автор: MeriBo

В последвалите дни, месеци и години, промените в положението на хората в обществото и промените в икономическото им състояние бяха равни на земетръс от висока степен с продължително действие. Моето семейство не понесе никаква промяна. Имахме само една къща и месечната чиновническа заплата на баща ми. Заможните семейства, повечето от които са събрали имот с много ум и труд, постепенно загубиха всичко. Несправедливо е.
Промяната, от която аз спечелих бе, че веднага в Тръмбеш се откри пълна гимназия и аз със сигурност ще уча и ще имам средно образование.
За кратък срок се събраха новите учители. Те бяха образовани млади хора, някои от тях недовършили още висшето си образование. Спомням си новият директор на гимназията Илия Ангелов, скъп на приказки и търпелив човек със специалност български език и литература. Съпругата му госпожа Доновска бе любимата ми учителка по литература. Тогава учихме и старобългарски език, с който тя успя да ни заинтригува. Беше ми приятно да чета и запаметявам старинния мелодичен език. Факултативно, с нейна помощ, учихме и латински език. Получените знания много ми помогнаха по-късно в университета, тъй като трябваше да чета и помня много латински имена. По физика ни преподаваше господин Стайков, после го смени господин Николов. Увлекателно, география ни преподаваше господин Гайдаров, наш съсед и семеен приятел. Той бе единствен от предишните ни учители, малко по-възрастен от останалите. Неговата дъщеря и моята сестричка са съученички и неразделни приятелки до сега. Пропуснах. Най-възрастна беше класната ни ръководителка и преподавателка по френски език госпожа М. Караминкова. Много обичах тази интелигентна дама с много богата душевност и фин хумор.
Винаги съм полагала много труд по математика. Новият ни учител по този предмет господин Атанасов, бе коректен и старателен преподавател, но при говор, по природа, доста фъфлеше. Тъй като аз вече имах лош слух почти не разбирах обясненията му в уроците. Отивах си у дома тревожна, жалвах се на мама, разговаряхме и умувахме как да се справя. Предишните учебни години бях много добра по математика, а сега? Отговора намерих в учебниците. По-рано там дирех само посочените за домашно задачи, а сега намирах най-напред заглавието на чутия в клас урок, сама разучавах текста и примерната решена задача и се справях със задачите сама, все едно бях без преподавател. Това, освен много труд и време ми струваше и притеснение - и сега понякога сънувам, че трябва да се упражнявам в решаване на задачи.
Обичах предмета биология. Преподавател ни беше господин Илиев. Млад, недовършил още висшето си образование, тъй като е бил нелегален. Не беше от Тръмбеш. Преподаваше увлекателно в клас и в кръжока след занятия. Бях старателен кръжочник и учех задълбочено, макар още да не предвиждах, че именно биологията е моето бъдеще. Пет години по-късно, животът ме срещна отново с господин Илиев в много решаващ за мен момент. Той имаше възможност да ми помогне и го стори заслужено и с удоволствие.
По рисуване имахме учител - Попов, средна възраст, бъбрив, плешив и забавен, вместо вратовръзка носеше дълга черна панделка. Рисувахме два учебни часа последователно. Аз рисувах сносно и постигах изискванията още в първия учебен час. Останалото време се местех от чин на чин и рисувах за другите. Учителят в това време се занимаваше нещо на катедрата и му омръзваше да ме дебне да не рисувам някому. Веднъж ме заплаши, че ще ме гони втория учебен час и аз избягах следващия път сама. На петдесет метра от училището се спрях, готова да се върна. Учителят се надвеси от прозореца и ми викна:
- Мария, купи ми люти чушки от пазара! Купих чушките и не пострадах за бягството, но бях разтоварена от напрежението за другите предмети.
След войната имахме и нов учител по музика - господин Качаунов. В извънучебно време под негово диригентство подготвихме операта „Майска нощ" от Римски-Корсаков, написана по повестта на Н.В.Гогол със същото заглавие. Много репетирахме, вълнувахме се, забавлявахме се и накрая се представихме много добре пред местната, жадна за духовна храна публика. Аз пях малко, бях една от самодивите. Главната роля на Хана изпълни Денка. Кой изпълни ролята на Левко не помня. Изтича времето, изтичат и спомените.
Забавен случай от тези години е от последния клас, зимата, на Стефанов ден. В социалистическите години ученическата ваканция не се съобразяваше с Коледа и другите зимни празници. (Нали религията била опиум за народа, според Ленин). Не се разрешаваше събиране на учащите се по домовете на именниците. На този ден учителите тръгват по двама на проверки. На нашата улица идват директорът и госпожа Доновска, посещават дома на съученичката ми С.Ц. Къщата се оказва пълна с гости - ученички и ученици, а обувките им вън на стълбището. Усетили опасността, повечето успяват да избягат по чорапи през задния вход и през прозорците. Директорът нарежда обувките им да се съберат в един чувал и бъдат отнесени в училище. Така родителите бяха принудени да идат да ги получат, заедно с малко наставления и заплахи. Двамата учители продължават проверката по другите домове, в които имаше гимназисти - общо около 15 ученици. Аз съм си у дома, не зная нищо, не съм канена и не бях на това гости. Научила вече уроците си, стоя с мама до печката и двете плетем пуловери. Учителите, посетили вече доста домове, уморени и изнервени от неприятното задължение, буквално нахлуват у дома с въпроса:
- Где ти са обувките?
Стреснати и не разбиращи смислеността на въпроса, ние се объркахме. Мама се овладя, разбра се с тях и им посочи етажерката с обувки в антрето. Постепенно се изясни за какво става дума, но учителите отначало с чувството че са хванали „виновник", не искаха да повярват, че не съм била с гостите там. Принудих се да обясня, че мен не ме канят, че повечето от съученичките ми търговски щерки се считат по-високо качество от мен, родената в Павел. Госпожа Доновска ме погледна изумена, промени цвета си и каза:
- Ако това е вярно, знай, че ти ги превъзхождаш в много отношения - и си отидоха.
Тази оценка на учителката, която много уважавах и обичах, може би беше педагогически насочена, но ми даде кураж и самочувствие.
Отново заминах за Павел, гдето обичах да ходя. Баба ме посрещна с думите:
- Вчера те търсиха приятелките ти за театрото. Обади им се!
Обичай бе, за Нова година да има вечеринка с пиеса. Това ставаше в училищния салон, който служеше на учениците по физическо възпитание, но имаше и сцена за културни изяви. Той бе единственият салон, събиращ публиката на селото.
Не помня пиесата, в която тогава се включих с мъничка роля. Помня, че бях облечена в национална носия и ролята ми бе мома, която годяват. Отивах на репетиции преди обед и след обед. Още първия ден се върнах по тъмно и дядо нареди баба да ме придружава. Тя стоеше в салона, мръзнеше и зорко бдеше никой да не ме пипне. На сцената, вече на премиерата, годеникът успя да целуне моята героиня. В тъмния притихнал салон се чу едно силно: „И-и-е! Това бе възклицанието на изненаданата ми баба. За мен това бе първата целувка от момче, ако може да се нарече целувка - не усетих устните му толкова, колкото студения му мокър нос. И той бе неопитно като мен момче, мой съученик.
