автор: desert_fire

Автори: desert_fire & Ladybird

Защо ли тази нощ Луната - тъй игрива,
започна някак си омайно, сладичко да ми намига,
а ето, цялата е в бяло пременена-
невеста съща - малко притеснена.
Погледна ме замислена, запя ми песен
с глас нечуван, казвам ви - чудесен
и още нещо, подари ми светлина,
която бликна в мене като ведрина.
От нея се роди в сърцето ми желание,
отхвърлящо доскорошно страдание
и то започна да пулсира тъй игриво,
а аз почувствах нещо страшно, диво
и музика света започна да залива,
напомняйки природата на самодива.
Започнах с Луната аз да си играя
и казах й:"Но приказка не зная!?"
Лъчите ти сега ще хващам,
на хората ще ги изпращам,
а ти не спирай, говори-
денят ми тази приказка твори.
С радост ще те съзерцавам,
не искам да я спотаявам
и с теб Луна, съм солидарна,
усмихната и благодарна.
Но с нас и ручеят пенлив
надигна глас - направо приветлив
и лекичко нагазвам в потока-
достигам чак до водоскока
и виждам рибките - мънинки,
а дъното е цялото от песъчинки,
а ти Луна, таз моя песен чу ли-
ах, облак черен те затули,
но нищо, приказката продължава
и радостта в сърцето ми остава,
защото в мен нахлува ясна мисъл
за житейския, човешки смисъл,
че той - животът е река
и аз протягам своята ръка,
с нея викам вятъра крилат,
а той шепти:"Животът ти е тъй благат!"
Словата му в душата ми се вплитат,
а струите му не стоят, отлитат…

В тази нощ Луна, роди се жажда-
разбрах чрез тебе как се ражда:
сърцето как започва да пламти,
защо любовен трепет носиш ти.


Познала пълната Луна,
разбрах, че вече съм жена
и литнах като чучулига,
която над Земята глас надига.

Под редакцията на Mojsei