автор: MeriBo

Кънчо идваше всеки ден. Свирваше под прозорците или ми изпращаше писъмце и получаваше моето. Толкова радост и щастие отразяват те. Още ги пазя.
За името на детето бяхме говорили отдавна. Аз исках, ако е момче да бъде Бойко, на името на свекъра Бончо и на прабаба ми Бойка. Ако е момиче, Кънчо искаше - Ива. Аз все пак му бях казала:
- От мен раждането, от теб избиране на името. Имаш пълна свобода, но все пак, обади се на родителите си и решете заедно. Аз бях погълната от страха как ще мине раждането и оставих на него този проблем. Той не питал никого и я записал „Ива". Чудесно.
Докато бях в родилното, Кънчо се справил успешно с един изпит, а за мен бе изненада заповедта за назначението ми като преподавател по биология в Единно средно училище № 4 в София. Кънчо ходи да обясни на господин Илиев, че не мога сега да тръгна на работа - може би след един месец.
Поради наплив на нови родилки, изписаха ме с нестабилно здраве. Бебето бе много добре. У дома ме посрещнаха още три семейства в апартамента - 6 възрастни, 6 деца и ние тримата станахме 15 души.
В родилния дом прегръщах детето си само когато го кърмя. Тъй много исках да сме заедно! Очаквах у дома да се прегръщаме постоянно, но щастието и радостта вървят с грижите.
- Всички радости, удоволствия, се плащат с труд, търпение, отстъпчивост и всеотдайност - казва мама.
Силите ми бяха малко, но нужно бе да сготвя, да опера нашите дрехи и пелените на бебето (тогава нямаше памперси). В първата вечер у дома, ме бе страх сама да къпя бебето. Леля Недка дойде, помогна ми и аз се окуражих за следващите дни. Тя беше чудесен човек. От нея научих много неща полезни за домакинството ми. Обичах я.
В разкошната къща на бившия министър Гешев, се переше в сутеренно помещение, предназначено само за това. Там имаше вграден казан за затопляне вода с дърва и място за пране. Перях на ръка - тогава нямахме представа за перални машини. Простирах на двора. Треперех от умора, едва изкачвах стълбището, но бях нейно величество майката и съпругата. Там, в кошчето лежеше дъщеричката ми - център на моя свят, център на внимание и грижа номер едно.
Докато учех, живях си волно, независима и се грижех само за себе си. Вече се съобразявах и съобразявам до днес с любимите ми дъщеря и съпруг. Не, не ми тежи нищо. Знам, че природата дава, ако и ти даваш; обществото дава, ако и ти даваш; също и семейството ти дава много, ако и ти даваш. Аз обичам да давам във всички форми, но понякога не ми стигат силите.
Простудих се при пране два пъти дневно в сутерена и вдигнах 41° температура. Бебето не можеше да бозае - млякото пари.
В съседната къща, на № 41 се помещаваше студентската поликлиника. На молбата на Кънчо се отзова една много добра и грижлива лекарка, която помогна и се оправих за 5 дни в леглото. От тогава рязко се измени моята здравословна издръжливост. Наложи се да дойде свекърва ми и цели два месеца да се грижи за всичко в малкото ни домакинство.
При пристигането си, тя се надвеси над кошчето да види първото си внуче.
- Миче, Ива ще прилича на баща ти и има тъмна коса като него.
Към края на престоя на майка Пенка, бебето, вече над 20 дни, стана със сиво-сини очи, като баща си. Бабата се радваше казвайки:
- Ах, на баба звездичките!
След месеци черната коса опада и щерка ми стана блондинка - обичайна промяна у бебетата.


Майка Пенка си замина и наскоро получих заповед за ново назначение - преподавател по биология в 28-мо средно училище, кв. „Красна поляна" - София. Така 27 дни след раждането започнах работа, неукрепнала и притеснена за бебето.
Заех се с непосилна задача - нощем да люлея бебе, а денем да работя. Тогава дойде при нас леля Мария, сестра на свекърва ми и леля Недка. Тогава тя беше на четиридесет и три години, неомъжена, живяла и работила при българи в Прага - 3 год. и в Берлин - 7 години. Много умееше и добре помагаше. И от нея научих много полезни неща за домакинството. Тя не беше доволна от мен, че се връщам от училище по-късно от учениците на съквартирантите. Не взимаше под внимание, че пътувах повече от 40 мин. И че учителят има работа и след учебните часове, дори и след обяд. Връщам се изтощена, хапвам и слизам в сутерена да пера пелени, събрани от целия ден. Аз се преуморявам, Кънчо чете, чертае, бърза. Не искам да пиша за дребнавите отношения с нея, които понякога ме разплакваха. Липсваше уважение и такт от нейна страна - моята работа бе в полза на четирима ни заедно. Може би не биваше да пиша за това, но то е част от живота ми.
В училище ми бе много трудно без опитността на колежките и колегите, доста по-възрастни от мен. Може би учениците ми са усетили неопитността ми и се опитваха да атакуват авторитета ми - децата, макар несъзнателно, често са жестоки. Ученичките много ме уважаваха и се привързаха към мен - бях близо до възрастта им и чувстваха, че ги разбирам. За тях младостта бе предимство пред по-възрастните преподаватели. В девическите паралелки работата вървеше чудесно - бях доволна от ученичките и от себе си. Учениците, особено по-големите по възраст, пребивавали по две години в един клас, арогантни, без никакво възпитание за респект, бяха готови да ме схрускат професионално, ей така, за развлечение. Те ми пречеха на работата, разсейваха цялата паралелка, а аз още нямах авторитет с оня изработен с годините маниер, тембър на гласа и увереността в това което правя. Това не се учи в университета и учебниците - то се придобива в работата и разбира се, ако имаш призвание, сърце за такава работа.
Бях много млада и може би много съм говорила за бебето си, затова получих прякора „Бебето". Над всичко това нервно изтощение, задушавах се физически. Принудена бях да работя в клас със зимното палто, защото кърмата ми, обилно изтичайки се явяваше на капки върху блузите ми.
След учебните часове се опитвах да търся съвет за трудностите си. Споделих с най-възрастната колежка, а тя ми отговори:
- Аз постъпих като учителка в София с голям опит и с конкурс, а ти току-що завършила, се изправяш пред столични ученици. Избързала си.
Химичката, госпожа Въжарова ми пошушна:
- Никому на казвай, че имаш трудности в клас! Длъжна си да се справиш сама!
Тръгнала към дома с трамвая мисля, мисля. Колкото и гротескно да изглежда, именно тогава се отпусках и чувствах сама и можех по-спокойно да обмисля нещата. Седя в трамвая, той трака, скърца и издрънчава силно моят мълчалив въпрос:
- Как? Как трябва да постъпя, за да успея с дръзките момчета.
У дома кърмя, обядвам, пера, чета и все същия въпрос, чийто отговор не мога да намеря в университетските учебници.
За мой „късмет", за начинаещия преподавател, имахме паралелка съставена от 54 ученика - директора чакаше разрешение да я раздели на две, но не дочака. Всеки учител, дори най-опитният, излизаше от там изтощен. На половината чинове в класната стая седяха по трима ученика. Това ги притесняваше, създаваха се комични моменти и те се разсейваха. Немирниците използваха ситуацията и се развихряха. Аз исках да ме слушат - нали трябваше да ги уча. Господи, какво да правя? Вече трета седмица работя така. И у дома споделям със съпруга си и търся опора. Колкото и да виках Неволята да помогне, знаех, че трябва да мисля, и сама да намеря решението.