На театрото селяните идваха на групи по съседски, светейки си по улиците с фенера за обора, който, люлян в крак, неволно рисува плуващи силуети по снега. Влезли във фоайето, те грижливо изтупват снега от обувки, калпаци и дрехи. Жените с чудни еднотипни кадифяни кожухчета, обточени с къдрава кожа отпред и големи топли шалове с дълги ресни като ореол около зачервените им красиви лица. Всички се познават от деца, роднини много и за това непрекъснато се чува: „Добър вечер! Добър вечер!", нечие радостно дълго „О-о-о! Здрасти! Как сте? Как е леля? Защо не я водите?", или „Чичо как е, по-добре ли е вече? Децата как са, растат ли, растат, нали?"
В салона шумно посрещане едни, други. Оживление. Не липсват крадешком разменени погледи на млади, с усмивка и обич.
Щом угасне светлината, затихват всички, взрели поглед и дух в сцената.
След пиесата столовете се отстраняват към стените и почваха хора и танци под звуците на местната духова музика, разположила се на балкона. Младите си тропват, а възрастните, насядали наоколо, с усмивка се радват на веселбата. Хората спокойни, зимата с малко грижи, заслужено почиват и се веселят.
И сега, обърнала взор назад, виждам честните им очи и добри усмивки. Към полунощ започва разотиването на още по-големи групи с весели подсвирквания и подвиквания „Много здраве, много здраве!" и горещият им дъх се стопява в тихата студена нощ. Светлините танцуват с тях, отправили се във всички посоки от училището към дома. Обаждат се събудени животни, кучета лайват без злоба, разбрали, че са събудени от весели хора.
В къщи „изненаданата" ми баба използва случая да ме поучава „да се пазя".
- Помни! Сега на младини и сетне в живота, живей така, че когато свърши денят ти, легнеш вечер в леглото си и угасне светлината, замисли се за постъпките си през деня, за изречените думи. Трябва да си доволна, а не да се червиш пред себе си в тъмното.
Навярно баба е поучавала и мама така. Много отдавна, още като тръгнах на училище, мама ме учеше да си правя равносметка на изминалия ден. Какво съм успяла да направя, как съм го постигнала, защо съм сгрешила, как да поправя стореното и плановете ми за утрешния ден.
Впрочем убедена съм, че всяко дете е поучавано така, но не всяко е приело препоръките като убеждение. Често чутото минава край ухото вместо да влезе в него, да не говорим за трайно знание и умение, възприето с удоволствие.
Обичах дните, прекарани в родното ми село. Всички ме срещаха с усмивка.
- Добре дошла.
- Колко си пораснала! Или:
- Я, ти вече си станала мома!
Наред с тия възклицания - израз на добротата у хората, тая зима трябваше да понеса остаряла новина, с която възрастна съседка реши да ме подложи на изпитание, любопитна да види реакцията ми.
- Миче, ето вуйчо ти! Нали го познаваш? - каза баба Цона, сочейки ми Иван - самотен мъж на 25-30 години, минаващ наблизо.
После повторих пред баба ми Мария това, което ми бе казано.
- Не я слушай! - отсече баба и си потърси работа на двора.
Завърнала се у дома, заговорих с мама по този въпрос. Тя не отбягваше преките въпроси.
- Добре. Вече си голяма и ще ти разкажа, макар да можеш да минеш без тази истина. През три къщи от нашата в Павел, живееше вдовица с омъжената си дъщеря. През Първата световна война младият съпруг загива на фронта още първите месеци. Кръчмарят Тинчо обявява, че той му дължи много пари и срещу дълга отнема от жените малкото ниви, които имали и част от двора им, в който построява голяма своя къща с нова кръчма. Жените били принудени да работят по чужди ниви за прехраната си. Зимата животът им бил много тежък, без възможности за работа.
След войната току-що върналите се от фронта млади мъже се събирали в тая кръчма, ожидащи да се видят и си разкажат кой как е преживял по окопи и походи, как са загинали съселяните им. В малката къщичка зад кръчмата, двете самотни жени били подложени на задиряне от тези мъже, доведени до разруха на приличието, обуславящо българските нрави. От друга страна обеднелите до крайност жени били подмамени от ползата на платеното удоволствие. Всяка застанала на своя прозорец с усмивка на обещание и отприщили потока от желаещи да си направят подарък с чужда жена след преживения ужас на фронта. Свещеникът на селото, ужасен от факта, не успял да предотврати падението на едните и другите. Всичко спряло постепенно със стабилизиране психиката на ветераните и най-вече поради факта, че по-младата чаровница надула корема.
Ужасено, селото чакало отговор на въпроса: Чие е детето? На кого ще прилича?
Родило се момче. Дядо ти Петър, моят баща, имал великолепното безсрамие да иде и той при тази жена. За срам или награда, получил син, който по външност е негово копие. Майката и бабата отдавна са мъртви, а синът е самотник, който работи в чужди домове, без да има нещо общо с нашето семейство - завърши разказа си мама.
Тя много се е срамувала навремето от тази история. Баба никога не говорела за това, но обидата се четеше в тъжните й очи.
Седемнадесет годишна , аз приех тази истина със срам като лична обида - любимият ми дядо не бил съвършен. Строгостта на младостта е строгост на неопитния. Вместо да осъждам, макар и мълком, трябваше да зная, някой да ме научи, че този когото обичам не е задължително да е съвършен. В книгите четях за видни личности, монарси, благородници, които имат извънбрачни деца, но не съм срещала такъв случай в нашето обкръжение.
Затова ли намалих ходенето в Павел, или защото имах много да уча, готвех се да завърша гимназия и плахо мислех: „Бих ли могла да уча в Университета?"
В тази зима на 1945 г. на едно младежко събрание срещнах бате Кънчо, (бъдещият ми съпруг), студент, току-що завърнал се от фронта, участник в първата фаза на войната. Той ме огледа с весели очи, установил, че съм пораснало момиче. Малко говорихме, разхождайки се след това. Нищо особено не си казахме тогава, нищо, подсказващо бъдещето, но ни бе приятно заедно. Той си замина да следва в София, аз следвах моя път.
Сезоните, учебните срокове, изпълваха своето време. Ученическите бележници сочеха по-висока степен и обещаваха бъдеще. Моите емоционални преживявания сочеха нула, изместени напълно от уроците.
В гимназиалните години, оскъдни години за всички, единственият ни лукс бе ученическа екскурзия с учители до Дряновския манастир. Не помня точно в кой клас съм била. Имам снимка там с брат си, следователно той още не е заминал да учи в София.
Пътувахме с влак, шумни, весели и пеещи. Учителят се мъчеше да ни укроти:
- Чакайте, не викайте! Бъдете по-спокойни и тихи! Не се дръжте като отвързани!
Наистина, ученикът е същество, което, освободено от опекунството на семейната рамка и тази на училището, реагира с шумен говор, извиквания, сякаш се освобождава от нещо излишно в него с вик и смях - не е лошо за психическото здраве, но не бива да пречи на околните.
Пристигнали в манастира, притихваме, респектирани от църквата, костницата, приютила останките на четниците от Априлското въстание и многовековната история на това място.
Околната природа, много различна от равнината в родния ни край, ни омая. Високите обрасли чукари и Дряновската река дълбоко между тях изваяла малък каньон, вирове, малки водопади и пещери. Влизахме в пещерата „Бачо Киро", гдето се захласнах от красотата на образуванията. За пръв път влязох в пещера. Не мога да я опиша. Помня само възторга си, радостта, че бях там. Всички съученици бяха впечатлени и обогатени.
