"Прошка
сън
спомен
зад стените на голямата къща
ТАЙНА "
Петя Дубарова
Привечер тук е най многолюдно. Те отиват някъде и търсят някого или нещо. Едни го намират , а други- не, но и едните , и другите се лъжат ; обикновено се оказва , че не е същото или изобщо не съществува.
Резултатът е твърде непривлекателен : внезапно виждаш като на екран онази нашарена кукла , по която не веднъж си въздишал с болка и копнеж , превърната в старица - една съвсем хрисима старица ,трепереща в своята безпомощност ;близките и приятелите са изчезнали и по улицата крачат скелети , раздрънкващи своите кости.
По- късно ресторантите затварят,навалицата стихва и само закъснели самотници блуждаят наоколо ,
с надежда , че нещо може да се случи. Но нищо не се случва.
Една нощ видях там онази старица от ранното ми детство , която дойде веднъж у дома и каза , че брат ми ще умре , а аз ще полудея. Така и стана , но не съвсем. Поне що се отнася до моето "полудяване " , мисля , че е имала нещо друго предвид.
Тя не изглеждаше остаряла повече от както я знам , въпреки , че аз остарях. Колко години минаха от тогава не мога да си спомня , но независимо от всичко , ме позна - това си личеше съвсем явно , а беше почти сляпа ; дойде , поклати състрадателно глава и подмина мълчаливо.
Изобщо , забелязвам , че напоследък , те ме подминават мълчаливо и това мълчание около мен непрекъснато се сгъстява, бързат , сякаш да избягат , а да кажеш , че с нещо им се натрапвам или досаждам , едва ли е точно така.
Междувременно , аз не се нуждая особеното тяхното внимание; досещам се за причините за неговото отсъствие , но като че ли започна да ми става все едно.
Освен това не мога да се оплача от липса на компания.
Напоследък много често си приказвам с "нея". Тя е онази- малката поетеса , която погребахме миналата година, защото сложи край на живота си и аз знам - напълно съм сигурен ,че го направи заради мен . Тя ме е търсила през цялото време , без да знае кой съм и къде съм и аз също откакто се помня , винаги съм я търсил.
Ходя на гробищата , занасям цветя и си приказваме .
Цветята на нейния гроб са винаги свежи . Това е - общо взето- много хубав гроб . Дойде преди време един именит скулптор и направи бюст , защото се оказа , че написала чудесни стихове ,
за които преди никой не знаеше ,а след като умря , тогава всички знаеха.
Беше много тържествено .На погребението дойде цялата градска интелигенция , една актриса рецитираше стиховете и , а те плачеха ,защото това бяха красиви стихове и в тях имаше много светлина и много тъга. От този бюст аз видях за първи път лицето и , въпреки , че то съвпадаше напълно с онова , което съм виждал преди в сънищата си .
Не можех да подтисна отчаянието си и тайно им завиждах ,защото в своя сляп примитивизъм , те нищо не знаеха и бяха - кой повече , кой по- малко - неангажирани в нерадостното събитие- без угризения , без разкаяния - идваха да изкажат съболезнованията си и си заминаваха успокоени , докато аз останах със своите съмнения и чувството за виновност ме гнетеше в едно с мъката от непоносимата загуба.
Ще се опитам да обясня какво имам предвид.
Случаят е такъв , че аз очаквах "този край " отдавна. Предвиждах го , защото през бездните долиташе викът . Това беше вик за помощ или писък - вижда се в една от картините на Едвард Мунк- и тогава хукнах към нея , за да я спася, но не успях да стигна навреме ,защото те не ме пускаха - това бяха моите съмнения , а викът кънтеше отвътре упорито и тъжно.
Получавах нейните послания съвсем директно; не бях ги чел , тъй като тогава не бяха публикувани никъде . Очевидно талантът трябва да умре ,за да оценят достойнствата му .
Но знаех за тяхното съществуване - те прозвучаваха внезапно в паузите между всяка тишина , когато се вдигнеше пелената и към мен се втурваха запенени вълни, далечни небеса , птици , риби , насекоми ,кораби ,цветя , съзвездия- фойерверк от от блестящи , болезнено красиви стихове - и едно очарователно момиче , което танцуваше със своите приятели , но още там - в този весел танц -
надничайки инкогнито в кладенците на нейните зеници , зърнах множество мълчания, които се тълпяха след експлозиите на всеки смях и една сянка обикаляше около нея - все около нея , все около нея…
Те не я виждаха , но аз я виждах.
Защо ли тази сянка се навърта все около най -добрите?
Отначало я търсех само защото знаех , че съществува.
Тя винаги се изплъзваше - беше някъде , но къде? А наоколо оставаха да витаят нейните стихове - обагрени с синьо и бяло. И тяхната красота се впиваше в сърцето .
Понякога откривах присъствието и в пиесите на Вивалди или картините на Мане ; беше фаворитка в свитата на Ефтерия ; виждах я ту между звездите , ту между цветята , ту на морския бряг.
Тя съществуваше , беше някъде и навярно ме чакаше , но къде?
Скитах по улиците и се вглеждах в лицата , но от очите им вместо поезия надничаше пустота и продуктите на кича изпълваха пространството със своя грак.
Гонех я по алеите и кейовете , а когато я настигнех , се оказваше , че не е тя.
С всяка нова среща се питах - това не е ли тя ? Но не беше.
На моя призив , изпод пластовете грим лъсваше усмивката на примитива.
Не ,не беше тя.
Р.С. Радев 1982.