автор: hekata_5

Това е естественият завършек на цикъла разкази: "Да плащаш в спомени", "Източният бряг на Западната стихия, или дневникът на един гей" и "Със запазено място, моля". С този разказ се затваря кръга на страданието и се отваря нов - на истинският живот...
Горди, недокоснати от времето, над морският бряг се простираха облаците и пред-вещаваха буря. Чайките бързаха да се приберат из пукнатините в скалите, където бяха скрили отрочетата си, а аз ходеш по брега и слушах рева на морето. То сякаш се разкъсваше от болка, сякаш в дълбините му, огромен звяр се извръщаше и го пронизваше с ноктите си.
Гледах тюркоазено синята му повърхност и хилядите бели гребени на вълните. Над мен, в небето се носеха с бясна скорост черни и сърдити облаците. Те само чакаха повод - вятъра да ги блъсне един срещу друг и...
Небето се разцепи от светлината на светкавицата, секунди по-късно бризът донесе и тътена на гръмотевицата. И точно тогава по плажа се изсипаха хиляди капчици ситен дъжд. Вълните гонеха вятъра и се разбиваха в брега, отмиваха мокрият пясък и шумно се прибираха обратно в морето.
Не можех да си откъсна погледа от тази картина на красива сила и щом лятната буря ме понамокри почтително добре, се прибрах.
Дълго седях под душа - горещата вода ме обливаше и отмиваше полепналия по мен пясък. Подпрях се на стената, затворих очи - навън морето пееше яростната си песен, а вятъра дружно му пригласяше в клоните на дърветата. Изведнъж - токът спря. Настана мрак, сякаш бе нощ!
Другите ги нямаше за няколко дена - отскочиха до Варна, за едно фиеско по дискотеките. Бях сам... веднага изхвърчах от банята, загърнах се с кърпата си и излязох на балкона на бунгалото. Картината бе внушителна - морето бе почерняло от големите вълни, облаците скриваха всички слънчеви лъчи и единствената светлина идваше от светкавиците, чиито дълги искри се отразяваха в морската шир, караща я да се оцветява в неповторими нюанси на синьото. Гледах с широко отворени очи и тихичко повтарях: „Каква сила!".
Бурята продължаваше - по улицата на станцията ни се стичаше цяла река, на плажа беше същински потоп, но... кафенето под нашето бунгало все пак работеше. Бях седнал под навеса, гледах разгневеното море и си мислех за нещо. Телефонът ми ме върна към реалността:
- Ало. - казах аз, в слушалката се чуваха много странни пращения и шумове.
- Ало, чуваш ли ме? - каза сестра ми.
- Да, какво става?
- Затвориха Аспаруховия мост, заради времето - ще се наложи да поостанем тук още малко. Да не се притесняваш - когато времето се оправи, веднага ще се върнем!
- Добре, ще ви чакам - казах аз и затворих. Сервитьорката седна до мен и шумно въздъхна. Аз я погледнах и се усмихнах:
- Дъжда ти пъди клиентелата ли?
- Да бе! - отвърна момичето. - Само ти идваш тия дни - всички останали са се изпокрили. Какво ще желаеш?
- Ще желая, каквото желая обикновенно - отвърнах аз и отново се загледах в морската повърхност.
- Един времут с много лед и сламка, заповядай. Следващият ще е от заведението!
Усмихнах се на шегата й. Тя беше добродушно момиче, на около деветнадесет, с дълга, прошарена от многжеството безмилостни експерименти коса, сини очи и тънки крачета. С тях тя скачаше из кафенето като подплашена кошута. Напомняше ми на някой, но на кого?
Въздухът беше нажежен и тежък, миризмата на озон и морска сол се пропиваше във всяка пора на тялото ми, кожата ми чувстваше горещата прегръдка на буреносният вятър. Преди изгрев се разхождах по плажа - той бе много различен. След трите дена буря бе станал много по-широк, с хиляди гънчици и миниатюрни заливчета и локвички, в които водата се сгряваше от идващото лятно слънце. Вече не бях сам - по брега щъкаха хиляди рачета, щипалки, чайки, хора. Търсех място, на което да се помоля. Видях малкият нудистки плаж - бурята там изхвърляше ненужният й пясък и морето бе изключително плитко, често, дори го нямаше, а се появяваха големи пясъчни коси и острови. Запътих се нататък - хоризонта започна да порозовява, подсказвайки на света, че слънцето се е събидило и е готово да служи за благото на всички ни...
Нагалих в студената вода. Тя бе гладка като в езеро. Наведох се и загребих от нея в шепите си. В момента, в който полях челото си, слънцето се появи - алено и срамежливо. Със самото му появяване, чайките напуснаха гнездата си и се устремиха над гладката водна повърхност, за да си търсят храна.
Свърших с молитвата - благодарих на морето, че е било мой храм и се запътих към бунгалото. Щом стигнах, разбрах, че вече няма да има спокойствие за мен - вътре се бяха събрали всички, с които дойдох тук - сестрите ми, съпрузите им, няколко приятели... Те шумно спореха за нещо и на масата се размахваха пръсти, со1ещи разни треактории, Аз използвах момента, и се скрих в стаята. Извадих дневника си и го отворих. Там, сред тези страници бяха изляти всичките ми мъки, болки и надежди. Зачетох се. Датата бе 16 август 2001. Точно преди двадесет години. Сред редовете ситно изписани със съкровенни спомени се мъдреше написаното с големи букви:

„Обичам те!
Това изречение - толкова желано от мен, а сега - по-добре никога да не бе изричано! Кел файда от неговата обич, когато той отива толкова далеч, а аз оставам тук сам с моя дракон от кошмарите...
Обичам те! Какво значение има любовта? Вече трета година идвам на този същият плаж и гледам морето, сапфирено синьо, както в онзи следобед. Аз съм там - него го няма. Той е далеч - във Варшава, а аз съм тук на плажа и чакам морето да ми върне любовта, която си изпросих от него преди толкова време.
Нищо не е вечно... освен мъката."

Да, това писах на същото това легло, в същата тази стая. Счеслав - моят полски Херкулес, отлетял към своя Парнас, оставяйки ме сам на красивият плаж. Разлистих старата си книжка - почти не бе останало място в нея - имаше само една бяла страница. По кориците й личеше, че е стара. В този дневник пиша от деветгодишен...
По бузата ми се стече една сълза, когато на една от страниците му открих скица на Дракона, надвиснал над мен с цялата си злоба и настървение. Погалих рисунката на моята буквичка - Д.. Той кротко седеше на едно кресло и се усмихваше. В очите му прочетох отдавна огасналото приятелство. Няколко страници по-нататък пишеше именно за Него - „Единственото, което ми беше в съзнанието бе, защо Той не ме потърси? Нима нищо не знача за него, след толкова време?".
Засмях се на написаното - есетествено, че Той не ме потърси никога повече. Че кой иска да е приятел с жив труп? Но Той не знае, че сега аз съм по-жив от всякога - приятелите ми отново са до мен, щастието в очите на сестрите ми ми дава живот...
Той и Дракона лежат в миналото, като красив спомен за бурното време на размириците, времето на младостта ми. Сега имах други любими хора - племенниците ми, прекрасните ми сестри, добрите ми приятели. Всяка година всички ние идвахме тук - на този отдалечен и забравен от туристите плаж, за да се порадваме на свободата, която зрелостта ни донесе - всички ние, узрявахме във време на трудности, проблеми и страх, но успяхме да докажем на себе си, че сме стойностни и ценни...
И така, дневникът ми, съхранил цялата мъка на един различен човек се затваря завинаги. Време е за нова страница, и нека тя да е първа...