Преди всичко постарах се да разбера за всяка трудна паралелка, кой от немирниците е най-авторитетен сред останалите палавници. Проучих семействата им чрез класните им ръководители - повечето бяха от нестабилни семейства или напълно пренебрегнати от близките си. В голямата, трудна паралелка, за която писах по-горе, имаше едно 16 годишно, едро, хубаво , но лошо облечено момче. Името му, Алекси, помня го вече 50 години. Нервен, притеснен, дезориентиран в младия си живот, търсеше опора за самочувствие не в учене и израстване чрез него, а в изява на сила и бруталност над съученици и учители. Може би семейните отношения или насилието на други хора над него са били причина да израсне такъв. Трябваше да го спечеля. Подходих към него с внимание. Повиквах го предварително преди урока, да ми помага при подготовка на нещата, необходими при демонстрация в предстоящия учебен час. Разказвах му как ще се извърши експеримента и какъв трябва да бъде резултата. В клас той вече много внимаваше и започна да учи, малко по малко. Поканвах го да помага пред всички съученици - той се гордееше от предпочитанието и похвалата, че се е справил добре. Така му предлагах малка опора за самочувствие. Ако в това време някой съученик се опита да наруши дисциплината, той завърташе заканително глава. И така в скоро време редът стана привичка и всички се увериха в ползата. Оказа се, че аз овладях голямата паралелка по-рано от много учители. Тази „моя" тактика, използвах през цялата си преподавателска практика. Разбрах. За да получа уважение, трябваше да уважавам учениците си и преди всичко, те да разберат, че заслужават уважение. Впрочем, хората млади и стари, сме толкова различни, че няма и не може да има единна рецепта за спечелване доверие и уважение. Всеки ученик иска отделен подход, стига да умееш, стига да имаш сърце за това.
Имах и друг интересен случай със 17 годишно момче - немирник с неовладяемо внимание, пречеше на всички и най-много на себе си. Чудех се от где да го подхвана, след като много преподаватели бяха вдигнали ръце от него. Разбрах, че е без родители и живее в семейството на по-големия си брат, гдето не е много искан. Облеклото му бе приблизително в приемлив вид, но явно хигиената му не бе на висота - вратът мръсен, ръцете черни и напукани до кръв от зимния студ. Преподавах му химия. Веднъж, като дежурен го помолих да прибере в хранилището приборите и химикалите от демонстрациите при протеклия урок. Той бе поласкан да го пусна в забранена зона. Оставих го да разгледа всичко.
- Искаш ли нещо? - питам аз
- Не.
- А аз искам нещо от теб. Ела. Ето ти сапун. Измий добре ръцете си. Пак! Пак! - следя го аз. - Сега ела тук! Ето в тази малка стъкленица наливам малко спирт и още толкова глицерин. В къщи към тази смес ще прибавиш толкова и лимонов скок (около 2 суп. лъжици). С получената течност ще си мажеш ръцете след добро измиване, както те научих. Ръцете ти трябва да се оправят, защото пукнатините може да се инфектират, а и така са много грозни - никое момиче няма да ти разреши да го пипнеш. Още сега ще се намажеш с това което приготвих, ще ти щипе от спирта, но ще потърпиш.
Полях му, намаза си ръцете, вдигна мълчаливо очи и разбрах, че е благодарен - смаян беше от грижата ми .
- Ако не си се къпал скоро, направи го! Нямаш средства за одеколон, но не трябва да миришеш на некъпан
- Добре. - тръгна си навел глава, обърна се и добави - Благодаря!
В следващите урочни часове, нямах проблеми с него и паралелката му. Започна да внимава и да учи.
Така аз тръгнах в пътя на преподавателя. Учейки учениците, учех се и аз, в крак с работата. Получила тяхната привързаност и обич, обикнах ги, обикнах и професията си. Немирниците ми поставяха задачи с повишена трудност и ме амбицираха. Работата вървеше вълнуващо. Вече седнала в трамвая на път за дома, сякаш чувах:
- Добре, добре, утре по-добре!
Именно в същата тая година, в системата на нашето образование, се възприеха, по съветски образец, четири учебни срока за една учебна година. Това нововъведение създаде затруднения на опитните учители, нежели на мен. Малкият учебен срок затрудняваше учителят да успее да постави най-малко две текущи оценки в големите паралелки (47-54 ученика). Аз се борех в час с минутите за преподаване и изпитване. Всички, дори и опитните учители, започнаха да поставят една оценка от устно изпитване и една от писмено. Така вече си носех работа и у дома - писмени работи за преглед. Денем работех, домакинствах, а нощем се занимавах с писмените работи. Близките спят, а аз с червения молив в ръка, шаря по тетрадките. Никога не забравям тия нощи, защото седнала в леглото с опънати крака, слагам там бебето си да го люлея при нужда и повече за това, че обичах да чувствам телцето й до мен - да й се порадвам поне нощем. Друг път, когато съм свободна да поспя, баща й се грижеше за нея - ако заплаче, подава й водичка и я полюлее.
Кънчо приключи изпитите и получи дипломната си работа - проект на ботаническа градина и необходимите оранжерийни павилиони. Аз го водих при мои професори за необходимата му литература и разговори с ботаници, посещавали ботанически градини извън България. И за мен бе приятно, интересно това, което проектираше.
Тук искам да наблегна на един значим фактор за моето развитие. Кънчо, неговите изпити, проекти и лични интереси, свързани с професионалното му развитие, повлияха и върху моето развитие. Добих интерес и познания за изкуството. Още преди да се оженим, ходехме заедно на изложби, интересувах се от това, което учи за изпита по история на архитектурата, четях негови книги, запознах се с репродукции. Преди нямах тези познания. Родителите ми, брат ми, бяха далеч от тия неща, а в училище само рисувахме, без да учим за изкуството и художниците. Малко бях чела в тая насока - подготовката на изпитите, целия комплект от занимания в университета и най-вече страха да не загубя стипендията, ограничаваха интересите ми. Ех, никога не е късно да уча.
В нашето малко семейство имаше взаимна размяна на знания, взаимно влияние във всяко отношение. Бракът, съпружеският живот е един експеримент, при който повече или по-малко има различие между очакванията и резултата. Всеки от съпрузите влиза в семейството, като отделен индивид, идещ от родния дом, със своя битова култура, вкусове и морални ценности. Ако те са съвместими, това е повече от добре. Ако има големи различия, предстои уеднаквяване с усилия, търпение, желание и взаимно уважение.
След сватбата съпрузите са с определени характери и с взаимни очаквания за в бъдеще. С времето, в общуването и професионалното развитие, характерите еволюират. Взаимното влияние еволюира характерите в една насока и води до еднакви виждания на нещата, еднакъв морал и взаимно обогатяване от взаимните изисквания. Все пак, всеки от двамата има свои вкусове и интереси от лично естество, които трябва да се уважават с такт. Ако липсва търпение и уважение подплатено с обич, стига се до противоречия, отдалечаване в развитието на характерите и непредвидими, нежелани резултати в отношенията.
В нашето младо семейство, нещата вървяха добре, въпреки паричните затруднения. Бяхме възпитани на търпение, уважение и много се обичахме.


Два месеца след раждането на Ивка, на 17ноември 1951 г. почина баба Мария. Не можах да я изпратя. Телеграмата, получена в мое отсъствие, бе скрита няколко дни. Леля Мария, която живееше с нас, имала съображението да не би да загубя кърмата си от тревога. Научила по-късно, плаках скована от болка и тъга. Застинала мислено във времето, преживяно с баба, живота край мен ме обливаше като отминаваща река, безучастен към смъртта на една стара жена.
Живота идва и си отива. В ръцете ми бе любимото нежно телце на детето ми. Природата ми отне баба, но ми даде дъщеричка. Пред нея е живота. Дано е щастлива?
Мама, съкрушена от мъка и умора, на можа да дойде да ни види, нито аз оставих работа и бебе да ида - и пътя струваше пари. От писмата й разбрах,че пред нея стои проблем, за който не знаех. Леци, петнадесетгодишната ми сестра, загубила слуха си. Когато мама била в Павел да се грижи за умиращата си майка, а татко три дни командировка, тя се разболяла. Сама у дома, с висока температура от простуда или грип може би, лежала, безсилна да стане да запали печка и се нахрани. Болестта преминала, но получила възпаление на ушите, довело до загуба на слуха. Предстоеше продължително лечение в къщи и по балнеосанаториуми, с много грижи и притеснения за двете с мама. След време се оправи напълно.