1945-тата пролет бе ознаменувана с края на Втората световна война. Пристигнали на училище сутринта на 9 май ни освободиха от занятия да празнуваме. Вкупом се радвахме на свободния ден. Именно от този ден имаме много общи снимки в училищния двор и по-късно в парка до река Янтра. Лъчезарен ден, с радостна новина, осемнадесет годишна младост, майско слънце в невинни очи, засенчени от блестящи клепки и коси, развети от вятъра. Всичкото струпано в нас напрежение от уроци се стопи и попи в зеления разкош на май.
С увеличаване на цветята и плодовете дойде краят на учебната година, ваканцията и лятото.
Многодетното ни семейство получи безплатни билети за еднократно обиколно пътуване по влаковете. Баща ми не можеше да вземе отпуска, брат ми бе на работа отскоро. Мама реши с мен и Леци да си направим пътуване до Кюстендил - искала да опита баните. Бе толкова далеч, а не мислехме за умората - радваше ни промяната. Влаковете, бавни тогава, тракат, пеят ритмично и поднасят летящи назад непознати панорами, сякаш специално за нас. Горещият град, белите му къщи и много зеленина ни посрещна почти безлюден по обяд. Не помня где нощувахме, колко дни стояхме там. Най-важното опитахме басейна на минералните бани.
Напуснали града, във влака попаднахме в едно купе с майка и син, малко по-голям от мен. Майките бързо се запознаха. Оказа се, че госпожата работи в пощата в София и познава нашите кръстници. Разговорът се разшири в тая насока. Синът, студент по право втора година, стои безучастно и чете. Аз гледам през прозореца, излизам в коридора отляво, очарована от красивото дефиле на река Струма. По-късно, доста по-късно, излиза младежът и ме заговаря. Подхвана разговор нито много сериозен, нито празнодумие на комплименти, както често се случва между непознати младеж и девойка във влак. С време усетих, че той мери умствения ми багаж. Заговори за книги, дали съм чела това или онова и как преценявам прочетеното. Това сериозно момче ме впечатли и развълнува - висок, кестеняви коси, тъмни топли очи и с чара на бледите хора. Наближили София, разменихме адресите си. Там, на гарата, вкупом се сбогувахме с добри пожелания. Вече в другия влак, в друго обкръжение, мен ми дожаля за изгубената приятна компания, убедена, че той няма да се сети за мен никога вече. Сгреших. Няколко дни след прибирането ни у дома, получих пакет с книга и много приятно писмо, без сладникави излияния и комплименти - приятелско писмо. Всички в къщи четем писмото, въртим книгата. Не помня заглавието й, не беше роман. Задачата ми не бе лека - да прочета книгата да напиша отговор на писмото и в него впечатленията си от прочетеното. Стъписах се и, както винаги, обърнах питащ поглед към мама.
- Добре. Пиши му! Постарай се! Твоите съученички имат приятели, с които се срещат. Една от тях дори го пуска вечер през прозореца си, защото не и разрешават да излиза и да се видят. Нормално е на 18 години да имаш приятел. Ще съм спокойна да имаш приятелство с писма с такъв сериозен и умен младеж.
И започна приятна кореспонденция с размяна на книги и писма, които ми струваха повече усилия, отколкото уроците. Четях, пишех отговори на писма, получавах отзвук и добри думи. Бях в последния клас на гимназията. Натоварването с уроци бе голямо, а с тази кореспонденция, сякаш задочно следвах допълнителен философски курс. Не бях длъжна да участвам, но го правех за проверка на силите си, за самочувствие. Едва ли друго занимание би ми помогнало повече. Отвориха ми се очите към материя, която нито брат ми, нито родителите ми биха могли да ми посочат. Опитах се да разсъждавам задълбочено и да мисля по друг начин, запознала се вече с автори и произведения, далеч различни от всичко, което бях чела до момента. Упоритостта ми се оправдаваше с гордостта, че мога да го правя. Кореспондирахме почти цялата учебна година. Това даде решително и благотворно влияние върху моя характер и мироглед. Вече се питах как ли би протекла една нова среща с този младеж. Писмата му секнаха изведнъж. Изненадана и разочарована, не упорствах с повече от две последователни писма без отговор. След много години научих, че е починал внезапно. Жалко за загубения млад живот на умния младеж. Почти не го познавах, а толкова много неща научих от него, помогна ми да израсна умствено. Онази част от живота му, отделена за мен, далечното момиче, ценя до днес в паметта си.
Учението ме притискаше над чина в училище и над масата у дома. Последният месец решаваше бъдещето - справях се. Имаше и смешни моменти. Впрочем тогава ми бе до плач, а сега ми е смешно.
Предпоследният учебен ден, 22 май 1946 г., връщайки се от училище, вървим четири съученички, слънцето пече, малко отпуснати люлеем тежките чанти с учебници и се поспираме, когато една от нас се отделя. Разговорът не е за уроците и учителите, говорим за бъдещето.
- Щом взема дипломата И. П. ще ме грабне - казва Ц. Ц.
- Аз ще се оженя за К. .. - съобщава друга
Да не остана назад от общото настроение, въпреки че нямах приятел за такива планове, казах:
- О-о! Аз ще се омъжа чак в 1950 г. (Така и стана).
Съученичката ми В. Н. се обърна рязко към мен с ирония.
- Кой ли ще се ожени за теб? Я си виж лицето с тези лунички, сякаш мухите са те посрали!
Обърнах се, изумена от дързостта й, и си отидох. Влизам у дома със сълзи на очи. Мама се разтревожи да не би да ми се е случило нещо в училище. Хълцам обидена и обяснявам думите на самонадеяната щерка на бирника. Както винаги, мама намери сполучливите думи, за да ме успокои, да ми даде увереност, че луничките нямат нищо общо нито с професията, която трябва да имам, нито с женитбата.
- Налага се да те харесат с лунички. Ела, ела да си видиш роклята за абитуриентския бал. Току що я прибрах от шивачката.
Роклята ми беше от копринен крепон, купен отдавна в по-добри времена - цвят слонова кост с едва загатнати шарки в бежово и розово. Харесвах си я.
Дипломирах се.
Балът протече с традиционни речи и наздравици. Танцувахме, налудувахме се. На разсъмване, като всички абитуриенти, излязохме от ресторанта и вкупом отидохме в градската градина на дансинг под небето - танцувахме, пяхме на воля и постепенно намалявахме на брой с четно число. Накрая няколко души като мен, без приятели, се върнахме по обратния път с възрастния учител, който беше с нас.


След ден седнах да уча за конкурсен изпит в университета. Намеренията ми знаеха само мама и приятелката ми С.А. На обяд татко ме намира над учебниците и все едно, че ме няма, пита мама.
- Защо щерката още учи?
- Иска да следва в университета.
- Не, не! Не можем да я издържаме. Знаеш това по-добре от мен. Намерил съм й работа като секретарка в офиса на господин М. Ще си изкарва вече сама хляба.
- Моля те не й пречи сега. Нека да кандидатства, може да не успее. Ако я приемат ще умуваме тогава - моли се мама.
Уплашена треперя, не казах нищо и мислено благодарих на мама. Много й дължа. Амбицията ми да ида в университета нарасна макар пречките да се явяваха като клекнали кучета на пътя ми. Никога не бях учила с такова настървение, както тогава. Кандидат студентите бяха прекалено много, защото току-що бяха завършили едновременно единадесетокласници и дванадесетокласници. Аз бях от последния випуск дванадесетокласници. Конкурсните изпити по литература и български положих в областния град Плевен. Пътувах през нощта - от влака - на чина за изпита и после обратно на влака. Чаках резултатите с надежда, защото знаех как съм се представила.
