Беоулф окуражава стария крал. "Път към отмъщение"
Беоулф рече, на Егтеов чедо:
"Ти не тъгувай, владетелю мъдър!
Мъст ти подхожда, не жалби напразни.
Всеки умира в тоз свят по реда си,
тъй че единствена славата само
вечна е, знай го; и тя за храбреца
най-добър дял е в живота нетраен.
Е, господарю! Стани и да тръгнем
с теб подир страшната майка на Грендел.
Чуй ми словата - не ще я избавят
нито води, ни поля, нито тайни
кътища горски сред хълмове стари."
Хайде сега утеши се; аз зная
твоята воля и ще я изпълня!"
Вдигна се старият мъж, благодарен
Богу за смелите думи на гаута.
Бързо за Хротгар жребец оседлаха
с рунтава грива. Владетелят мъдър
яздеше гордо. И свита голяма
идваше после с оръжия здрави.
Дири се виждаха покрай гората;
там, дето беше преминала бавно
злата жена и бе влачила мъртъв,
честния воин на краля. Той беше
приживе сам управлявал дома му1.
Бързаха всички напред през скалите,
влизаха в проломи тесни, а после
в проходи нейде високо вървяха.
Стигнаха разливи, пълни със змии2.
Хротгар начело, със няколко зорки
воини търсеше пътя. Накрая
хълм изкачиха, покрит с разкривени,
грозни дървета; нататък видяха
залив с води, омърсени от кърви.
Мъка за датския вожд бе, когато
там на брега и главата откриха
те на злочестия Есхере. Всички
горест усетиха, мъка сърдечна
зарад другаря на властния Скилдинг.
Рог зазвуча над водите ръждиви -
всеки от коня си слезе чевръсто.
Сякаш кипеше проклетият залив -
в него гъмжеше от змейове дребни,
дракони водни се гърчеха вътре,
кракени гнусни, които излизат
призори в морските ширни предели.
Бяс ги обхвана, щом рогът отекна
и запреплитаха бясно опашки,
мятаха свойте туловища гадни.
Вождът на гаутите с лък се премери.
Мигом стрелата му право в сърцето
млад змей прониза - покой му донесе.
Леко се плъзна желязото тънко
и се отпусна дебелият червей.
С копия дълги и яки върлини
сръчно изтеглиха мъртвия дракон
там на брега; и не стана той нивга
волен скиталец по сиви талази.
Беоулф стегна се в риза от брънки,
без за живота си и да помисли.
Светлата ризница, сплетена здраво,
щеше да вземе героят във тия
скверни води - да го пази от подли
удари вражи, сърцето целящи.
Шлема си бял сложи още храбрецът,
за да му брани главата сред бурни
черни въртопи насред дълбините.
Беше богато кован той със злато;
майсторът бе му добавил подбрадник
с много халки, най-умело редени.
Имаше гребен: глиган бе настръхнал
горе, та черепа меч да не стига.
Унферт3, на краля витията шумен,
даде чудесен помощник-във-боя:
меча си Хрунтинг. Съкровище древно
бе той - прочут из народи далечни.
Остър бе много и мазан с отрови,
с топла кръв често във битки каляван.
Нивга не бе се нащърбвал в ръцете
мечът на воин, сражаващ се с ярост
срещу събрани врази многобройни..
Не за пръв път в бой излизаше Хрунтинг!
Щедър потомъкът Еклафов беше,
нямаше спомен за думи пиянски,
дето бе дрънкал пред Беоулф скоро.
Даде на по-добър воин той меча -
никога сам под водата не би се
спуснал за краля. Тъй слава загуби,
почит другарска. Не бе тъй със гаута,
дето се стягаше в бранни доспехи.
*
1. Есхере явно е бил управител на двореца на краля, нещо като майордом. Важна длъжност, която неслучайно му е била поверена - самият Хротгар скърби за убития си другар и си спомня, че двамата някога са воювали рамо до рамо.
2. Цялата природа става все по-зловеща. Дружината навлиза в нечовешките пространства, местата, отредени за прокълнатите Каинови потомци. След блатото, споменато в предишната част започват скалисти хълмове и мрачни лесове. Накрая морският бряг е доста по-различен от мястото, където Беоулф остави кораба си на датския страж. Тук в залива гъмжи от малки морски дракони и кракени - може би това е мястото, където те се раждат? Убивайки един от тях, героят избавя всички моряци от поне едно бъдещо морско чудовище, а нали именно това е същностно героичното. Водите на залива са кървави или заради откъсването на главата на злощастния Есхере, или (по-вероятно) защото преди смъртта си Грендел се е довлякъл дотук. Всъщност едната възможност не изключва другата.
3. Унферт тук е представен в съвсем различна светлина от първата му среща с Беоулф. Вече имаме доста ясна представа за него. Той е смел боец, но далеч не от най-смелите. По-ценен е като "вития" на краля си, отколкото като воин. Впрочем, наличието на "вития" и на дворцов управител в текста прави двора на датския владетел да изглежда не толкова примитивен. Поетът живее в VІІ-VІІІ в., епоха, когато на англосаксонските принцове вече са им нужни не само жизнерадостни убийци, а и хора, които да се грижат за кралската собственост, хора, които да разнасят волята им и… хора, които да ги забавляват със стихове. Макар че и в най-стари времена преданията и поезията са били любими на германските народи. Да се върнем на нашия Унферт. За него доста по-нататък ще бъде казано, че е убил собствените си братя. Същевременно е мъдрец и има запазено място в залата непосредствено до господаря си. Притежава и страховития меч Хрунтинг (Пронизващия), който е безценно съкровище и никога не е изменял на носителя си… освен в един случай, за който ще стане дума съвсем малко по-нататък. Мечът, също като собственика си, е непредсказуем. Но в крайна сметка Унферт е невинен пред Беоулф, защото го е обидил пиян (и това, както и задължението да се спазва мир под покрива на краля-домакин, вероятно е спряло героя да не му пръсне черепа в същия миг). Освен това подарява меча с чисто сърце… доколкото може да е чисто сърцето на някого, който маже острието на оръжието си с отрова. Накрая Беоулф и Унферт, които очевидно никак не си приличат, са почти приятели. Гаутът дори заявява, че ако загине досегашният му наследствен меч трябва да остане за датския мъдрец. Това е както жест, предизвикан от дара на самия Унферт, така и наистина приятелска постъпка.
_________________
Предишна част: Беоулф ХХ