Понякога ми се струва, че лодката, която ме понася към черните спокойни води, плува така бавно, а над мен плачещи върби оплакват съдбата си и се превръщат в силуети...
Защо не мога винаги да определям курса на лодката си?! Чувството на безсилие поражда гняв, ненавист и страдание. А какво е самото страдание - лодката, която не мога да напътствам или невъзможността да си почина на брега... В тъмнината всичко изглежда еднакво, но щом очите ми привикнат виждам по- ясно, а наоколо се носят като призраци гласовете, зад които се крият трагедии - бездушен плач, пораждащ страх. Знам, че от другата страна на реката е царството на Светлината, но как да достигна до там?..
Никой не иска да знае какво се случва в действителност. Затворени сме като миди в черупките си и виждаме само това, което желаем, за останалото стискаме силно клепачите си и броим до три като в приказките, с надеждата щом го отминем то да не съществува. Не можем да слезем от лодките си, за да помогнем на удавниците, но истината е, че не искаме. Но върбите така ме успокояват щом докосват леко лицето ми... Душата ми отлита по- лека от перо и скита в този сумрачен пейзаж. Как да излекуваме, обаче, страданието, което се е загнездило като коварна болест и смуче жизнените ни сили? Искам да достигна до идеалното прочистване на съзнанието, което води към хармонията на душата и тялото. Не мога да държа духа в клетка, защото ще го погубя, той трябва да е свободен. Трябва да вземем греблото и да навигираме лодките си, дори с много усилия. Да бързаме да се срещнем с брега и да потърсим Спасението отвъд реката...