Списъците на приетите във всички специалности, независимо где е полаган изпитът, бяха изложени в Софийския университет - четири реда опасваха сградата отвън. Разчитахме чичо Методи да провери дали съм приета, но той не се справи в огромните тълпи хора, напиращи там. Сетил се да събере приятелски студенти от Новачене, връчил им по една свещ и през нощта при свободен достъп до списъците, открили името ми. Получих телеграма - приета съм специалност естествени науки. Плаках от радост, гордост и страх. Мама ме поздрави, а татко мълчи, само мълчи, не отказва още. Съседски кандидат студенти не са приети. След два-три дни видях татко оперен, с ръце кръстосани отзад да се хвали на приятели, че има студентка.
- Приготвяй куфара! - изненада ме един ден той.
Лесна работа. Два пуловера, една пола, един панталон - ученическата бяла блуза, сандали и по-късно ми изпратиха високи зимни мъжки обувки. Татко получаваше такива служебно веднъж в годината и тогава поискал моя номер - с тях завърших университета. След войната нямаше много стоки за купуване и всеки се справяше както може.
Накрая куфарът - готов, до него огромна кошница с грозде от нашето за чичо Методи и аз до тях. Татко ми дава документи.
- Ето ти адресите на тримата ти чичовци и на кръстниците. При нужда ще търсиш помощ от тях. Сега иди у чичо си Методи, той е предупреден. Ето документ, удостоверяващ, че сме многодетно семейство с малки доходи. При записването в Университета ще го предадеш с молба за стипендия, инак няма да учиш. Ето ти документ, че баща ти работи в пощата. Научих, че студенти от провинцията, деца на пощенци, имат право да се хранят в столовете на пощата с хубава и евтина храна. Давам ти 700 лева, които съм отделил за въглища. (Заплатата му беше около 14 000 лв.) Ако не получиш стипендия, ще се върнеш и ще работиш. Това са единствените пари получени от баща ми до края на следването ми. Семейството се облекчи от едно гърло, все едно работех и си изкарвах прехраната.
Отпътувах за София. Тръгнах към нещата, които трябваше да срещна в пътя си. Влакът ме носи и ритмично повтаря: далеч, далеч, сама, сама! И още чувам наръките на мама.
- Внимавай в големия град! Внимавай с непознатите хора, с младежите! Не винаги чутите думи, комплиментите, са добрите намерения към теб. Учи се добре! За това отиваш там, нали? Пази се!
Влаковете много закъсняваха тогава и пристигнах късно вечерта към 10 ч. Взех трамвай с голяма трудност с толкова много багаж. Сменям трамвай и слизам на бул. „Дондуков" и ул. „Раковска". Крача, преплитам крака под тежестта. Безлюдно е. Отекват само моите стъпки, а нечии заглъхват далече. От някъде излязоха трима младежи. Вървят след мен, подхвърлят закачки, аз не се обръщам, не отговарям - така ме е учил татко. Умирам от страх, но вървя и мълча. Единият ме изпревари и ми говори - мълча и гледам право напред. Накрая другите казаха:
- Остави горкото момиче! Не виждаш ли че е глухонямо.
Отминаха навреме, защото бях пристигнала. Изкачих се до седмия етаж пеша - страхувах се да не заседна в асансьора през нощта.
Чичо и стринка бяха готови за сън и аз ги последвах уморена. На другия ден е последният срок за записване в Университета. Отидох там към осем часа без да съобразя, че не съм единствената. Опашката от чакащи бе огромна, а аз се оказах предпоследна. Чаках до премала. Чувствах се загубена, нищожно малка в Университета, като в подножието на кула, която трябваше да изкача сама, без ничия помощ.


Записах се в 16.50 часа след обяд, платих 500 лева семестриална такса и стисках зорко останалите 200 лв. Получих студентската книжка и подадох документите за стипендия. Обясниха ми, че тези документи се предават в Министерството на просветата, етаж ... № ... Последният срок е днес до 17.30 часа. Уплаших се, треперя, вече заяквам и моля да ми обяснят где е Министерството. Излизам, тичам, питам, пак тичам и питам, докато стигна пл. „Славейков", гдето бе министерството тогава. Портиерът вече не пуска да се влиза - приключили за днес. Един излизащ чиновник го заговори и аз се стрелнах по стълбището нагоре. Влизам в посочената ми стая. Там две чиновнички, вече прави, си оправят грима пред огледалца, готови да си тръгнат, затварят шкафове и бюра с дървени рулетки. Поемам дъх, моля се и давам документите си.
- Вече приключихме за днес, последният срок изтече - казва едната.
Другата ме гледа озадачена от мълчаливите ми сълзи. Облегната на вратата, с мокро лице аз само казах.
- Моля Ви! Ако не получа стипендия, няма да следвам.
Стоим взрени едни в други, мълчим, сякаш сме от два различни свята.
Всеки човек има решаващи мигове, а този беше моят най-важен. Едно бюро се отвори, една човешка ръка се протегна, пое документите ми и ми даде надежда да успея. Ще разбера след две седмици.
Отседнала у чичо Методи и стринка, те се погрижиха за мен известно време. След няколко дни започнаха учебните занятия. Курсът ни наброяваше 108 души, повечето от провинцията. Нямаше причини да се стеснявам за облеклото си в следвоенните години. Почти всички бяха в пъстрота без стил и мода.
През 1946 година сградата на Софийския държавен университет „Климент Охридски" бе малка - само централната част на сегашната сграда, а останалите крила построиха след години. Там бе ректоратът, историко-филологическият факултет и юридическият факултети със съответните специалности. Моята специалност естествени науки бе към физико-математическия факултет. Деканата ни бе на ул. „Московска" и ул. „Дунав" - близо до катедралата „Св. Александър Невски".
Учебните ни занятия се водеха на четири различни места. В Зоологическия институт на ул. „Врабча" имахме лекции и упражнения по зоология на безгръбначните животни с преподавател доц. Козарев (по учебника на проф. Консулов), зоология на гръбначните животни и сравнителна анатомия на животните с проф. Паспалев и доц. Дренски. В сградата на Агрономическия факултет (до националното радио) бе Геологическият институт. Там слушахме лекции по обща геология с проф. Петър Бакалов по учебника на Георги Бончев - вече покойник, геология на България с проф. Еким Бончев, палеонтология, минералогия и петрография. Ботаническият институт бе в сградата на факултета ни. Там слушахме световно известни ботаници, като проф. Арнаудов по обща ботаника, морфология на растенията и систематика на растенията при проф. Н. Стоянов. В двора на факултета имаше малка ботаническа градина за студентите. Друга голяма ботаническа сбирка имаше в парка на двореца Врана, недостъпна за нас. В другата сграда в двора на факултета слушахме лекции по неорганична, органична и аналитична химия, също и анатомия и физиология на човека. Там бе първата ми лекция по химия в огромна амфитеатрална зала с две огромни черни дъски. Били сме около 500 студента. Само ние бяхме 108, плюс студентите по хуманна медицина, ветеринарна медицина и стоматология. Там бяха и лабораториите по химия за упражнения. Разделени на групи се явявахме в различно време. На първото упражнение посочиха на всеки отделно шкафче с набор прибори и пособия. Учиха ни как се държат приборите, как се работи с тях, грижата за тях, отговорността и безопасността. На първото упражнение, наред с вниманието ми в същността на това, което учех, ми мина през ума и детинската мисъл: „Ако не получа стипендия и се принудя да напусна, кой ли ще вземе моето шкафче? Кой ли ще се упражнява на моето място?"