Мама се натовари с грижата за баща си, останал сам. Аз съм далеч, погълната от старание в семейството и професионалното ми развитие. Не можех да помогна, за това и мама не споделяше как се справя и как планира нещата с дядо. Научих по-късно.
Отначало отивала при него два пъти седмично да поддържа домакинството му - много съсипващо за нея. Поканили го да се премести в Тръмбеш, но той отказал - старите хора на обичат да напускат съграденият си дом. Тогава мама направила голямата си грешка. Решила да го ожени, без да съобрази, че може да загуби правото да наследи имота на семейството. Тя лично (тя ми го каза) тръгнала да дири възрастна вдовица без деца. Дядо се противил, но мама се наложила. Не било възможно тогава, да живеят без законен брак и сключили такъв. Мама не се посъветва с мен, нито се е сетила да търси юридически съвет.


Моят живот течеше с много труд, с малко сън и очакването Кънчо да се дипломира. Януари 1952 г. получих писмо, покана да се явя при директора на Природонаучния музей за разговор. Озадачена бях, че някой там се е сетил за мен 2 години след научната бригада. Отишла при господин Н. Атанасов, бях изненадана от предложението за асистент в музея. Той ме е потърсил въз основа впечатленията си от моята работа и знания по време на научната бригада и последвалата дейност в музея. Явно той очакваше възторжено съгласие и благодарност от моя страна. Приятно ми бе уважението, изразено с това предложение, но аз се поколебах. Обясних, че вече имам семейство с петмесечно бебе и съпругът ми само преди седмица получи държавно разпределение за Димитровград - не може да го отмени. Дадени ми бяха три дни да помисля. Да мисля? Какво да мисля? Как да скроя бъдещето си, бъдещето на семейството, на детето ми. Ако постъпя на тази съблазнителна работа в музея, работа към Българската академия на науките, ще имам възможности за професионално израстване и пътуване по цял свят, от джунгли до пустини. Ако не бях омъжена, щях да приема късмета си да имам това предложение.
Трябваше ми разумен избор. Можех ли да разпилея мъничкото ни семейство - Кънчо да замине в Димитровград, а Ива при бабите. Не, не биваше да го правя. Съпругът ми разчиташе на мен, а дъщеря ми не биваше да расте без мен. Избрах семейството. Със съжаление и срам пред себе си, отидох да откажа едно професионално лакомство. Разбрах, че по същото време подобно предложение е получил и съкурсникът ми в университета М. Й., който след години стигна професура. Това не значи, че щях да успея и аз, но щях да опитам и да работя приятна и спокойна работа. Това днес наричат пропусната полза. Нямам причина да съжалявам за „пропуснатата полза". Запазих семейството си, което за мен е важно. Така съм възпитана.
Животът ми продължи да тече, свиквайки с преподавателската работа и контакта с шумните многолики ученици и ученички - моето обкръжение за следващите цели 27 години.
Наред с моята история искам да вмъкна нещо много характерно за децата в тая 1951/1952 учебна година: от всеки клас по няколко ученика спираха да учат поради заболяване от туберкулоза. Тогава бе и най-голямата епидемия от детски паралич - заболяваха предимно бебета до тригодишна възраст. Социалистическото правителство се похвали, че е платило с кюлчета злато на САЩ, за да внесе ваксина против това заболяване. Максината доста закъсня - много деца боледуваха и днес са около петдесет годишни хора останали сакати.
В края на учебната година, в един топъл следобед на май се позвъни у нас. Излизам. На стълбите бе цял девически клас мои ученички, които отдавна не криеха привързаността си към мен. Поканих ги и те напълниха плътно единствената стая в която живеехме. Носят подарък бяло плюшено зайче на вече деветмесечното ми бебе.
- Кой ви даде адреса ми? - питам аз.
- От много време, на смени, ви следим, когато се връщате от училище. Искахме да видим бебето.
- Добре. Грабвайте количката с бебето по стълбището и отиваме в Борисовата градина. Съгласни?
- Съгласни.
Изсипахме се на улицата шумни и весели. Направихме си чудесна разходка, дори пяхме в градината, снимка си направихме - ученички, учителката и нейното бебе. Малката ми дъщеря мина от ръка на ръка, всички се смеят и тя се смее. Беше жизнено, здраво дете. Наистина никога на бе боледувала. Бях щастлива да се отпусна с тези млади момичета. Топлите им погледи на обич, уважение и благодарност към учителката, ме окриляха. Изживяване на радост от съвместното обвързване на преподавател и ученици, многократно повтарящо се през идните години.
Учебната година завърши. Свършиха и силите ми. Толкова бях отслабнала, че не можех стабилно да вървя.
Предстоеше преместване в Димитровград. Не се опитахме да уредим оставане в София - в една стая, с обща кухня, с още три семейства в апартамент, макар и на „Московска" 43 до катедралата „Ал. Невски". Искахме да сме сами в апартамент, пък и на края на България да бъде. Обещаха ни го в Димитровград.
За ваканцията, с леля Мария и бебето заминахме за Тръмбеш, при родителите ни. Кънчо сам опакова багажа за Димитровград, гдето постъпи на работа.


В Тръмбеш отседнахме у свекъра, както той държеше. Там имах етърва с бебе на 6 месеца - момиченце Пенка. Майката ходеше на работа, аз гледах двете бебета, а свекърва ми готвеше за всички. Виждах се постоянно с мама, татко и Леци. Брат ми бе на работа в Чехия, гдето остана и до днес.
Приятно бе сред родители и близки - ваканция без отговорности. Лятото, юли и август, в нашия край е много горещо и задушно. Внезапно, в една нощ, заболяхме от чревна инфекция цялото семейство с бебетата. Някоя салата ни погоди този номер. Беше ужасно изтощително заболяване. Двете бебета се отпуснаха немощни, едва заплакват и отказват храна. Спомних си ужаса изживян преди години край болната ми сестричка и се изплаших. Добре, че още кърмех бебето си, но нямах много кърма. Аз скоро се подобрих, но дъщеричката ми страдаше още. Тогава нямаше днешните добри лекарства. Страхувах се за нея, измъчвах се, гледайки я да страда. Милата ми Ивка, до момента не беше боледувала. Навярно нощем е имала силни болки и не можеше да спи. В моите ръце, притиснала коремчето й до моето тяло, тя се успокояваше. Най-добре спеше, когато я носех из градината на по-хладно - цяла нощ, дълга уморителна нощ. Заспивах права. Уплашена да не я изтърва, присядах на пейка. Щом седна тя захленчваше и пак ставах да снова натам-насам. Тихо, тихо, даже щурците вече спят. Изсвистят ниско нощни криле, тихо пробягва куче и ме стряска. Сама, измъчена стискам зъби, крача бавно и поглеждам на изток, чакайки зората, когато детето се успокоява и заспива дълбоко. Влизам тогава в стаята и заспивам с нея. След час-два пак съм на крак. Пране, варене на билки и бебешки каши от препечено брашно - нямаше тогава съвременните детски храни. През деня стоим вън на сянка в открита пристройка към къщата. Жега и задух - само течението ни облекчава малко.
Много се промених, загубих увереността си в това, което правя. Само преди две години бях много здрава, щастливо влюбена младоженка. Преди десет месеца родих и тръгнах веднага на работа, тогава когато и невежите хора знаят, че родилката до 40 дни си стои у дома и не бива да се подлага на умора. Държавата осигуряваше два месеца платен отпуск по майчинство, но аз не получих тия благини, защото едва започвах да работя, за да има храна у дома.
