автор: condor

Едно пътешествие до пеещото царство.

Имало едно време един далечен свят.
В този свят всичко било различно. Нямало големи неща, нямало къщи, предмети, стени, нямало вода, планини, нямало въздух.
Нищо подобно нямало. Нищо нямало.
Имало само някакви си миниатюрни топченца, подобни на сферички.
Представете си че това са стъклени топченца, с които децата играят.
Но все пак стъклените топчета се чупят. А топчетата за които говорим не се чупят. Представете си че нашите идеални топчета са гумени. При сблъсък между две топченца и двете сменят посоката си.

А сега ще усложним малко картинката. Представете си че всички топченца летят в пространството на всички посоки със огромна скорост - равна на скоростта на светлината. Тоест нашите топченца са светлина. Светлинни частици ( корпускули) или фотони. Какво точно има в топченцата - не ни вълнува. Какво става след като топчето лети - не ни вълнува. Знаем само че топченцето лети и това летене е непрекъснат процес. Няма никакъв начин как да спрем топченцето да лети, понеже и да се опитаме да го спрем - то ще се удари в това, дето ползваме за спиране и ще се обърне на обратно.

Тогава ние се изхитряваме и правим един кръгов път. Тоест пускаме нашето единично топченце да се движи в кръговия път. Как ли можем да направим кръгов път? На практика не можем. Но на теория приемаме че е възможно да направим идеална твърда крива и пускаме топченцето да се върти по идеалната затворена крива.
И какво става тогава?
Нашето топченце се върти с бясна скорост по един кръгов участък.
Скоростта на светлината е толкова голяма, че спрямо размерите на нашето топченце ние нямаме никакъв шанс да познаем в коя точка на затворения участък се намира топченцето.
Невъзможно ни е по никакъв начин да кажем къде точно се намира топченцето.
Точно местоположение не съществува. Но ние със сигурност знаем че топченцето ни е някъде по затворената крива.
Съвкупността от всички точки на затворената крива, за които ние със сигурност знаем че нашата идеално-еластична топчица ще премине представляват траектория или път на топчето. Тая затворена крива на траекторията на топчето представлява струна. Това би трябвало да е нашата приблизителна представа за струната.

Ние не можем да пипнем топчето, но можем да пипаме по траекторията му. Можем да поогънем малко затворената крива. Да речем че ударим затворената крива на топченцето с едно друго топче или с една друга такава затворена крива.

Тогава затворената ни крива се раздрусва, разклаща, почва да се люлее като морските вълни или като струните на една цигулка.
Ние не можем да си представим струната на цигулка да е в затворен кръг и да трепти непресттанно. Но можем да си представим топче, въртящо се по кръгова орбита в затворена сфера. Тази кръгова орбита на топченцето е струната ни. А ако побутнем леко тая струна в напречна посока - тая струна почва да ни изглежда като разлюлян в себе си кръг.

Сега трябва да вкараме малко ред в това саморазлюляване на кръга. Ако залюлеем кръга едновременно и в двете посоки - то направените вълни ще се срещнат в диаметралната точка на кръга и ще се самоунищожат. Но ако залюляването става само в едната посока - то тогава вълните ще се въртят
в кръг и ще се гонят една друга без да могат да се настигнат.
Ето ви един приблизителен модел за трептенето на струната.

Тука някой ползват 11 или 21 измерения за да опишат трептенето на струните.
Да кажем че нашите струни ползват само три пространственни координатни оси.
За какво ни са допълнителни измерения?

Въобще 3 измерения не са ли ни предостатъчно?

Ако погледнем кръговата траектория на топченцето ни в случая когато не сме разлюлали кръга - то една единственна координата ни е достатъчна. Тази координата ще ни каже в коя точица на кръга се намираме.
Пак споменаваме че нямаме никакъв начин да кажем къде точно се намира топчето ни - защото скоростта му е огромна а ние нямаме никакъв начин да засечем един толкова малък интервал от време, през който топченцето да бъде в дадената точка. Но ако се опитаме да поставим друго топченце на пътя на нашето топче - то знаем със сигурност че ще последва сблъсък. Най-вероятна последица от сблъсъка между 2 топченца ще бъде разклащането на кръговите им орбити.

