автор: sunnyross

Току-що се регистрирах на сайта и с известни опасения, ще пусна нещо, което ми е доста лично. Признавам си-не обичам критиките (от зодията ми ще да е). Приемам словото, както масаите приемат "Серенгети"- вечна земя.

ГРАДЪТ

София е множество от мозъчна запрашеност и невежество, от тесногръда надута еснафщина. И въпреки това, тук живея и за мен това е Градът, защото Луковит ... (дори не знаеш къде се намира, нали?) са озлобените от скука гимназистки, умножени по многословни пенсионери, плюс корен квадратен от наводнението, предизвикано от Златна Панега през лятото. В този сбор времето просто е изсмукано и наистина, ама наистина няма какво да се случи... дори и да се влюбиш...
Изключвайки културното богатство (от паметника "1300 години България" на скулптура Валентин Старчев пред НДК, който щял да става паметник на Моцарт, до статуята "Света София" на скулптора Георги Чапкънов и архитекта Ст. Константинов) и високотехнологичния прогрес (който скоро ще стигне до Дървеница под формата на метро), две са най-важните неща, без които Градът нямаше да е това, което е-Градският Транспорт и Лудият в квартала ни.
Градският транспорт е най-подходящият герой за драматичния виц "по-принцип-де факто". По принцип той трябва да е Благото, родено от прогреса на мисълта. Де факто Градският Транспорт е Враг Номер Едно, с който се срещам неизбежно и непосредствено след махмурлука и профилактиката на топлата вода.
Аз съм в числото на онези приблизително 800 000 неориентирани, които не разполагат със собствен автомобил в движение и просто нямат друг избор, освен да ползват превоз, осигурен от трамваи, тролеи, автобуси...
Шестчасовият работен ден понякога ми се струва като шестнайсетчасов и сетивата ми се изострят до полуда. Набързо измивам чашата от сутрешно-следобедното си кафе, казвам „Довиждане" на колежката си и потъвам в забързаността на улиците, за да стигна по-бързо до огромния си апартамент и до дистанционното на телевизора. Такава ме направи големият Град-харча все повече, а имам все по-малко, имам голяма къща, но малко семейство, имам много удобства, но ми остава малко време, чета все по-малко, гледам твърде много телевизия, всеки уикенд пътувам из България, но още не съм стигнала до съседите до нас, за да се запознаем... Искаше ми се да се прибера бързо и сериозно да си почина. И уж така става, но пак си лягам късно, а ставам рано...
Чакам тролея заедно с около двайсетина други изнервени, бързащи и припрени душици на спирката. Колата пристигна и множеството се изсипва вътре. Тирантите падат още на втория завой. Разбира се, винаги така се случва, когато много бързаш. Група пияни се хилят в близост до мен и се клатушкат много повече отколкото им предлага свободното пространство в тролея. Това дали са анонимни алкохолици или не, ни най малко не намалява коефициента им на неприятност, смрад и агресивност. Пиянските им викове отекват навсякъде и само благодарение на дупките от перфораторите, през които звуците излизат навън, не успяват да проглушат ушите на всички пътници. Чудя се как тези досадници изобщо са успели да преодолеят стъпалата на тролея. По Закона на Всемирната Гадост те не само успяват да ги преодолеят, но и да мърдат с миришещите си зурли в страховита близост до мен. Решавам да се оттегля в противоположната част на тролея, без да ги изпускам от поглед. Опитвам се да запазя хладнокръвното си изражение, защото не знам какво може да очаквам от тях.
Първата ми крачка е съпроводена от вик подире ми :
- Девойче, може ли ....
- От доста години вече не съм девойче, и не-не може !-тросвам се, още преди да съм предположила дори, че ще им отговоря и се замислям дали родителите на приятеля ми щяха да променят мнението си за мен, ако ме бяха чули.
В другата половина на тролея се сблъсквам директно със ситуацията „От Трън, Та На Глог". Един гаден есхибиционист, с отдавна отрязана квитанция, се опитва да се възползва от блъсканицата и да се докопа до задните ми части. Де факто той това и направи.
Прекипя ми! Започнах да ръгам навлека, където сваря. Сварвах, където най - много боли.
Вечерта ми минава под общия знаменател на Discovery channel, пиле в сладко-кисел сос и понякога водка с мартини. Казват, че Раят на земята е българска жена, американска заплата и китайска храна; Адът на земята е българска заплата, американска храна и китайска къща. Е, в този ред на мисли, аз си има по 1/3 от Рая и от Ада дори в момента т.е.-българска заплата и китайска храна. Следващите два почивни дни е трудно да се задържа между четирите стени. Обувам нещо удобно, слагам малко балсам за устни и минавам през вратата... Коя врата ли?-на апартамента, на блока, на парка… не обръщам внимание, пък и няма значение...