Радостта от първата ваканция и отмората, която очаквах да имам, скоро се смени с връхлетялата ме тревога и грижи около болно дете. Слаба като вейка, кърмя бебе, не спя достатъчно и не се храня добре. Жегата, задуха, течението, стреса, осигуриха на хилавия ми организъм ново заболяване - бронхиална астма, която още понасям, като осъдена. Първият пристъп получих през нощта, когато детето вече се подобряваше. Неописуемо се уплаших, задушавайки се от позиви за кашляне, а не мога да се изкашлям, не мога да дишам - гърдите ме болят, сякаш стегнати в нещо. Иска ми се да спра да дишам за известно време, да си почина, но не мога да го сторя. След 20-30 минути гърчене се отпускам със силно главоболие и голяма слабост за следващите десетина часа. Няколко години пристъпите идваха чести и тежки само месец август, после се разпростряха през всички сезони. Това ставаше предимно нощем към три часа и до утрото не можех да спя. Измъчена, слаба, ставам и сякаш с чужди крака отивам на работа.
Лекарите определиха заболяването като алергично и ми дадоха лекарство за спиране на пристъпите, когато ги получа. Алергия ли? Може би. Ако тогава в Тръмбеш, не бях тъй изтощена, сигурна съм, нямаше да бъда удостоена с това заболяване.
Получих назначение преподавател по биология в гимназията в Димитровград. Болна, здрава, трябваше да работя. Може да се стори някому нескромно, но сама се определям като човек със силно изразено чувство за отговорност. За семейството си съм готова да направя всичко по силите си, дори и днес, макар вече да съм старица.


Натоварихме се на влака с Ивка и леля Мария, на която разчитах да гледа детето, докато съм на работа. Отиваме в дома, който очаквах да имам, домът който обещаха да осигурят на младия архитект, домът заради който изоставихме София.
На гарата в Димитровград ни посрещна татенцето, любимият съпруг и племенника събрани в едно засмяно лице.
Градът е разположен в най-източната част на равна Тракия, на двата бряга на река Марица. Нов град, възникнал след Втората световна война с построяването на първите грандиозни социалистически заводи, защото именно тук от много години има мини за терциерни лигнитни въглища, висококачествен варовик и ж.п. линия още от 1872 г.
Най-напред, през 1947 г. на левия бряг на реката се строи циментовия завод "Вулкан", последван от азбесто-циментовия завод до него. Тяхната продукция обуславя по-нататъшните строежи на десния бряг - топлоелектрическата централа "Марица-3" и Химическият завод за азотно-фосфорни торове.
Градът е резултат от труда на младежките бригади от 1947 г. до 1950 г., плод на строителни ентусиасти, убедени, че с трудът си допринасят много за следвоенното развитие на България.
Жителите му, това са преди всичко жителите на бившите села Раковски, Мариино и Черногорово, дали неговата основа - сега квартали на града.
Новите жители, бившите бригадири, сега работници и специалистите дошли от цялата страна, живеят в нови три квартала, обединяващи старите села в едно цяло.
Моят съпруг бе на работа в Химическия завод. Жилищата на завода бяха в кв. "Толбухин" - новичък, като подарък излязъл от кутийка с множество бели дву- и триетажни блокове с градинки и зелени площи, тротоари с младички дръвчета, а в северната му част има по-големи сгради, съседни една на друга - детски ясли, детска градина и училището.
И сред всичко това, ние сме настанени в общежитие за хора без семейства. Стаята ни е 3 м. на 2,5 м. - два пъти по-малка от софийската. В нея две простички единични легла, малка маса, два стола и в ъгъла умивалник. Не, не е с обща кухня, както исках, а с никаква кухня. На едното легло спи леля Мария, на другото ние със съпруга, а между тях в количката е Ивка, вече на една година. Готвихме на мъничък котлон, поставен на стола. Така топлехме вода да изкъпем детето изправено в умивалника.
Не исках да мисля за грешката да напуснем София и дойдем в град с ужасен летен климат, противопоказен за моята астма, да не споменавам химическите замърсявания от многото заводи. Няма смисъл. Вече живеехме и работехме в Димитровград. Нямахме вече и възможности за избор. Съобразно тогавашното държавно разпределение на току-що дипломиралите се висшисти, съпругът ми нямаше право да откаже това назначение. Там непрекъснато нещо се строеше и преустройваше - проектантът имаше много работа, но не бе архитектурата, която Кънчо искаше да прави.
Ние се вляхме в едно работническо общество, което показваше вече създадени добри традиции и добри отношения. Всички бяха млади като нас. Рядко се срещаше възрастен гост или родител, приютил се при младо семейство. Личеше и придържане към скромното облекло, наложено от преобладаващите работници, изработили навици, може би, още от строителните бригадирски години. Мъжете изключваха вратовръзката, светлата риза и демонстрираха работническата си принадлежност с каскет на главата. В първите хладни есенни дни, съпругът ми тръгна на работа със старата си мека шапка, т.н. бомбе. В служебния автобус, от квартала до завода, бил подложен на закачки за буржоазната му шапка. Вечерта отишъл в магазина и си купил каскет - пропуск за димитровградското общество. Това е един от множеството малки показатели за пригаждането на интелигентния висшист към работническата класа. Обратното не се приемаше. При жените се виждаше същата тенденция със забрадките и другите детайли в облеклото, но тя бързо се стопи с повишаване възможностите за покупка на нови дрехи.
Помня първата заплата на съпруга ми. Същият ден, на обед се хранихме оскъдно - нямаше повече. Чакахме го вън. Той се задава носейки цяла щайга грозде и бял хляб - ново следвоенно лакомство едва в 1952 г. Самият той стъпва по-уверено с доволна широка усмивка - мъж, глава на семейство.
- Взимай чантите! Отиваме да пазаруваме - ми казва той.
Накупихме хубава храна за каквато жадувахме. Купихме две чудесни одеяла и плат за две мъжки ризи. Така вече с две заплати се почувствахме солидно семейство.
В училище бях приета от приятни млади колеги и дисциплинирани ученици - деца от града и околните села. Сред колегите си с радост намерих съученичката си Денка, преподавателка по френски език, а съпругът й Иван, електроинженер, работеше в химическия завод. Както ние, така и те имаха малки деца и не можехме да се събираме. По-късно те бяха натоварени и с грижата за двамата си овдовели бащи.
Работа, работа, грижи, детски болести, но младостта дава сили да издържим. Всеки ден отивам на училище с поглед през рамо и мисли към детето. Промяната на климата, водата и храната може би, поднови чревното заболяване на Ива. Престояхме две седмици в болница, силно уплашена за нея, понеже не се повлия от началното лечение. После взеха кръв от баща й и я инжектираха мускулно на нея - подобри се и дълго пазихме диета.
Тревожното беше, че детето много отслабна, а аз се измъчвам като го гледам и не мога да помогна. А трябваше да работя и то добре. Иначе не може. А сили от где?
Веднъж се връщам от работа и намирам леля Мария лежи на леглото и видимо сърцето й бие неравномерно и силно, личи дори над дрехите. Тя стиска посинялата вече ръчичка на детето, нарочно задържано между нея и стената. Плачат и двете. Тичам за лекар. Взеха горката жена в болницата и объркахме съвсем нещата. Ние разчитахме на нея и тя на нас, защото нямаше семейство и дом. Пак отсъствах от работа.
За Нова година получихме апартамент с две стаи, хубава кухня и баня - разкош. С малката си покъщнина се разположихме нашироко, като пет пари в кесия. Нищо, че жилищната сграда бе още без покрив. Над нас строяха третият етаж. Успокояваше ни очакваното сигурно бъдеще. Есента, Леци, сестра ми, постъпи в училище за медицински сестри в Шумен. За следващата учебна година се премести в Хасково, съвсем на близо до нас и често се виждахме. Условията в пансиона им бяха крайно лоши, затова събота и неделя беше при нас, да се опере и хапне по-добре.
