автор: Lesonir

Светът се руши, макар и неговата разруха да е прикрита под прогреса и само проглеждането на обществото може да го спаси!
Нощ е - тъй хладна и спокойна. Вятърът тихо шепти, люшкайки нежно листата. Навън вали, а никой не си и помисля, колко красива е звездната тишина. Гледам през прозореца, но не виждам мръсните улици, тъжните фасади на сградите или самотните пешеходци, загубили красотата на живота в ежедневието си и отърсващи се от водните капки, сякаш те са нахални мухи. Някога исках да съм сляп, за да не виждам разрухата, прикрита зад прогреса, да не съзирам упадъка на света. Вече скуката на ежедневието ме обзема и ставам част от безличните тълпи на общесвото. Най-големия ми страх бе да се превърна в някой, който не се интересува от бъдещето на света и ето, че днес гледам през прозореца - моята единствена връзка с реалността -, а не виждам, как покрай мен животът се развива към смърт. И що за живот е това? Човекът се превръща в машина. Вече не може да оцелява сам. Черпи благата на заобикалящата го реалност без да съзнава, че един ден те ще се изчерпят. Издига монументи, които тънат в прах или се рушат. Твърди, че живее в най-големи удобства, а сгради горят, се разпадат и всичко извън дома му тъне в боклук. Дори изразът "каменна джунгла" е комплимент за едно общество… в джунглата има мир, подредба на задълженията и наслагване на оригинални форми и цветове.
Гледам през прозореца и се радвам, че мръсотията, която въздухът блъска по него, не може да ме достигне, но съзнавам, че тя се просмуква от всякъде, че достига дори до сърцата на хората, а последните днес са зомбита, живеещи единствено за днешния ден. Страх ме е, че ставам като тях, че животът губи смисъл за мен. Не мога да приема, че ще съществувам спокойно и безсмислено, докато светът се руши, разпада и мре. Но, ето, че гледам навън, а не виждам тъжните, мръсни фасади на сградите и безличните лица на пешеходците. Какво е станало с мен? Сбъдват ли се моите страхове и кошмари? Не… аз съм различен!
Бавно отмествам поглед нагоре и с радост откривам, че от моя прозорец мога да гледам звездите. Те ми носят надежда и спомени. Бавно намигат ми те. В тях откривам съдба, мечти и бъдеще.
Нощ е - тъй хладна и студена. Далеч в небесата, иззад завеса от газове и мръсотия, ми се усмихват звездите и шептят, че няма смисъл да се оплаква настоящето. Те с радост живеят, но и умират с красота, а това ми говори, че всичко, което е велико ще умре - искаме го или не. Приемам, че светът трябва да загине, но съзнавам, че нямам право да разреша на хората да го измъчват. Какво ли мога да направя аз? Сама природата кърви под ударите човешки, но не се надига, а само стене, чакаща края и своето отмъщение… Защото умре ли Земята, ще умрат и хората!
Усмихвам се, макар и чувстващ своята слабост пред глобалните, разрушителни вълни на обществата. Тихо стърже моливът ми по белите листи. Аз наистина съм различен - не мога да се боря с хората, но мога да им отворя очите. И спомням си, как някой някога беше ми казал, че няма по-силно оръжие от езика. Никога не съм се мислил за велик и напротив наричали са ме идиот и левак, но пък мога да драсна ред или два и имам смелостта да разреша на мислите си да се излеят върху листа. Пиша своя зов към обществото, но не търся слава, а надежда, че един ден някой ще прочете моите думи и ще види света през очите ми. ЗАЩОТО СВЕТЪТ СЕ РУШИ, МАКАР И НЕГОВАТА РАЗРУХА ДА Е ПРИКРИТА ПОД ПРОГРЕСА И САМО ПРОГЛЕЖДАНЕТО НА ОБЩЕСТВОТО МОЖЕ ДА ГО СПАСИ!

КРАЙ