автор: miglena

В кръвта ми вечно спорят
майчината нежна ласка с
бащината строгост и суровост.
Докато съм жива и още дишам,
мама и татко няма да изчезнат...
без следа.
В съзнанието ми вечно разговарят
творческото дръзновение с
разумността на земните неща.
Когато съумявам да ги примиря,
словата няма да останат...
без следа.
В учебниците по история чета
за подвизи, но не със почит, а
с тъга ме изпълва суетата,
която в моя свят на светлина,
безвремие и красота е навеки...
без следа.
В очите на тълпата съм презряна,
че като децата все прости камъчета
от море и планина събирам и ценя,
вместо къща да градя и вила, и
да се трудя "от-до", както подобава:
на кого?! На робите, умрели...
без следа.
Един ден, когато няма да ме има,
а Слънце и Луна ще греят все така,
словата ми ще продължават
да са усмихнати и живи във всяка
заличавана от вятъра, вълните,
времето... и въпреки това

НЕЗАЛИЧИМА ПЯСЪЧНА СЛЕДА