С храната 1952-1955 година бяхме много добре в една плодородна провинция и голям пазар в града. Там намирах изобилие и качество на плодове, зеленчуци, кокошки и пуйки на ниски цени. Купувахме птиците живи. У дома следваше колене, скубане, чистене, както следва. Избирах по-малка пуйка, защото както и да я приготвя не можехме тримата да я изядем. Нямахме хладно място за съхранение - тогава още нямаше хладилници, дори не бяхме чували за тях.
Виждате ли какво пиша? След студентския полуглад, сега имаме дерт, че не можем да си изядем пуйката и тя се разваля - хвърляме я.
Пазарът бе много интересно място. В първите месеци в Димитровград имах затруднение да се разбера със селяните предлагащи продукцията си.
- Искам 1 кг. лук - поръчвам аз, а тя ми претегля чесън.
- Не, не искам чесън, а ето от този лук - соча аз.
- Саа (това) не е лук, саа е суган - ми отговаря тя, като буквата "н" в "суган" изговаря крайно меко. Не мога да го изразя писмено.
Споделих затрудненията си с колегите и те ми обясниха много диалектни думи и че повечето от тях имат по-скоро гръцки произход, отколкото турски. Пошегуваха се с мен да ми поставят задача да преведа на разбираем български език следното изречение: "Тръзни ми полина кило енцери с тес кирлендясали цигарки" (Претегли ми половин килограм пирони с тези ръждясали везни). Дори в клас, учениците, при отговор на въпрос от урока, употребяваха диалектни думи. Изпадах в смешно за тях положение, да не ги разбирам. Учителски строго убеждавах да се говори правилно, но те възкликваха:
- Нали се сятате (сещате) другарке? - и продължаваха както са свикнали, а аз трябваше да уча нови думи.
Забавлявах се наум, без да се издавам и с усмивка дори.
Училището тогава се наричаше "единно" включвайки учебни паралелки от първи до единадесети класове. Учехме на смени - малките ученици сутрин, гимназиалните след обед и обратното, след месец-два. Имаше и вечерни паралелки съставени от работещи хора на възраст от 18 до 50 год. Преподавателската работа с тях бе някак по-сложна, не бих казала по-трудна. За мен, двадесет и петгодишната, бе смущаващо да се изправя пред по-възрастни работници. Стремежът им да се учат, въпреки всичко, ме респектираше. Повечето от тях бяха пропуснали обучението в младостта си, поради липса на средства. Преуморени от физически труд през целия ден, едва държаха очите си отворени, с явното старание да учат и заслужат дипломирането си. Имаше и такива, на които не им се учеше, но получили партийно поръчение да добият средно образование. Много работещи хора се подготвяха сами с учебниците и се явяваха на изпити като частни ученици. Най-често това бяха редови милиционери, без необходимото средно образование за заеманата от тях длъжност. Както често се случва, множество хора поставени пред еднакви задачи, едни се справят по-добре, други по-трудно. Общо взето те успяваха, защото са възпитани в дисциплина и старание, но имаше случаи, когато тези изпълнители на властта, искаха да се приема казаното от тях, винаги за истина, като в службата. Имаше и забавни моменти при отговаряне на поставения въпрос. Така един изпитван частен ученик ми разви невероятна теория за процесът на съсирване на кръвта - примитивна измислица. Поправях, насочвах, подсещах за да го доведа до истината - напразно. Опитах се да му обясня правилното съдържание на очаквания отговор, но изпитваният се изпъчи в пълна униформа на институцията, към която принадлежи и ми заяви:
- Другарке, вие не го знаете правилно. Така е, както го казах аз.
Горкият. Яви се втори път.
Тъй вървяха дните ни в ония години - свързани в това, което наричаме живот в стремеж и надежда за по-добро бъдеще. Пролетта в семейството ни настъпиха промени. Здравословното състояние на леля Мария се влоши и тя замина за София при сестра си - леля Недка. Постъпи в болница и след 3 месеца почина. Осиротели жалеехме за нея.
Ами сега? Кой да гледа детето? Родителите ни са много далече и никой не може да се откъсне от семейството си. Имаше дума майка Пенка да я гледа, но там у тях има вече едно дете на Иван, братът на съпруга ми. Намерих бавачка от Раковски - една много стара баба, срещу заплащане. Дори след обяд да съм у дома, тя стоеше по желание, чакайки вечерята и да я водим до домът й. Тя се превърна от помощница в досадница. На татенцето му писна и тропна.
- Не искам бабата на масата си и вечер да я водя у тях.
Няма що. Дадохме детето в яслите на една година и осем месеца. Аз отивах по-рано сутрин на училище и Кънчо с удоволствие я носеше на яслите и прибираше вечер, когато бях заета след обяд или имах уроци във вечерните паралелки. Трудности колкото щеш. Да не говорим за това, че нощем готвех и перях - нямахме представа още, че на света се произвеждат перални машини.
Контакта на Ива с много деца, осигури поредно преболедуване от всички шарки, водещо до чести мои отсъствия от работа. Директорът потреперваше, когато му съобщя. Чувствах се разпъната от тревоги по детето и притеснение за изоставащата ми работа.
Директорът ни Д. Б. бе още по-голяма паника от мен. Много се вживяваше в началническата си роля, която изискваше по-добри качества, отколкото той можеше да предложи. Отговорен за стотици ученици и около 40 учителя, издребняваше в несъщественото и нагнетяваше работната атмосфера. И той имаше дребни деца, които боледуваха. Може би ни разбираше, но ожесточено упрекваше, изискваше. Не му е било лесно, тъй като наистина бяхме множество млади майки с деца по детски ясли и детски градини. Децата боледуваха - ние не бяхме на себе си. Жесток бе ударът за всички колеги, когато бебче на една наша колежка почина.
За ожесточението бе думата ми ¬- излишното напрежение в работата пречеше, вместо да води до трудов "ентусиазъм". То идеше, както казва народът "от горе". Новоизлюпените следвоенни социалистически властници на оголена България се впуснаха най-напред в големите работи - големи заводи, големи планове за преизпълнение. Властта, партийна и административна, бе една и над всичко. И в училище, една учебна и възпитателна институция, несъвместимо се говореше за планове и преизпълнението им. Директорът притискаше нас, защото други притискаха него. Той бе нервен, притеснен, не умееше да отсее важното от второстепенното и провеждаше педагогически съвети с продължителност 4-5 часа. Упрекваше нас в недостатъчна педагогичност, но той нямаше добър такт към хората, които ръководеше - агресивен дори, когато прави опит да се извини или по-скоро да оправдае грешките си. Нервността му идеше и от факта, че не бе взел още държавния си изпит, специалност математика и получаваше по-малка заплата от учителите. Разчу се из града, че някъде "на маса" казал:
- Мразя всички учителки съпруги на инженери по заводите. Мъжете им получават две-три мои заплати и жените им вземат с еди-колко-си лева повече от мен.
Съпругата му, наша колежка, бе кротка жена. Веднъж сами с нея в учителската стая си бъбрехме нещо. Понеже те живееха срещу училището, от прозореца видяхме директорът да шета нещо у тях и после излезе да изнесе отпадъците, а беше в отпуск да чете за изпити. И тя сподели:
- Виж го! Чистил е у дома и мил чиниите, вместо да чете. Пак няма да успее, за кой ли път, в изпитите.
Да. Той се яви на изпити няколко пъти без успех. След време в централен вестник излезе съобщение: "За добри постижения в ръководната им работа се признават държавните изпити на: ... Д. Б. и още двама души". Ставаха такива неща тогава.