Започнаха лекции и упражнения по всички предмети - от интересни, по-интересни. Дните ми бяха пълни и доволни. Почти всеки ден за различни лекции тичахме от една сграда в друга, а за геология пресичахме Борисовата градина. Движехме се вкупом, опознавахме се и ни беше весело. Моята радост бе със свито сърце - преценявах какво ще загубя, ако не получа стипендия.
Един ден, по-рано отколкото очаквах, съобщиха списъка на стипендиантите. Аз бях сред тях - осигурена бях. Обясниха ни, че се въвежда петобална система за оценка на успеха ни, както в Съветския съюз. За да задържим стипендията си е необходим среден успех четири. Всичките учебни години спазих това условие и четиридесет и осем месеца, включително ваканциите, получавах 5 000 лв. месечно. Стипендията бе най-важното нещо за мен тогава - почувствах се свободна и независима. Да. Парите дават свобода, дават възможност да бъдеш това, което си тръгнал да бъдеш.
Веднага се обадих вкъщи, че имам осигурени средства за следването.
- На добър час! - каза мама - Спокойна съм сега за теб. Не забравяй, че си в София да учиш, а не на разходка! Учи! Каквото научиш е само твое и никой не може да ти го вземе.
Отбелязвам, че се обадих по телефон. Татко имаше служебен телефон у дома, за който не плащаше. От София давах поръчка за разговор за негова сметка, разговарях и не плащах. Това имах за удобство и много ми помагаше.
Получих стипендията, накупих си учебници и всичко необходимо за обучението ми. Покупките глътнаха голяма част от парите, но останаха и за храна. Трябваше да облекча семейството на чичо.
Отидох да се представя на кръстниците. Кръстникът бе вече починал. Посрещнаха ме много сърдечно. У тях живееше млада жена, Мица, която са отгледали още от дете с намерение да я осиновят. Макар и доста късно дошло и тяхното дете - синът им Никола, който е една година по-голям от мен и учеше инженерство. Знаех, че кръстницата работи в пощата и споделих с нея за възможността да се храня в техните столове. С нейна помощ ми разрешиха избор. Записах се в стола на Централна спестовна каса, която тогава беше към Министерството на съобщенията - удобно ми беше на ул. „Московска". Въпреки следвоенните затруднения с храната в цялата страна, там получавах наравно с чиновниците обилен хубав обяд от три ястия, от които едно с месо всеки ден. Обядът ми бе по-хубав и по-евтин отколкото в Mensa akademica, но вечеря трябваше да търся другаде, също и неделята. Отивах в стола на ректората. Помня колко лоша бе храната там - грах на чорба, грах на яхния, грах на пюре, грах на кюфте. Столът бе снабден със съветски грах и студентите надувахме кореми от него.
Ходех на занятия, учех, изграждах самочувствие и бранех независимостта си. Все още живеех у чичо Методи - спях в кухнята. След занятия отивах да чета в Университетската библиотека, понякога до 10 часа вечерта. Чичо и стринка бяха добри с мен. Тогава той е бил около 43 годишен, обичаше компаниите и вечер често имаха гости. В празничните дни искаха да ходя с тях на развлеченията им, особено на новаченските вечеринки със земляци. Чичо ме представяше на далечни роднини и приятели.
- Ето това е племенницата ми, дъщеря на брат ми Димитър. Тя е първата студентка в нашия род.
Усещах, че се гордее с мен, танцуваше с мен. Неприятно ми беше само, когато се стремеше да ме запознава със студенти от Новачене. Така по негова инициатива, за пръв път отидох на опера с четирима кавалери едновременно. Гледахме „Тайният брак" на Чимароза в театър „Балкан" на бул. „Дондуков".
Трябваше да си намеря квартира, да се откъсна от това съжителство, което не бе в интерес на следването ми, но свърших парите. Необходимо бе да чакам следващата стипендия.
Първата колежка, с която се сприятелих бе Жоржета от В. Търново. Много се харесахме и бяхме заедно по лекции и упражнения. Две седмици след началото на занятията, три дни след като получих първата стипендия, тя ме поведе в медицинския факултет и засмяна ми сочи изнесено съобщение, че ние двете сме приети медицина допълнителна резерва (бях кандидатствала и там). Влязохме при декана проф. Ораховац със студентските си книжки и той потвърди, че можем да преминем в специалност медицина. Жоржета стори това веднага. Моята книжка бе в ръцете на декана, готов да напише необходимото, но аз плахо попитах дали ще имам пак стипендията си. Той ми обясни, че ако мина в медицинския факултет, не мога да получавам стипендия, отпусната от сегашния ми факултет. Тя ще бъде дадена на друг студент, а в медицинския не мога да получа, тъй като вече са раздадени. Взех студентската си книжка от ръцете му и бързо се отправих към пощата. Обадих се по телефона у дома. Обясних на мама възможността да стана лекарка, но тя трябваше да говори с татко. На сутринта, току-що тръгвайки за лекции, получих телеграма от татко: „По-добре това висше образование, което си почнала, отколкото медицинско образование с туберкулоза". Разбрах. Той иска да каже, че без стипендия ще гладувам и ще се разболея. Домъчня ми, че завися от непреодолими обстоятелства, но аз направих разумния избор и продължих обучението, което бях започнала, още повече, обичах тази материя. Искам още тук да отбележа, че не съжалявам за лекарската професия. Физически нямаше да издържа на дневна и нощна работа с огромна отговорност.
Колкото по-нататък отивам в описанието на тия дни от живота си, толкова повече се вълнувам, преживявайки отново моменти важни и не тъй важни, дори незначителни, но скъпи.
Посветих се или по-скоро подчиних се на учебната програма, която за мен, момичето от дълбоката провинция, бе ново богатство в живота. Черпех от него лакомо, с удоволствие и надежда за бъдеще. Прилежно учех нови, много интересни и приятни неща, радвах се на нови познанства в средата на състудентите си. Това ми стигаше - толкова малко имах в Тръмбеш.
Помня вълнението на първите упражнения по ботаника и зоология. Всеки получи самостоятелен микроскоп. Учим се да работим с него, да си приготвяме сами обектите за наблюдение. Асистентът обяснява, наблюдаваме и рисуваме обекта. Това пълнеше интереса ми, жаждата ми за ново и непознато. Помня първото упражнение по безгръбначни животни с асистента Ангелов. Когато го видях, се стъписах - висок, около тридесетгодишен, огненочервена коса и много лунички - повече от моите. Спогледахме се като роднини. Той се усмихна на учудването ми и аз си казах: „Луничките не пречат в живота" - и ги забравих за в бъдеще.
Веднъж в междучасието към мен се приближи колежка от курса с която не бяхме разговаряли до момента.
- Казвам се С. Н. - представи се тя - вярно ли е, че търсиш квартира? Аз живея сама и търся съквартирантка. Много ми харесваш, че винаги си засмяна.
- Да. Търся квартира, но след три дни ще получа стипендията си и тогава мога да я заема. Ще почакаш ли три дни?