Приятно ми е да е разхождам из Града единствено по обед и то в необичайно топли есенни дни. Дните, когато е толкова топло, че всички цветове видимо страдат от това. И всичко изглежда жадно и морно, покрито с поне 3 см. прах. Тогава освен дремещи наркомани, току-що влели енергийно море във вените си и готови да се срещнат с Елвис, в парка няма почти никой... Никой, ако не броим кварталния Луд.
Всеки град трябва да си има кмет, поп, учител и... луд.
В светлия, слънчев ден Лудият минава през парка. Погледът му блуждае безумно, обхождайки Града, затворен за него между реката и църквата (по-далеч едва ли е стигал, поне в последните 10 години). Незнам дали търси нещо? Винаги е сам и върви така, все едно знае къде отива.
Множеството, отмарящо под сламените шапки на кафенето, го съпровожда с учуден поглед и смях. Всички си шушукат, а по-безочливите дори открито го обсъжда и сочат с пръст. Думите стигат до ушите на Лудия, но се разбиват в стената на неговото неразумие.
Семейството му е многобройно-той, жена му и четирите им дъщери. Живеят в немотия и мизерия. Децата понякога обикалят контейнерите и събират храна, картони, подпалки... Някои хора им помагат, другите нарочно нарязват умалелите си дрехи, преди да ги хвърлят на боклука, за да не ги видят на нечий чужд гръб. Как се гледат четири деца от един Луд и една безработна жена... умът ми не го побира! Кой ги бе накарал тези двамата да се любят като въглени, а после да не могат да си преброят децата?!
Лудият събира шарената шума от земята. Листата са накапали като сълзи на раздяла. Лятото си е отишло, а есента е отворила портата към двора. Дърветата са като наплискани с темпер. Лудият е напълнил джобовете и дланите си с есенни деца.
- Шъ си направа чадър ... шъ си ... чадър ... чадър шъ си напра - а - а...
Хората в кафенето се разсмиват. Кикотът им се плиска като вълна.
Небето е ясно и чисто като детска душа. Слънцето е горещо само на себе си, а морната му следобедна въздишка е прогонила надалеч дъжделивите облаци.
- Шъ си напра - а - а чадър... - не спира да повтаря Лудият - шарен чадър.
Тълпата вече не се смее, а вие. Къдраво кискане излезе от гърлото на една дебела леличка, стигна клоните на кестена и на асфалта се изсипаха зелени таралежчета.
Лудият е известен на целия квартал. Едни го съжаляват, други му се подиграват, трети се опитват да не го забелязват. Но той си е все там-на моста, загледан в реката, пред църквата - хипнотизиран от камбаната, в разрушеното кино - зарит в боклуци и прах. Кривата му усмивка е дрипава като дрехите му. Като че се е плъзнал от шарената длан на есенното слънце право в този сив свят. Лудият е различен. Той не работи, не пазарува, не се променя, не завижда... обича всички. Паметта му е задгранично плитка, затова бързо забравя обидите... та той често забравя дори къде живее. Когато го измъчва нещо, или просто се тревожи, става страшен. Върви по улиците и вика. Изниква изневиделица зад хората и ги плаши или върви след тях и задава безсмислени въпроси. Сякаш иска да изпълни празния си поглед с хорските грижи, а съзнанието си с техните вини ... и да ги отнесе в забравения си дом.
- Ша си напра - а- а- а ча -а - а - дър ... направа ... шарен чадър.
Нека си направи, да го пази от човешкия присмех. Неговата лудост не е черна магия и тялото му е тясно за душата. Лъжите за него са удоволствие. Това му е лудостта. Лудият никога не е чувал за дупката под моста на НДК, която Бойко Борисов асфалтира на първия ден от мандата си на кмет, едва ли знае че в събота и неделя по булевард Витоша е забранено за автомобили, няма си и представа, че съществува място, на което цвърчат стотици деца, наречено София-ленд ... Което не променя нито дупката, нито Лудият. Надявам се, когато един ден отиде при Господ и седне на дясното му коляно и да му прошепне, че този свят, създаден преди толкова време с любов, днес е болен от РАЗУМ.
Дано не звуча много крайно. Свалих си розовите очила, преди да погледна своя град и да го опиша. Но всъщност много обичам автобус 11, дори когато след 30-минутно чакане виждам, че се задава стар, раздрънкан „Икарус"... И не гледам на Лудия снизходително...