автор: peter

Разбира се, аз съм факир в тези неща - да запаля цигарата на дамата, да й държа връхната дреха, докато се облича, да й шепна колко е красива, докато разкопчавам сутиена й....

Е-е, най-после!
Появих се!
Беше ли ви мъчно за мен?

Това горе-долу беше разговорът на вратата. Пушех "Марлборо", запалката ми беше една от най-добрите имитации на "Дюпон" и дори си бях обул онези слипове, дето си ги купих тайно и ги държах в един стар куфар под леглото. Какво да ви кажа - смокиновия лист на Адам вероятно е бил по-голям от тях.
- Излизаш ли? - попита ме жена ми.
- Излизам - отвърнах. - Имам среща с колеги, ще играем карти.
Тя повдигна вежда, мисля че беше дясната, и помириса въздуха.
- Хубав парфюм - отбеляза и се усмихна.
- Харесва ли ти? - попитах невинно.
- Може да се каже. Нов ли е?
- А-а, не е мой. Пръснах се в магазина, някаква промоция. Ти ще излизаш ли, скъпа?
Тя се прокашля и отговори небрежно:
- Ами, ако ми се обади Дорето...
Не че влагам нещо в това, но беше мой ред да повдигна вежда. Мисля, че беше лявата.
- Добре, сигурно ще закъснея - оповестих безразлично.
- Гледай да не проиграеш апартамента все пак - пошегува се жена ми.
- О-о, не, ние не играем покер. Само белотче...
- Именно.
Постави ме натясно, нали? Е, аз пък бях на път към първата си изневяра, така че реших, че сме квит. Чудех се откъде ли да взема шампанско, подходящо за случая.
Тъкмо затварях предпазливо входната врата, когато дочух смеха й:
- Нали знаеш, че на когото му върви на карти, не му върви в любовта?
Усмихнах се кисело. Значи, решено е. Никакви карти. И това - цяла нощ.
Купих шампанското от магазинчето в мазето, от градинката откъснах някакво цвете, за което получих куп ругатни от пенсионерките, насядали на пейката. Наричали ли са ви някога "дегенерирал комунистически боклук с вид на попревтасал Казанова"? Не? Значи не сте живяли, повярвайте ми.
Подарих откъснатото цвете на дъртачката с цветистия речник, което я остави без думи, а на мен ми даде безценни секунди да вляза обратно във входа, където едва не блъснах някакъв тип с гащеризон на ВиК. Първата му реакция бе да свие юмруци и тъкмо си отваряше устата, когато му показах своите и изръмжах. Той се сви. Знам как да се справям с бабаитите... Все пак съм един от тях. Най-сетне се добрах до асансьора и натиснах копчето за осмия етаж. Докато пътувах нагоре, разтръсках здраво шампанското. Един съвет към мъжете решили, да съблекат някоя дама. Залейте я с нещо, извинете се смутено, но любезно и й напомнете, че въпросното нещо оставя ужасни петна, ако не се съблече веднага и не се накисне. Стар номер, но действа, повярвайте.
Натиснах звънеца на гарсониерата. Тя се казваше Смиляна, студентка по нещо си. Изглежда си падаше по зрели мъжаги ала "Марлон Брандо". Е, какво пък? Всеки луд с номера си.
- Охо! - възкликна тя. Това на нейния език може би означаваше:"Здравей! Радвам се да те видя! Как си?".
Затова отговорих по същия начин.
- Охо, охо! - с което й дадох да разбере, че съм ДВА пъти по доволен да я видя. Майната им на чуждите езици. Това тук е изкуство.
- Влизай - направи ми път тя. - Приготвям вечеря. Печеното е почти готово.
Остави ме в малък, но удобен хол. Седнах на малък, но удобен диван. От отсрещната стена ме погледна собственото ми отражение в малко, но удобно огледало. Какво съвпадение! Почувствах красивата си съседка като сродна душа! След вечерята и аз се канех да й предложа нещо малко, но удобно. Нали ме разбирате? Не, не съм простак. Просто не съм фукльо като повечето мъже. А нали сме сродни души...