- По-добре ела още сега да говорим с хазяите, а другото ще се уреди. Хазяинът поставя условие да не идват момчета в квартирата.
- Приемам условието, което е много лесно за мен.
Отиваме на ул. „Преспа" 7 - малка уличка срещу църквата „Св. Седмочисленици". Хазяинът, адвокатът Атанас Атанасов - 38-40 годишен, госпожата 26 годишна, с две малки деца. Стаята малка - с едно малко бюро и едно единично легло. Наемът 2 000 лв. на месец за всяка студентка. Проблемът е, че няма второ легло и отоплителна печка. Трябва да ги осигуря сама.
- В такъв случай, моля моят наем да бъде по-малък - съобразявам аз.
- Добре, нека да е 1 700 лв.
- Съгласна съм, но моля да предплатя първият месец след три дни, когато получа стипендията си.
Още на другия ден се преместих на „Преспа" 7. живях там три години и половина. Всеки ден за лекции минавах край църквата „Свети Седмочисленици", по „Цар Шишман" излизах при паметника на Цар Освободител, Народното събрание, катедралата „Александър Невски" до „Московска".
Легло ми даде най-големият ми братовчед Велчо. Да намеря печка, две години след войната, в бомбардирана София бе повече от трудно. Напразно обиколих всички роднини - беше краят на месец ноември и всички си пазеха печката. Обезкуражена, накрая отидох у кръстницата. Те живееха в къща на „Ив. Рилски" 15. от дворът им се влизаше в работилница изоставена след войната. До вратата и, под стрехата стоеше много висока чугунена ръждясала печка, но вътре бе в добро състояние. Кръстницата каза, че е тяхна и мога да я взема. Как?
Хазаинът ми обясни как да ида на сточна гара, как да намеря хамалите и с тях да се съветвам как да пренесем печката. Отивам сама, намирам тези силни мъже с въжета през рамо и им обяснявам искането си. Повечето отказаха да ми помогнат сочейки един от тях, който обезателно щял да дойде, понеже имал много деца. Той бе най-ниският, с най-широки рамене и мускули, които напираха през скъсания му пуловер. Казах му, че съм студентка и каква помощ търся. Тогава товари се превозваха с талиги, но той отказа превоз. С трамвая отиваме на „Ив. Рилски" 15, почти до университетската Александровска болница. Когато видях, че печката е твърде голяма за този човек, изказах съмнението и страха си. Той се нае, върза я някак с въжето към гърба си, вдигна я и тръгнахме пеша един до друг. Той преплита крака, аз се страхувам да не падне да се осакати и крия насълзените си очи. Почина на две удобни места и накрая изнесе печката на третия етаж в стаята ни. Платих му добре с благодарност, без да мисля за моите затруднения.
Опретнахме се със С. Н., почистихме печката, лъснахме я прилично. Кюнци ми даде чичо Павел и ги носих пеша от кв. „Х. Димитър" до „Преспа" 7. Така изпълних условието на съквартирантството.
А горивото? Според следвоенните разпределения на благата, две студентки имаха право на половин тон въглища. Ходихме със С.Н., записахме се и ще чакаме дълго. Проблемът с дървата е безнадеждно решим.
Вече е декември и е много студено в стаята ни, даже духаше през трите и врати - към коридора, към балкона и трикрилна портална врата към хол. Вечер сядаме в леглото увити в завивките и с премръзнали пръсти пишем, четем и треперим. Тогава свикнах да пиша на колене и сега го правя. Когато можех, ходех да чета на топло в читалнята на университетската библиотека.
Един ден, взехме голяма кошница и отидохме двете на складовете за въглища. Чакаме и мръзнем докато успеем да купим. Едно циганче предлага да носи товара ни до трамвая. То, натоварено тича по-бързо от нас и ние след него. Слизаме от трамвая на пл. „Славейков" с кошница въглища, носим я с усилие и притеснение и пак ни бе смешно. Напразни бяха усилията да запалим въглищата без дърва. След седмица получихме дърва от роднина на С. Те бяха подарък за нея - роднинска отплата към родителите й. Чак след месец, една вечер, върнали се от лекции, намираме куп въглища пред вратата за нас. Върху купа седнали две циганчета, готови да ги приберат срещу заплащане. Отказахме предложението и двете си ги прибрахме до 11 часа нощта. Напалихме печката добре и спахме спокойни, че сме осигурили зимата. В тия трудни дни хазаите не ни поканиха поне веднъж да се стоплим при тях. Не ни помагаха, но и не ни пречеха.


Със С.Н. се разбирахме - винаги заедно на лекции, на упражнения и на екскурзии. Става дума за екскурзии на целия курс или студентска група с учебна цел, под ръководството на асистенти и професори.
По ботаника търсехме местности с разнообразна растителност и редки растения - Витоша и особено Люлин, гдето тогава имаше само малка хижа и никакви строежи, като сега.
По зоология търсехме ливади за насекоми; блата, потоци и реки за водни животни из Искърския пролом и стигнахме дори до самоковските рибовъдни стопанства.
По геология, минералогия, петрография и палеонтология най-често отивахме по скалите в Стара планина пак из Искърския пролом.
Пътувахме с влакове рано сутрин в неделя. Настаняваме се сънени в туристически вагони без ограничени купета. Скоро се оживяваме, почват закачки, игри и песни. Помня веднъж във влака проф. Паскалев, току-що седнал, пази място до себе си и апелира:
- Тук да седне Мария да попее, че и хубаво се смее!
Той бе доста възрастен тогава - побелял благ човек пред пенсия.
Аз бях весела. Казваха ми „смеха на курса". Защо не? Защо ли да не съм весела. За момента бях достигнала да уча в университета. Нищо не исках в повече. Приятно се следват естествени науки. Всички в курса бяхме приятели и аз се чувствах богата. Уважаваха ме, защото се учех добре и умеех да се държа прилично и с достойнство.
Докато пеем, влакът пищи на всяка гара, ехото на пролома умножава звука многократно и бързо пристигаме. Изсипваме се шумно на гарата, влакът пак изпищява за сбогом и ние се отправяме към обекта си. Небе, трева, свежест и радост в сърцето. Някога слънце, някога облаци и малко дъжд - не можем да избираме, защото другата неделя сме с друг професор. Получаваме задачите си с обяснения и се пръскаме за изпълнението им. Често рисуваме на място; поставяме дребни животни в стъкленици със спирт или формалин; фиксираме насекоми; хербаризираме растения. Най-интересно ми беше с геоложките чукчета да търсим определени образци от скали, минерали, кристали или фосили (вкаменени растения и животни от минали ери). Показваме постиженията си на преподавателите, подреждаме всичко и виж, че дошъл обяд. Всеки изважда кутийка с храна или увито парче хляб и нещичко в него. Колегите често търсеха за хапване и от природата. Помня веднъж наловиха водни жаби, отделиха само бутчетата и ги пекоха. Опитах, не бяха лоши. Веднъж опекоха цял смок, но аз не пожелах да опитам - приличало на пилешко месо.
