автор: sradev

В кръчмата ЕМИ (Ела Мъ Изеш) става все по разгорещено. Телевизора в ъгъла показва филмите на ужасите: "Лебедите в парка", "Летят жерави", "Гълъби в курника", "Изложба на пощенски гълъби". Труповете се стелят на купчинки, Войска и полиция се опитват да защитят оцелелите граждани...


предишна дупка

Вампирите тъжно преглъщат в ъгъла. Някакъв попреял чичко дори кани единият да му пустне кръв. Никой не се бои днес от вампирите, повечето дори ги приемат нормално на работа в болниците и поликлиниките. Могат да създават семейства, да адаптират деца, да пишат мемуарии... Един стар, вече пенсиониран вампир си пие чайчето и ни заговаря:
- Едно време от нас се бояха, нещо значехме. Като излизах вечерно време по улиците и майките заключваха дъщерите си по домовете, спускаха завесите, щорите, кепенците. Ех, тогава бях горд и силен в гордостта си. Чувствах как кръвта кипи в жилите. А сега? Същите онези девойчета, които трепереха само при споменаването на името ми, днес идват при мене: "Ще можеш ли да наглеждаш внучката, че нещо бледа и слабоватичка ми мяза.", "Намерих в чекмеджето спринцовка с кръв - би ли опитал какво има в нея." "Внука нещо по парковете ходи, апетит няма - би ли поговорил с него, ама по-строгичко." Още малко и за бавачка на бебета ще ме цанят.

Ето сега какво стана - едно врабче е къде по-страшно от мене.

Утешихме го колкото можехме, Метлата му предложи дори да го откара до дома му, но той гордо разпери криле и с думите "По-добре слънцето да ме изгори, отколкото да ме возят на метла!" излетя през вратата на зиг-заг.

Горди са все още Вампирите. Но това е до време. След някой и друг месец по телевизията ще показват такива хора, че вампирите ще измрат от мъка.

Нейсе, в кръчмата се започна литературно четене. То романите на Сафо, то разказите на Шекспир, то поемите на Касиус Клей, то любовната лирика на Толстой, то рубаятите на Джугвашвили... Какво ли не щеш! Напълни ми се душата!

На краят се просълзих - прочетоха един криминален разказ на Славян от 1946 година. В ЕМИ умеят да посрещат гости!


Та и една от приказките на Шикългрубер запомних.

Приказка за Вампирчето

Имало едно време едно малко вампирче, което много мислело, много мразело и много се ядосвало. Мечтаело си то да порастне голямо, да има крила като небето и да покрие със сянката си цялата земя. А Драконите му се присмивали, белите лебеди крякали срещу него, патиците го щипели по дупето. И въобще - всички се надсмивали над него.

Порастнало вампирчето, кафяви и стройни му станали крилата и протегнало се то и разперило крила и всичките неми окрилило. Но нападнали го гълъби, лебеди, папагали и летящи слончета и крилата му изпокършили, кръста му поизкривили.

Минали години. Вампира лекувал раните си. Папагалите оскубали гълъбите. Лебедите прогонили орлите. Слончетата стъпкали драконите. Летящите магарета прогонили Пегасите от тучните ливади. И когато патиците и лебедите донесли страха, немите се сетили за Вампира. И тръгнали да го търсят в най-дълбоката пещера....

Изкукурига едно самомнение. Вече е време да затварят кръчмата. И всички се понесохме към изходите. А проклетото самомнение кукуригаше като че ли търсеше не Сириус, а Нептун. От такова кукуригане един дявол знае какво ще изгрее. И така не чух до край приказката за Вампирчето.