автор: EtZeV

Някога, много отдавна, в далечна пустиня растеше цвете… най-красивото цвете на света.
Неговото име бе Тъгa. То бе малко, нежно и преливащо от обич и невинност. То бе сам само, но незабелязваше това, защото бе свикнало с това самотно чувство. То се радваше на слънцето денем и на звездите нощем, посрещаше зората с усмивка и изпращаше деня отново с нея… то беше щастливо, защото незнаеше какво е самотата в действителност. За него не съществуваше зло, нито страх…
Един ден вятърът довя от някъде семенце, което панда до красивото цвете и остана там. Не след дълго от семенцето поникна друго цвете, то също бе красиво, много крехко и нежно. Щом отвори чашката си цветето наведе листенца И прошепна на Тъга: "Ти си цвете също като мен И също като мен се нуждаеш от слънце И вода. Аз ще ти помагам И ще се справяме заедно от тука нататък. Ти ще си до мен И аз до теб. Аз идвам от далеч, от много далеч, от място където всички са зли И тъжни, където всички са самотни…от тук до вечността. Но ние с теб не ще изпитаме тези чувства, защото ще бъдем заедно." Тъга не успя да проумее какво И говори новодошлото цвете, защото незнаеше какво е тъга, какво е зло, а за самотата само предполагаше… но се зарадва много! За пръв път имаше някого до себе си. За пръв път имаше с кого да общува, с кого да споделя И с кого да живее.
И така двете цветя бяха заедно И при изгрева на слънцето, И при запалването на първите звезди. Деляха си сутрешната роса И си говореха. Най-красивото цвете се чувстваше пълно И цяло, чувстваше се щастливо както никога до сега.
Един ден покрай цветята мина керван. Един млад мъж с бели дрехи и приветлива усмивка слезе от камилата си и се доблици до цветята. Погледна ги, помириса ги и протегна ръка към Тъга. Тя така го бе запленила с красотата си, че посегна механично към нея. Изведнъж малко арабче от кервана скочи към човека и се развика: "Не господарю не го късаите! Това е най-отровното цвете на пустинята! Ако ви е мил живота Сахип недейте." Стреснат мъжът премести ръка и откъсна другото цвете, което се разпадна в ръцете му като пясъчна фигурка. Ядосан мъжът стъпка Най-красивото и същевременно най-отровно цвете на пустинята. Не разбра защо, а и не го интересуваше… това беше просто цвете! После с нехайна усмивка, докто се отдалечаваше с камилата си към хоризонтал, каза някак на себе си: "Oh ma pauvre tristesse…"
*О, моя бедна тъгa…"