Искам да отбележа, че в тия години нравите сред младите студенти бяха строго прилични според тогавашните български нрави. Нямаше стремежи да се използва всяка възможност за интимно сближаване, както нерядко се случва днес в 2000-та година. Разбира се имаше влюбвания и още в края на първата учебна година се създадоха две семейства. Едната двойка М. и Б. софиянци, съученици с отдавнашна връзка сочеха с поведението си, че това ще се случи. Другата двойка - Д. Б. беше също софиянец, опита ухажване на много колежки от провинцията, като открито заявяваше, че иска да го поддържат финансово, защото имал парични проблеми. Беше без баща. Ожени се за И. и скоро имаха и дете. Провинциалният родител им купи апартамент и ги подкрепяше солидно. Повечето колеги отбягваха обвързвания и нямаха стремежи за създаване на семейства. Рано ни беше.
Отклоних се от разказа си.
Върнали се в София уморени, понякога мокри от дъжд, прибираме се да починем и утринта пак на лекции. Студентите от нашата специалност не скучаехме и по-малко харчехме за кино - парите давахме за билети за влака на екскурзиите.
Така стигнахме до семестриалните колоквиуми. Трудното беше в необходимостта да запаметяваме латинските имена на изучаваните растения, животни и техните органи. Веднъж преброихме за един изпит 1 300 латински имена. Голямо учене беше. Благоприятно бе обстоятелството, че със С. учехме едно и също, явявахме се заедно на изпити. Тя беше умно и ученолюбиво момиче.


Зимната ваканция ме върна в радостна семейна атмосфера. Мама разпитваше подробно, а Леци, десетгодишна тогава, следи и слуша с внимание. Носех си и учебниците за учене. Мама чете повече от мен учебника по безгръбначни животни, удивена от многото паразити едноклетъчни и червеи.
- Виждате ли колко са опасни? Затуй ви казвам да се пазите чисти - възкликва тя, сочейки рисунки в учебника.
- Мамо, тези се срещат само в Африка, а не у нас.
- Ех, да се пазите не е зле, все пак.
или
- Миче, как се чете това ... и това на латински?
- Мамо, не ти е нужно, не се товари.
- Нужно ми е. Искам да мога да си чета лекарствата.
Милата ми майка, все да научи нещо. На нея ли приличам? Може би, малко. И сега тя е пред вътрешния ми взор - човека, майката, която ни обичаше със строгост и взискателност; човека, който преди нас децата разбираше дали сме щастливи или не, спокойни или не, гладни или не и ни нахранваше навреме.
Ваканцията се радвах на нейните ястия и баничките на закуска, които ми липсваха в столицата. От малка помня, сутрин като отворя очи, мама вече е приготвила закуската за всички. В София рядко закусвах, нямах, нямаше и от где да купя - всичко беше с купони. Студента, тази гладна разновидност на човека, закусваше ако има колет от провинцията. Аз получавах колети от баба и дядо с непостоянна добавка от 2 000 лв. Получавах печена кокошка и мастакулки - светло-кафяви курабии подсладени, вместо със захар, с рачел (сироп от захарна тръстика). Ставаха за ядене и пълнеха стомаха на нашего брата студента. От Тръмбеш получих веднъж колет със сиропираните мамини курабии. Те бяха чудесни. С тях ни хранеше още от малки. Когато Леци чула тръгващият влак с колета се разплакала, че курабиите заминали за София. От тогава мама не ми пращаше нищо. Родителите на съквартирантката ми С.Н. живееха в с. Славовци, сега квартал на Габрово. Те по-имаха. Майка и изпращаше също мастакулки, но винаги в колета имаше добуш торта с краве масло. Макар подсладена с рачел, беше много вкусна. С. по-често получаваше колети, но ядяхме всичко заедно. Често, гостенка ни беше нейната братовчедка Л. Н., която следваше право с една година преди нас. Рядко тя е оставала у нас с учебника в ръка. Четяхме си сериозно. Това не ми пречеше да уча - напротив, приятно беше. Нали съм израсла в голямо семейство и съм свикнала. Л.Н. беше сериозна студентка с хубав характер. И сега щом се видим с нея, спомняме си младото време, времето на голямото учене. Впрочем със С.Н. и Л.Н сега живеем в един град и с радост се срещаме.
Тогава, отдавна, след първата учебна година, ваканцията, гостувах на С.Н. на село. Помня родителите и които ме посрещнаха с усмивка - чудесни хора. Баба Слава, една колоритна личност с пиперлив език се разпореждаше за всичко. Дядо Минчо кротък, мълчалив и много работлив старец, имаше чудесно чувство за хумор. Интересно ми бе, когато видях грънчарското колело на бащата. Зимата, свободен от работа по ниви и ливади, изработвал грънчарски съдове. После ходел с биволската кола да ги продава по селата чак до Дунава и увеличавал доходите на семейството. Научавайки това, уважението ми към него нарасна, преклоних се пред прочутата габровска находчивост и трудолюбие. Имаха и огромна овощна градина с преобладаващи дървета сливи. Плодовете им сушаха в сушило изработено самоделно. Произвеждаха и ракия не толкова за пиене, колкото за продан - бяха почти въздържатели.
И С.Н. идва на гости у нас в Тръмбеш. Хубаво ни беше заедно, както и в София. Интересното бе, че тя настояваше да идем в Павел и да се запознае с баба и дядо, които пращаха колетите с печена кокошка. Нямаше постоянен превоз и бе невъзможно да се осигури такъв. Двете сами момичета, тръгнахме рано сутринта пеша. Мама протестираше, но тръгнахме. Минахме през село Страхилово и след 17 км. път стигнахме без приключения и без предупреждение. Аз едва пристъпвах от умора, а С.Н. не се оплака.
- С кого си дойдохте? - пита дядо.
- Сами, пеша.
- Родителите ти имат ли ум, та ви разрешиха?
Баба в момента изпираше прането си. Изостави всичко и закла кокошка да ни гости. На утринта дядо ни изпрати с пощенската кола.
Третата учебна година хазаите ни преместиха в стая за която се минава през хола им. Познаваха ни от две години и ни имаха доверие. В предишната ни стая дойдоха други две студентки. Едната от тях, Стефка от Габрово учеше български език и литература. До днес се обичаме с нея. Обичам хубавият и характер с чудесен усет за хумор.
Хазайката ни бе само 6 години по-възрастна от нас, много красива и много глезена. Тя трудно се справяше с домакинството и децата - Албена на 3 години и Николай на 1.5 години. (Сега Николай е 55 годишен професор в Машинно-електротехническия институт.) Гледането на децата бе поверено на четиринадесет годишно шопкинче Спаска. Тя бе простичко, мълчаливо момиче облечено в литак и везана риза, решеше се само на челото, защото не можеше да си плете плитките сама; спеше в кухнята и се напишваше в леглото. Спазарено за една година, не можеха да го заменят с друго. Горкото момиче, стесняваше се и малко му чувахме гласа. Чудех се как може хазаите да поверят мъничките си деца на момиче без лична хигиена. Не мина година и социалистическата власт забрани наемането на домашни помощнички т.е. забрани експлоатацията на чужд труд, особено детският.
Социалистическата власт се стремеше да подобри живота „на всички", но рушеше живота на много хора, като ги лишаваше от придобитото от родители и прародители. Декември 1947 г. се извърши национализация на частните предприятия и фабрики и се пристъпи към организиране на ТКЗС (Трудови кооперативни земеделски стопанства) на село по образец на съветските колхози. Тези промени разклатиха икономиката и инфлацията растеше. Стипендиите не бяха повишени, семестриалните такси нараснаха от 500 лв. на 600 лв. до 800 лв. Всичко поскъпваше. Това утежняваше издръжката на семействата и аз повече от всякога не можех да разчитам на помощ от родители. Разполагах с 5 000 лв. месечно, а състудентите ми с добри възможности получаваха 10 000 лв. издръжка.
