автор: fightingone

Вярвай ми, когато ти казвам,
че копнея да бъда любимата ти шапка

Кадифената. В пурпурно и черно
с онези панделки, веещи се отзад

Същата, която носиш на партита и спектакли,
на тайни любовни срещи в щастливи дни

Подобно на прилеп в тъмното ти антре
бих висял докато чуя да ме призове

свободата. Да прегръщам главата ти,
когато тръгваш през Камдън Таун

да прокарвам пръсти през косата ти
незабелязано на площад Чалкът Скуеър

да ги задържам, да рисувам с тях,
сянката ми да се спуска върху лицето ти

Докато, пристигнала на уговореното място
(усещам как слепоочието ти пулсира бясно!)

бездиханна шептиш: "Най-после, най-после."
И веднъж влязла вътре, ме захвърляш встрани

за да остана там докато времето излети
с настръхнали власинки при всяка въздишка и стон

възторжен, извиващ се в периферията
когато те гледам гола там с него

докато, твърде скоро следобедът свърши
и ти ме донасяш, слагаш

и после си тръгваш (както винаги бързо)
нетърпелив съм да попия вкуса

на косата ти. Слепоочието ти гори
езикът ми, панделката, когато се изпотиш

попива влагата на твоята кожа
докато си втренчена през прозореца. Гледаш

невиждащо. След Примроуз Хил
си отдъхваш, успокоена, и ето

най-сетне си вкъщи, обратно
отдъхваш си и ме захвърляш на закачалката

дали въпреки или точно заради това
копнея да бъда любимата ти шапка?