Та сега пак да се върнем на неразклатената кръгова орбита.
Въвеждаме една величина - псевдовреме.
Във всеки момент на псевдовремето задаваме точка, където се намира нашето топченце. За нас псевдовремето е мерител едновременно и на позицията и времето за топченцето.
Тоест - псевдовремето или позицията на топченцето в затворената кръгова орбита са абсолютно идентични.
Ако няма изменения в траекторията - псевдовремето ни е кръгово - също както и траекторията.
Сега разклащаме кривата на топченцето ни в посока перпендикулярна на равнината на кръга.
Започват едни нескончаеми вълни по затворената кръгова орбита.
Как можем да опишем положението на топченцето ни?
Има няколко начина:
1. Задаваме лъжливо начало - да речем точката на възникване на трептящите вълни.
2. Ползваме псевдо времето или псевдопозицията на точицата по дължината на кръга.
За нашите цели тази позиция е напълно достатъчна.
Но в тримерното пространство това не е достатъчно.
Ако начертаем кръговата траектория в равнината ХУ - напречните трептения ще да са по Z. За да определим псевдопозицията в тримерното пространство трябва да знаем освен позицията по кръга и отклонението по вертикалата зед.
Ако трептението по зед става по абсолютно същият идентичен начин за всяка точка на кръга - то ако знаем максималната стойност на отклонението по вертикалата би трябвало да можем да определим тримерните координати само по стойността на времето.
Разбира се че тук се намесват и други величини като радиус на кръга. Все още не знаем какво е това понятие измерване. Възможно е щото мерките по вертикалата да са съвсем различни от мерките по хоризонталите.

А сега да видим защо въобще се налага да я разказваме тая приказка?
Възможно ли е въобще създаването на идеална кръгова орбита (струна)?

Ами ето отговора: Оказва се че топченцата ни са поне 3 вида. Червени зелени и сини. Червените топченца са завъртени около оста Х. Тоест - освен че се въртят по струната, те се въртят и около себе си. Другите цветове се въртят около другите координати.
Поначало тия топчици обичат праволинеините движения. Пуснеш ли ги на свобода, те изхвърчат по права линия и за никакво време прекосяват цялото пространство докато не стигнат края на Юнивърса.
Когато пътя на червена и зелена топчица се преплетат обаче - техните траектории така се преплитат, така се изкревят и объркват - щото вече те спират праволинейното си движение и почват да се въртят по 2 свързани кръга.
Така се навързват една в друга и правят съществуването на второто и третото измерение.
Ако го нямаше това преплитане - всичко щеше да си е едноразмерно, еднодименсионно. Ама с това завъртане и преплитане на пътищата, правите линии така са се объркали и уплели - щото вече са неразплетими.
А нужно ли е ползването на псевдовремето при топченцата ни?
Топченцата ни са вечни и неразрушими. Те са абсолютно идентични и неразличими едно от друго.
Времето няма абсолютно никакъв смисъл при тях.
Ако ние знаем траекторията им - това е всичко, дето ни трябва.
Дали тази траектория ще е права линия, кръг, разклатен кръг, преплетен кръг с множество други кръгове - това е без особенно значение.
Всяко едно взаимодействие на топченце с други топченца променя формата на кръга.
Всяко едно докосване или преплитане води до трансформации, усуквания, обръщания и прочие промени. Ако оставим едно топченце в същата среда - то ще запази формата на траекторията си.

Тоест: Ако емаме едно единственно топченце - то пространството ни ще е линия.
Ако имаме 2 топченца, то пространството може да е 2 линии, два преплетени кръга или една права и един кръг.
Правата и кръгът може да са преплетени или непреплетени.
Ако вкараме още топченца - структурата на пространственната геометрия се усложнява.
Та това бе приказката за пеещото пространство.
Отпърво топченцата в тоя далечен свят литнаха едновременно във всички посоки. Значи бая светлина ще да е имало. Светлината сигурно ще да е била бяла - ама то бяла светлина няма, а има комбинации от други светлинки. Отпосле различни видове светлинки почнаха да се преплитат една с друга. Кръгчетата им се понавързаха една в друга. После тия навързани кръгчета се събираха едно с друго - подобно на сапунени балони.
Накрая се образуваха едни по-здрави грамади - буци - дето вече не се чупеха непрекъснато, а задържаха топченцата си за по-дълго време.
Но за съжаление дойдеше ли някое засилено праволинейно движещо се топченце - цялата буца можеше лесно да бъде разрушена и всичко политаше на всевъзможни посоки.

После историята на тоя далечен свят остава забулена в някакви тайнственни изображения, числа и неясноти. Множество пътешественници пробваха да влязат в тоя далечен свят, но заради разликата в дименсиите и разни други спънки това много трудно им се отдаваше. Времето за това "пеещо" пространство никога не съществуваше. Песните му се разнасяха и примамваха търсачите, омагьосваха ги и може би тая омайваща песен бе най-чудното нещо от цялата история. Щото топченцата си бяха съвсем прости елементарни топчета - като тия с които си играят децата.