автор: harmony

Съблича се. Застанала е пред огледалото. Малко й е свенливо и непривично. Сама е. Не очаква да я притесни ничие присъствие. И въпреки това, пак поглежда крадешком, набързо, с потрепване на клепачи. Като уловена в нещо.
А се харесва. Харесва тялото си и всичките си извивки. Но някак по принцип, по презумпция. По- скоро забравя за него. За себе си се грижи, без дори да се забелязва. А е стройна. С дълги крака и с хубавия стегнат бюст на нераждала жена. Усмихва се.
Огледалото отразява нетипично свенлива усмивка за улегналата й възраст. Мъжете я харесват, но обикновено се респектират. Може би, защото е мълчалива и обича да слуша. И репликира с досадни коментари. Такива, като тирбушон, които заорават дълбоко и изтръгват тапата на приспаната мъжка тревожност. Тръгват си бързо.
Понякога се стряска от своята неадекватност. Странно й е, когато дори жените, се обръщат към нея, за да се извиняват за волната или неволна употреба на вулгарен език. Излъчва нещо. Някаква есенция. Аромат. Без да е саксийно цвете. Винаги мъже са й били за пример. И тази нейна мъжка професия... Едва отскоро се вглежда в майка си. В силата зад тихата й кротка благост.
Момиче. Така я наричат мъжете, с които се е любила. Може би е изписан на челото й, този неин подсъзнателен страх от силата на крехката й женственост. Толкова силен, че все успява да заблуди с маската на своята решимост духа от бутилката. Дори, когато е отпушена. Сега, пред единствения близък свидетел, е слаба и разкъсвана от желания.
Боли я. Огледалото неусетно е добило патината на най- женската й болка - болката на още неродените й деца.