Моята работа с учениците бе нормална и без затруднения. Бях минала едногодишна школовка в работата си със софийските дръзки ученици - полезен опит, който използвах. Обичах работата си. Нямах нужда от началници, когато се изправя пред учениците си - най-важните от всички с които работя и за които работя. Очакващите им погледи отправени към мен в клас, бяха достатъчни за да мобилизирам себе си и работя добре. Правех го с желание и децата усещаха това. Виждах го в очите им, в усмивката им - взаимно бяхме доволни и нещата следваха изискванията. Спомням си колежка, класен ръководител на паралелка, на която преподавах, ми каза веднъж:
- Родителите на класа ми казаха, че учениците ми са привързани към теб. Може ли да слушам един твой урок с тях.
- Може, разбира се.
След урока тя възкликна:
- Ти им се усмихваш! Защо?
- Приятно ми е да работя с тях. Аз не усещам кога и защо им се усмихвам. Спонтанно е.
Утежняваща времето и усилията ми бе работата в училищното "опитно поле", отговорност и грижа на учителя по биология. Това бе градина, повече от един декар, гдето по съветски образец, с учениците копаехме, сеехме и засаждахме различни култури за упражнение и наблюдение. По програма се предвиждаха 2 часа седмично, но в благоприятните сезони отивах там всеки ден по 2 часа с различни ученици, за да има нещо налице. Страхувах се от началническите упреци. За мен бе трудно, за учениците още повече - нужно бе да подготвят уроците си за следващия ден. А аз имам семейство, дете, което има нужда от майка си след прибиране от детската градина. Работа, няма що. Времето отсява нещата и опитното поле доказало неудачността си, след няколко години отпадна от учебната програма. Само аз, свидно, не мога да си върна силите вложени там и ония изгубени часове, които бих прекарала с детето си.
На втората учебна година в това училище, за пръв път в практиката ми станах класен ръководител на една паралелка 14-15 годишни ученички и ученици. Палавниците бяха малко, мързеливите повечко и де със строгост, де с убеждение слушаха ме. Контакта с родителите стана лесно. Имах късмет да срещна добри хора с добри деца. Затова ме слушаха и бързо се получи това, което тогава много се изискваше за паралелките "добър колектив". Убедена съм, имам опит и знам, че не може за месец-два от невъзпитани у дома деца, учителят да измоделира положителни личности. Учениците са в училище най-много 6 часа, в които получават знания и възпитателно въздействие. В същото време, родителите са на работа с 2 часа повече. Следователно останалите 16 часа от денонощието са и трябва да са под опеката на родителите. Ако от мънички децата не получават насока, как трябва да възприемат околните семейни и обществени прояви на хората, как да реагират на тях, те не могат да се изграждат морално едва в училище. Вярно е, училищната възраст е най-важната и затова учебното възпитание трябва да бъде на висота, но то се прави върху основата, дадена в семейството и поддържана постоянно пак от него. За съжаление, въздействието на тези две институции често бива отклонявано от "интересното" ставащо на улицата, на екрана и най-вече сред връстниците. Именно те влияят най-силно в оформянето характера на подрастващите. Родителите хабят нерви да се притесняват от ефекта на своите действия и решения за развитието на децата им. Решително силно влияние върху характера оказват, да речем, първите игри с други деца - успеха или неуспеха в тях, любимият герой от приказка, първият приятел, първото гадже, първото разочарование, първата победа.
Затова, ако би могло, нека приучим децата да споделят с родителите си видяното, преживяното, онова което ги е впечатлило и развълнувало. Тогава родителя ще намери пролука в детската им броня и с думичка само, може би, или с изказана мисъл, ще въздейства за правилна преценка на нещата и очакваните постъпки утре.
Правило няма - най-малко аз бих могла да го формулирам. Изразих мислите си по този въпрос, отклонявайки се от основния разказ.
Думата ми бе за "добрия колектив" в класа - много се говореше за тия неща тогава, през 1953-тата година. От местния вестник "Димитровградска правда", дойде журналистката С.Х. да пише за класа ми. Излезе нейната статия, децата се радваха на снимката си във вестника. За мен бе приятно да се запозная с журналистката. Говорихме много, разменихме мнения и наред с всичко, тя ми предложи периодично да давам във вестника биографични материали за съветски, по-скоро руски естествоизпитатели. Направих няколко опита. Последният път писах за Ив. Мих. Сеченов със заглавие "Баща на руската физиология" (той е предшественик на Ив. П. Павлов в тази научна област). Статията излиза с променено заглавие, въпреки че то е контекст от написаното. Отивам при редактора и питам защо. Той ми обяснява, че уважавал вестника си и не допуска да се пише в него за нечия физиология и ме гледа смутен. От разпаления разговор се убедих, че той не е чел написаното от мен. Променил е заглавието, защото под човешка физиология разбира облекчаване в тоалетната и секс. Да. Такива "ръководители" си ги имахме, всякакви. От тогава не се доверявам на редактор, пък и аз на съм писател.
В училищната работа важен момент е срещата с родителите, разговорът с тях и желаният резултат. Посещавах задължително домовете на учениците от моя клас, разговарях с родителите им. Срещах се с тях и при организирани общоучилищни родителски срещи вечер. Стоя с бележник в ръка, съдържащ поне около 200 ученически имена. Родител се спира до мен и пита как се справя детето му по моя предмет - разговарям само няколко минути, защото и други родители искат да говорят с мен. Млада и неопитна, бързах да се спра на слабостите на ученика, та родителя да помогне те да се избегнат в бъдеще. Веднъж разговарях с много скромен човек от съседно село, чийто син учеше при мен в града - много палаво петнадесетгодишно момче с нетрайно внимание в урочния час и без родителски контрол в квартирата си. Представете си мен 25-26 годишната учителка, как делово изстрелях всичките слабости на детето право в очите на бащата. Той запристъпя от крак на крак и с прехрипнал от смущение глас ми каза:
- Другарке, знам, не го бива. Да е даначе за га искарам на пазара, за га продам и си купа друго. Не мой - дяте е.
Стреснах се от думите му. Зачервих се от срам, сякаш получих заслужена плесница. Никога не забравих случая и никога повече, не постъпвах така. До края на учителстването ми, при разговор с родител, с усмивка най-напред, казвах какво ми харесва у ученика и после с едно меко "но" преминавах към онова, което трябваше да се поправи.
И днес още умувам, защо тогава сгреших? Учила бях психология, логика, педагогика и положих изпити. Практиката обаче, иска сърце и душа, желание и такт. Именно практиката ме убеди в необходимостта, да бъда проницателна и всеотдайна, ако искам да бъда учителка.
Изострих наблюдателността си за особеностите на човешките характери, навици, реакции, наследствени особености и традиционни семейни разбирания, натрупани през поколения наред. Да се работи с толкова различни млади хора, без право на избор, е предизвикателство, което увлича и държи нащрек, но и изтощава.
Работата с родителите ме стресираше. Те бяха по-възрастни от мен. Тогава бях 25-26 годишна с двегодишно дете, т.е. с двегодишен родителски стаж.
Многолики са трудностите в отговорните отношения ученик - учител и родители. Поради младостта си, учениците са прекрасни и жестоки, импулсивни и прибързани в оценки и реакции при дадени условия. Учителят трябва да умее да реагира бързо, вярно и възпитателно при възникнали сложни ситуации в училище и вън от него.
Трудно изпълними бяха изискванията да възпитавам юноши и девойки, а и да превъзпитавам техните родители, както тогава се искаше.
Случвало се е да преподавам на брат и сестра или двама братя с трудни характери. Те имат близки преценки за нещата и близки реакции. При разговор с родителите и прародителите им, установявам същото. Често това са хора, все недоволни, сърдити и готови да оспорват препоръките на учителя и училището. Те си имат свое мерило за приемливо и неприемливо поведение и се чувстват уютно в семейния клан с неписаните правила. Защо да ги превъзпитаваме и променяме, щом те не желаят? Коя бях аз, младата даскалица, че да ги уча как да живеят? Все едно да упрекна щъркела, че обядва в блатото, а не иде на морския бряг - едно по-изискано и предпочитано място.