Запалих цигара и оставих пакета и запалката на масата. Издърпах от задника си онази част от слиповете, която всъщност беше по-голямата част и ужасно ме протриваше вече. Огледах се за чаши, докато тя трополеше в кухнята. Намерих. Погледнах триумфално шампанското. Бях Бог. Един мазен, подъл, полувъзбуден, изневеряващ Бог. Ние сме гадни, мъжете.
- Да отворя ли...
Спрях бързо. Гласът ми звучеше нормално. Не с този глас я бях свалил. Един Де Ниро не говори така. Един Де Ниро говори с дълбок, продран от алкохола и цигарите, бохемски глас.
- Да отворя ли шампанското, сладур? - попитах високо, вече с ПРАВИЛНИЯ глас.
- Чакай ме! - провикна се тя от кухнята. Мога да се закълна, че дочух пръскането на дезодорант против изпотяване. М-м, да, бебчето е готово за приключения.
Когато се появи в хола ми бе необходимо цялото самообладание за да не зяпна. Беше само по сутиен и бикини. Хубави, не много скъпи, но нови и... в любимия ми червен цвят. Казах ви, че сме сродни души, нали?
- Ъ... - казах аз.
- Полата и блузата ми са нови - осведоми ме тя. - Този номер с шампанското е много готин, но само първите три пъти. Ти си печен, знаеш какво искаш, но едва ли ще ми купиш толкова скоро нови дрехи, а аз утре съм на изпит... Пък - добави тя, сядайки върху коленете ми и отърквайки се о мен - така атмосферата е по-интимна, а нали това е целта?
Преглътнах. Забелязах, че фасът от цигарата ми прогаря дупка в хубавия персийски /персийски колкото запалката ми, ха-ха/ килим. Отворих шампанското и насочих струята към димящото място.
- Палавник! - скара ми се тя. - Разля го всичкото.
- О, не, има, бебче, ела да ти сипя - казах коварно и се насочих към сутиена й.
Тя изписка и скочи от скута ми.
- Печеното!
Въздъхнах и си запалих нова цигара. Тя отново затрополи в кухнята. Каква еротика, а?
- Ще подостриш ли ножа, мечо? - викна тя. - Прибора ще откриеш в някое от чекмеджетата на скрина.
Въздъхнах. Запалих си нова цигара. Сънувам ли или това вече се бе случило?
Имам предвид въздишката и цигарата. Е, майната му. Започнах да остря ножа.
- Благодаря ти - дочух гласа й отново. - Няма жена, която да може да остри ножове, знаеш ли? Вие мъжете ги умеете тези работи.
Знаех. Не че бях острил нож някога, но усещах, че ми иде отръки. Отново се почувствах Бог. Този път един отвратителен, подъл, мазен, острещ нож, изневеряващ Бог. Как стигнах дотук?
- Идвам след секунда.
- Няма нужда - засмях се престорено аз. - Забавлявам се чудесно. О, да.
Как стигнах дотук? И Дорето - дали беше Дора или Теодор?После се сетих нещо. Порязах се и станах. Цигарата ми прогаряше втора дупка в килима, а имах чувството, че дупката е в сърцето ми. На излизане се отбих в кухнята. Погледнах апетитните задни части на студентката, която се суетеше около апетитните остатъци от някое нещастно прасе. Поколебах се. После... Хей, все пак бях мъж. Откъснах си от месото, лапнах го и си изгорих езика. После я шляпнах по задника. Хубаво беше. Изненадата в погледа й можеше да се сравни само с тази на Леонардо ди Каприо, който разбира в последния момент, че "Титаник" е отплувал без него.
- Чао.
Влязох си вкъщи, четири етажа по-надолу.
- Забрави ли нещо? - попита жена ми и остави телефонната слушалка.
Започнах да се събличам. Когато видя слиповете ми, тя повдигна вежда. Мисля, че беше дясната.
- Не, напротив, сетих се нещо - казах.
Тя свали слиповете ми и ме придърпа към себе си.
- Какво?
- Глупаво е.
- Кажи.
Взех я на ръце и я понесох към спалнята.
- Сетих се, че нашите ножове винаги са остри. Аз, от своя страна, не съм ги острил... А разбрах, че вие, жените, не можете...
- Странен си - измърка жена ми.
Хвърлих я на леглото.
- Случайно да е идвал един тип с гащеризон на ВиК? - попитах. Исках да прозвучи заплашително.
- Ти си луд...
Потънах в косите й, а след секунди и на някои други места. Не, не съм простак. Просто понякога съм голям фукльо.