небето;
слънце да пали
косите ми;
горския въздух
да дишам
и да ме къпе
морето;
да ме галят тревите
на некосени поляни;
да разговарям
със птиците;
кожата жадно
да гълта
ласките диви
на вятъра;
и ...
да не мисля
за утре,
а просто да зная,


че бъдното,
дето ме чака,
е хубаво...
Ала на малката гаричка
няма дори и таксита -
с тях да догоня
мечтите си
или поне
да попитам:
На къде ли
са хукнали релсите?
Има ли място,
където
влакът ще чака понякога
закъснелите пътници?
Имам ли шанс
да го стигна,
да се кача
във купетата? -
Ще му покажа
билета си,
честно
(без лакти)
спечелен
в битката
за място под Слънцето.