Какво да кажа за другите момчета с умствена леност? Има ги във всички училища и във всички времена. Ето спомен за уникален мързелан, с крайно оскъдни грижи за уроците си. Много висок, широк в раменете, вратът му прелива от училищната униформа, в резултат на обилните закуски всяко междучасие. При урочната работа в клас големият му метраж не помагаше. В края на учебната година, той нареди двойките в достойна бройка, за да остане в същия клас. Родителите му бързо вдигнаха на крак роднинския ешелон и атакуваха учителите с молби за по още едно изпитване в очакване на благоприятен резултат. Такива атаки много смущават учителите, особено когато молбата е недостойна заради целогодишното нехайство на ученика. И при този случай, в резултат на незначителните усилия на ученика, той премина опасната бариера от двойки.
Вече разпуснали учениците за лятната ваканция, ние учителите продължавахме работата по оформяне на документите им. Една утрин в учителската стая влетява обидена и много ядосана възрастна колежка. Току-що тя срещнала на улицата нашият герой, готова да се поздравят, но той бил мълчалив и иронично усмихнат. На нейния упрек той отговорил:
- Защо да ви поздравявам, нали вече ми писахте тройката?
Удивително ли е? Не, не е. Този случай е един от многото, който сочи, че снизходителността не винаги е полезна. Затова по-горе писах "учениците са прекрасни и жестоки". Жестоки са понякога и към родителите си, които идват притеснени в училище да молят за още едно изпитване в последния учебен час, но не може да бъде изпитан, защото се е изпарил - няма го в клас.
"Негово Височество Калпазанина" цяла учебна година нехае и не заслужава да се занимаваме с него в последните часове, но е задължение на учителя - доста стипчиво на вкус задължение. Трябва да помогнем на младия човек, да му дадем последен шанс. Резултата не винаги е успешен, но трябва да опитаме. Когато в отговор на учителските и родителските грижи няма отклик, много ни боли - забравяме ядовете и остава само чувството за неуспех. Наш ли е неуспеха или природата хаби материал да създава и такива човечета! За разнообразие ли? За изпитание на другите ли? Може би!? Толкова сме различни ние хората!
Спомням си, през шестдесетте години към младежките организации имаше клубове, в които учениците учеха разнообразни полезни неща. Двама мои десетокласници, много добри ученици, там усвоиха морзовата азбука. При изпитване по химия, двамата си подсказваха един на друг с морзови сигнали. Находчивостта им ме забавляваше, но спорехме за нередното използване на новите им познания. Не ги наказах - мина, забравих. Три години по-късно срещнах Ради, единият хитрец, във войнишко облекло и му се зарадвах. Приятно е да видиш ученика си, тъй много възмъжал. Поздравихме се, ръкувахме се, а той изчервен и много смутен, ми каза:
- Не заслужавам да приемете поздравът ми, нежели да ми подавате ръка, след като някога Ви пречих на урочната работа в училище.
- Нищо, нищо. Ние учителите сме като майките към децата си. Прощаваме и сме доволни да видим, как крачите уверено в пътя си. - На сбогуване широко се усмихна и яко раздруса ръката ми.
Разбрах. Ради знае, че не е вредно да бъде учтив. От тогава не съм го виждала, но уверено се надявам, да е успял в живота.
Наистина е приятна срещата с вече израсналите ми ученици. Спомням си тяхната възприемчивост и интелектуално развитие, някои случаи. Радвам се на постиженията им в живота, но обуздавам самочувствието си за моята роля в техните успехи - те са продукт само на умът и трудът им. Учителят е катализатор в този процес - насочва ги да мислят, да търсят най-благоприятния житейски път. Това е работата на учителя, за това му се плаща, така изкарва прехраната си.
И все пак, след години, случва се старият учител да посочи успелият в живота млад човек и да каже: "Той беше мой ученик". Позволяваме си тази малка радост.
А неуспелите ученици? Сочим ли ги със същата радост и гордост? Те ни карат да се замислим, могло ли е да направим повече за тях и какво сме пропуснали. И учителя би могъл да сгреши. Той никога не може да бъде съвсем добър, дори силно да желае.
Добре е, че повечето деца са ученолюбиви и успяват - това е характерна черта на българският народ.
Защо ли отделих толкова място в спомените си за палавниците? Заради грижите по тях навярно.
Не съм забравила радостта да бъда свидетел на интелектуалното израстване на ученици, деца на неуспели и деградирали в обществото родители. Това са деца със силно изразена избирателна способност само към хубавото, с което ги среща живота. Те се трудят много и следват целта си да успеят. Мога да посоча имена, но основателно се въздържам. Може би именно те са любимците на учителя, ако има такива.
Има ли? Сложно е за обяснение. За учителя всички ученици са еднакви. Към всички той подхожда с еднакво желание за добър резултат в тяхното израстване, но не всички еднакво бързо и добре се справят. Учителят е чувствителен човек и не умее да скрие радостта си от успехите на добрите ученици. Това не значи, че само те са му любимци - няма причина останалите да не са му "любими ученици" заради грижите. Верни са думите на поета "Радост в грижи - грижи в радостта". Ако учителят има търпение, ще получи още радости, малко по-късно.
Когато станах по-зряла и с повече личен родителски стаж, много се привързвах към учениците си, независимо от успехите им. Чувствах се многодетна майка. Имах и "любима паралелка", но не бива да издавам тайната си. Учениците знаят - беше взаимно.
Прекалих със спомените от професионален характер. Това е голям дял от начина ми на живот.


Така вървях във времето с училищните и семейните грижи и с всяка крачка достигах до повече работа с по-голямо напрежение.
Винаги връщайки се у дома, отдалеч предвкусвах уюта, който ме чака там, независимо, че веднага заставах до печката с тиган в ръка. Съпругът ми искаше да помага в домакинските дейности, а аз отказвах помощта му, убедена от необходимостта сама да направя всичко и по-успешно. Грешах. Шетах до замайване, а дъщеричката и татенцето се бавеха в игри. И когато в късна вечер настоявах Ива да заспива, чувах упрека "Оша мама" - лошо било да им разваля играта. Сутрин трудно я събуждаме за да я приготвим за детската градина. Изправяме я, а тя стиска възглавничката си към ухото и шепне: "Очи нанкам". Аз излизам по-рано за работа. Баща й я носеше на градината и така спойката помежду им остана силна и до днес. Щастлива е с добър и грижовен баща.
Ние, двамата съпрузи, с търпение и взаимност укрепвахме семейството чрез уважение на желанията, нуждите и вкусовете си. Помня как с разбиране набавихме необходимото ни обзавеждане. В Димитровград пристигнахме с моята моминска спалня, една маса от някогашната гостилница на свекъра, два стола от него и два от баща ми (случиха се еднакви). Постепенно купувахме печки, нова спалня, радио и други мебели. Ежемесечно купувахме облекло, подменяйки износеното още в студентството. Интересно протичаше спорът, кому да купим по-напред. Съпругът ми настояваше да купим нещо за мен, а аз сочех неговите нужди за по-важни. Фрапиращ случай бе купуването на първата пералня в 1956 г., естонско производство. Благодарение на тримесечните премиални възнаграждения бяхме спестили вече известна сума. Кънчо видял в магазина първата домашна пералня и я ангажирал, давайки част от стойността й - толкова колкото имал в себе си. Идва си у дома и почва да ме убеждава да си купим пералня. Аз възразявам да не бързаме - чула съм, че пералните машини късат дрехите. Той се ядоса и за пръв път ми повиши тон.
- Искам да те облекча в домакинската работа. Идваш си вечер уморена, готвиш и переш до късно през нощта. Или е по-добре като инженер Иванов да си купя с парите моторетка и да пърпоря показно из града?