Третата учебна година, есента, случайно намерих работа само срещу храната за обяд и вечеря в студентския стол на политехниката. Работата бе изключително лека. От 12 до 14 часа на обяд стоя пред малка масичка до входа на стола и с печат в ръка заверявам купоните за храна на желаещите да се хранят на другия ден и отчитам броят им. Чак в Тръмбеш се разчуло, че работя. Коментарите били отрицателни.
Впрочем, работих само един семестър. Промени се учебната ми програма и не бях свободна два часа на обяд. Помогнах си малко, все пак.
Излезе т.н. закон за безплатното образование и семестриалните такси отпаднаха.
Намерих си друга работа. Един от нашите колеги, не помня вече името му, пишеше във вестник „Септемврийче" отговаряйки за страница с научно-популярни текстове на достъпен език за деца. Няколко пъти получих теми за писане, но излизаха, повечето, под негово име. Пари получавах от него, а не от вестника и то много малко. Скоро се отказах, защото за да пиша по дадена тема, трябваше да използвам мои знания, но и да правя справки в библиотеки. Отнемаше ми много време - ценно за учене. Не си струваше за незначително малките суми. Жалко, че тогава нямаше организирано осигуряване работа за студентите, както е сега.
Третата учебна година университетската специалност естествени науки се раздели на биология и абиология (геология). Избрах биология. Геологията не е подходяща професия за жена, тъй като в повечето случаи се практикува сред природата и далеч от дома. За жена, съпруга и майка не е подходящо от практична гледна точка, инак материала ми бе много интересен и по-лесно усвояем. Не съжалявам за избора си.


В тези години бяха отречени трудовете на много наши световно известни учени заради „идеологическите" им схващания, както тогава се изразяваше властта. Учебниците на отречените преподаватели не се печатаха и нямаше от где да си ги купим. Тези, които ни четяха лекциите, нямаха свои издадени учебници. Така бяхме натоварени да си правим записки на лекции през целите трета и четвърта учебни години. Най-редовно и упорито пишехме ние със С.Н. В къщи сядаме една до друга, сверяваме какво сме записали, взаимно се допълваме и написваме отново лекциите в нова тетрадка. Така бяхме осигурени за подготовка на изпитите. Излизайки от изпита с тетрадките в ръце, веднага ни ги вземаха колегите, които не пишеха на лекции. Те бяха секретарите, председателите на РМС и СНМ, бивши партизани, ятаци, партийци. Не се сетиха, че сме вложили труд и ценно време да преписваме два пъти материала. Да бяха ни платили поне многото тетрадки за всеки предмет. Не. Не се сетиха и никога не получихме обратно тези тетрадки.
Тези готованковци се опитаха да ми навредят веднъж. На събрание, единият от тях Д.Х.Н. съобщи, че за целия курс се отпуска купон за едно зимно палто и че другият В.И.Х. е най-нуждаещият се - балтонът му бил много износен. Аз нетърпеливата, скочих и изтъкнах, че повечето от нас са със стари дрехи. Моето зимно палто е от обърнат плат на мамино палто, но все пак имаме нещо на гърба си. Колежката В.ТV няма никакво зимно палто и в студа е облечена с тънко сако, което дори не е нейно. Внесох смут в събранието. Въртяха изказванията, сукаха ги и пак В.И.Х. получи купона. На другия ден ме повикаха във факултетния комитет на СНМ и ме обвиниха в бойкот на предложенията на събранието. Наругаха ме патетично и ме заплашиха с отнемане на стипендията. Улучиха болното ми място - стисках зъби и роних сълзи. Размина ми се. От тогава ако можех пропусках събранията и се отдалечих от тези организации. Не мога да бъда в една организация с такива хора макар, че повечето членове бяха свестни идеалисти.
Това време на изострени политически отношения в обществото, бе характерно и с младежките трудови бригади. Те бяха доброволни, но съобразно много обстоятелства излизаше, че са задължителни.
Лятната ваканция, след първата учебна година, нашият курс бе по прокопаването на каналите за напояване от язовир „Росица". Един месец спахме в бараки 5 м. ширина, 10 м. дължина, изградени от кирпич и дърво, забити в хълма и покрити с растителност. За легло ни служеха общи дървени нарове от двете страни. Имаше отвор за прозорец срещу вратата, която бе също отвор притварян с врата, подобна на градинска врата. Тоалетните бяха повече от примитивни и никакви условия за лична хигиена. Всички, момчета и момичета бяхме облечени еднакво в панталонки, рубашка и барета. Разделени на групи по седем копаехме канали. Имахме норма, която не успявахме да изпълним ако някой як колега не помогне. Много ни бе трудно, уморявахме се, но намирахме сили за шеги и смях. Строяваха ни по военному на чети и отряди, имаше вечерна проверка и след това ни освобождаваха. Някои се забавляваха, а много като мен лягаха безсилни да спят. В първите вечери обличахме нощници, а по-сетне спяхме с униформата от практически съображения. Събуждаха ни с войнишка тръба и за пет минути трябваше да сме в строя на плаца. Командир на лагера беше нашият В.И.Х. - той не копаеше. За 30 минути се приготвяме, закусваме и тръгваме пеша за обекта. В 7 часа почваме работа с кирки, лопати и товарни колички. Сутрин получавахме закуска каша от просено брашно, на обяд 3 ястия - рядко с месо, а вечеря две постни ястия. На обекта към 10 часа получавахме парче бекон. Сутрин ни даваха един хляб, който носехме винаги със себе си във войнишка торба. За да не ми тежи, още сутринта го давах на един едър колега, като оставях малко за себе си. Смешното беше, че след време започнах да оставям повече за себе си - от физическия труд се огладнява. Този колега се погрижи за мен към края на бригадата, когато на обекта получих слънчев удар с кръвоизлив от носа. Той ме е носил на ръце километри до лагера за медицинска помощ.
Почивахме само в неделя. Тогава се провеждаха спортни състезания. Имаше изисквания за покриване на спортни норми, изразени в бягане и скачане. Всички общо са покрили тези норми, когато аз лежах след слънчевия удар. Затова една вечер след работа командирът нареди аз сама пред всички да бягам и скачам. Вече писах, че не ме бива в спорта и разсмях бригадата. Смях се и аз, но вътрешно плаках, благодарение на командира.
Родителите ни не бяха спокойни за нас. Никой не посмя да дойде да ни види, освен моята майка. Писала съм в писмото си, че в храната ни, сред лято, липсват пресни зеленчуци. Мама дойде в неделя по обяд с огромна кошница с пресни домати, пиперки и краставици. Както бяхме строени, тя раздаде на нашата чета по нещичко и се усмихваше благо, гледайки как всички изхрупаха полученото веднага.
От това приключение се върнах по-здрава и по-решителна. После в София, без разрешение на родителите ми, оперирах сливиците си, нещо, което нямах кураж да направя преди. Не съумях да ида при специалист, защото не потърсих съвет и от роднините си. Сама отидох в Александровска болница и като студентка попаднах на един конвейер от стажанти и операцията не стана добре. Още търпя последствията.
Връщайки се далеч в спомените си, трудно свързвам събитията или по-точно губя хронологията. Вече изминаха повече от петдесет години.

Следва продължение.