Капитулирах пред такива аргументи и на другия ден имах пералня.
Взаимната грижа и липсата на егоизъм, бяха важни качества в нашите отношения. Така, повече от петдесет години живеем заедно.
Трудностите ни идваха от това, че Ива нямаше домашният уют в ясли и детски градини, простудяваше се и боледуваше. Родителите ни бяха далеч, на повече от 200 км. и не можеха да ни помогнат в грижите по нея. Затова едва двегодишна, есента я дадохме на мама в Полски Тръмбеш. Детето там беше добре. Имаше си баба, дядо и вуйчо, дошел си от Чехия. Много й се радваха. Баща ми беше купил едно агне, с намерение да го коли за празнуване пенсионирането си, но го запазил, защото Ива плакала за него. Водеше го за въженце по поляни, водеше и малката да се разходи. Тя свикна да се боричка с него и едно от първите й изречения беше: "Бечо бъска ме" (Бечо ме блъска). Така тя изкара там зимата и се чувахме само по телефона. Ходих да я видя зимната ваканция и тя ме посрещна с розови бузи и думите: "Мойта майка?" Обясниха ми, че са я подготвили за идването ми. Иначе, на телефона казвала "мама". Доплака ми се. Постоях, порадвах й се. Искаше ми се да я взема в Димитровград, но в интерес на здравето й се отказах. Прибрах си я пролетта, когато ходих там няколко пъти. Тогава, спомням си, имах възможността да видя отново, след много години, сестрата на баба - леля Христана. Много стара вече, тя бе приютена при сина си, нашият съсед. Видяла ме на двора, тя дойде на оградата с радостни очи да се видим. И аз се зарадвах. Поприказвахме си, почерпих я с ягоди, които берях в момента. Уморила се да стои права, тя се улови с две ръце за опора в оградата. Тогава видях, че ръцете й са на сини петна и попитах защо.
- Снаха ми ме би с пръчка през ръцете, загдето си взех една люспа сапун да си измия дупето скритом.
Начинът, по който ми се оплака, гласът й, ми напомни обидено дете. Разплака се тя, разплака и мен. Какво да кажа за снаха й - човек, който страда от морална недостатъчност. Разбрах. Не липсата на сапуна е предизвикала жестокостта й, а отегчението от грижата около старата жена, дори присъствието й в дома я дразнеше. Съдбата върна същото на нея.


След година, в Димитровград дойде на работа първи братовчед на съпруга ми, със същото име Кънчо. Двамата много се обичаха още от деца. Завършил гимназия, братовчедът отишъл в Чехословакия при брат си, градинар. Работил известно време при него, после в Братислава учил в университет - икономика. Оженил се за словачка Юлка. Имаха и син Игор на една годинка. Там е работил, но внезапно, поради нов закон, получава нареждане в тридневен срок да напусне страната. Пристигат на село, оставя там семейството си и идва в Димитровград. Неустроен с жилище той живя месец при нас, после дойде Юлка с детето за още един месец. Така се сближихме много бързо - тя говори на словашки, аз на български и пак се разбирахме. Успяхме да споделим много неща, дори как сме раждали. Скоро те получиха апартамент и всичко бе добре - имахме си приятни и обични роднини в града, помагахме си, споделяхме всичко.
Близки приятели ни бяха и семейство Ф-ви, двама лекари с момченце, по-малко от Ива. Често бяхме заедно по домовете ни, на ресторант или на разходка в природата. С нас идваше и семейството на сестрата на лекарката, с две деца. Събрани заедно с четири деца, ставаха големи игри, включващи дори и родителите. Имаше смях, гоненици, "ох боли" и плачове, разбира се. Едно от децата пък плачеше: "Ох, наду ми се коремчето и не мога да си изям тойтата" (тортата). Мили спомени. Тези, тогавашни деца, сега са около петдесетгодишни потънали в професионални и семейни грижи. Живот.
Сестра ми завърши образованието си в 1954 г. и вече като медицинска сестра работи 6 м. в гр. Дебелец. После дойде в димитровградската болница и живееше при нас. Добре ни беше заедно. Кънчо не протестираше - обогатихме се с роднини.
Юлка не работеше, гледаше детето си. Моята Ивка бе на детска градина и често боледуваше от простуди. Наложи се да оперираме третата й сливица, след година и другите две. Четиригодишна, при поредната шарка, тя получи бъбречно заболяване. Необходимо бе да спазва строга диета, неосъществима в детската градина. Моята майка дойде да се грижи за нея и остана шест-седем месеца. В този период в Павел, дядо Петър заболява от бронхопневмония. Новата му съпруга предвидливо не съобщава на мама, въпреки молбата му. Използвайки отсъствието й, тя го убеждава да даде къщата с документ на неин племенник. Така мама загубва наследството си. Повикаха я за погребението. Аз не можах да изпратя дядо, останах при болното си дете. Мама се съсипа от мъка по баща си, измяната му и загубата на къщата. Имала е планове да продаде тази къща и раздели придобитите пари на нас децата, за да се включим в строеж на собствени жилища. Напразни планове. Отишла е да дири юридически съвети със закъснение. Върна се при нас и по нейно настояване я водих при димитровградски адвокати. Не можеше нищо да се направи - документа по прехвърляне на къщата бе оформен като "продажба", а не "дарение". Жалко. Обичах тази къща. Мъката и обидата бяха главното, а не пропуснатите пари. Още тогава, мислейки в безсънните нощи, ми се искаше да напиша историята на нашето семейство, за горчивия урок на мама, че много често намеренията й, желанията се разминават с възможностите. А време за това, кога да намеря? Едва успях да й пиша в пролуките от даскалските ангажименти. И все още аз не бях готова да пиша. Знаех го. За да оцени, както подобава дадено събитие, ситуация, нечия съдба, на човек му е нужно свободно от земните грижи съзнание и времевото разстояние - когато погледнеш нещата отдалече, обхващаш повече и по-свързано. Не знам дали това е вярно за всички? Така ми се струва, така се случи с мен.
Още ученичка четях много художествена литература, а по време на студентството, само учех, от страх да не загубя стипендията. След дипломирането ми, въпреки товара от задължения, вече от друг характер, четях и чета много. Мисля си, че е било необходимо да напълня чашата преди да отливам от нея.
Живот. Трябваше да следвам темпото на препускащите едно след друго събития, да уловя главното в приливите и отливите на напрежението в работата. Нарасна броя на учениците и вече имахме още една преподавателка по биология, Д. М. - млада симпатична жена, мълчалива и доста сдържана.
Ивка постъпи отново в детската градина и растеше здрава, жизнена, бъбреше много и често небивалици. Упреквах я за "небивалиците", не съзнавайки, че те са израз на богатото й въображение, което не бива да отричам. Грешала съм - вече личаха умствените й качества. Тя беше в течение на всички разговори, намерения и навици в семейството. Веднъж, в наше отсъствие, дошъл инкасаторът за плащане на електроенергията - тогава сумите се събираха по домовете. Той се жалвал пред нея, че ни търси вече трети път за да прибере дължимата сума.
- Чичко, аз знам где са парите за тока. Ще ти дам колкото трябва, а ти ще ми дадеш ли бележка, че си ги получил?
Изнесла на вратата кутията с всички пари, платила и прибрала квитанцията. Тя не ходеше още на училище, но можеше да брои и смята. Знаеше где са парите, защото бяхме въвели строго разпределение за месеца в надписани пликове (електроенергия, вода, автобусни билети, закуски, хранителни продукти, уроци по цигулка на Ива, летуване и др.). Така успешно достигахме до новата заплата - без заем и спестявахме пари за пътуване през отпуската.
От 1954г. - Ива на 3 години, лете ходехме на море в Несебър. Обичахме да сме там. Щом зърнеше водният простор, малката викаше:
- Мамо, мамо ето го моренцето!

Следва продължение