автор: deray

Ще пея за теб, навярно малко фалшиво, но ще пея… За теб е моята песен, Таня… Когато всичко отново се свие в утробата на времето, отново ще настъпи хаос, а той, хаосът, е партитурата, върху която е написана действителността. Ти си моят хаос, Таня. Ето затова пея.
ТРОПИК НА РАКА, ХЕНРИ МИЛЪР

- Фратрия! Ще я кръстя Фратрия! - някаква заплашителна увереност се четеше в очите Й.
- Помпозно - промърмори той.
- Точно като кратката ни връзка.
- Няма нужда да си го изкарваш на дъщеря ни, не мислиш ли?!
Отдавна не го бе правила. Мисленето. Уви. Особено докато беше с него… През кратките минути удоволствие, между агонията на ума и сладостния порив на телата. Сякаш в една такава измамна близост намираше успокоение за всичките си сетива.
Познаваха се от години. На всички снимки бяха заедно… Но никъде по чернобелите лица на спомена не се четеше общото им бъдеще. ТЯ още беше малка, той - вече не. Рядко оставаха сами, като че провидението ревностно Я пазеше. Разбира се, до онзи ден.
Докосна Я спонтанно, невярващо все още, а ТЯ - като че с отработен жест - отхвърли ласката му. Но само, за да я получи пак. Така и стана. Може би го съжаляваше, докато гледаше в очите му как образът Й се разтваря. Той бе погълнат изцяло от желанието да Я има, а тя безсрамно разпознаваше в очите му всички останали, и не останали мъже. До сутринта. Когато мислеше, че го напуска завинаги.
Това „завинаги" бе точно 9 месеца. С престорено и хладно безразличие отвори телеграмата от НЕЯ: КАК СИ ПРОСТАКО ВЪПРОСИТЕЛЕН МОМИЧЕ Е ТРИ ТОЧКИ.
- Фратрия! Ще я кръстя Фратрия! - някаква заплашителна увереност се четеше в очите Й.


*

Изстрелът отекна. След него женски писък огласи околността. Синът й беше проснат върху последната картина, която той нарисува за НЕЯ. Сърцето от платното попиваше кръвта му, а той сякаш протягаше ръце към него, за да го вдигне за пореден път пред погледа Й. Желанието му отстъпи място на тревогата и напрежението от всичко неосъществено.
„Мила госпожице,
стоя загледан под прозореца Ви и копнея да Ви зърна, макар за миг. Изпълнен съм с желание да видя дори сянката Ви, преминаваща пред погледа ми… Ръката ми гори при мисълта, че ще докосна кожата Ви, а устните ми са безмълвно застинали в болезнената невъзможност да покрият Вашите. Простете похотта ми и позволете да изпратя нощта тук, по-близо до Вас!"
„Драги господине,
в отговор на Вашето запитване, с господин баща ми се радваме да Ви предложим името и адреса на друга дама, членуваща в нашето общество. Уверени сме, че между вас би могла да се установи взаимно удовлетворителна кореспонденция. Простете за сачмите в тялото Ви. Господин баща ми не винаги улучва. А хоспитализирането Ви ще се поеме от Дружеството на благопристойните дами и господа."
Изстрелът отекна. ТЯ стана и бавно вдигна телефона. Въздъхна и съобщи за инцидента. Не се съмняваше, че е бил той. Отправи се към банята… Топлите струи тъжно се стичаха по тялото Й. ТЯ се разплака. После прокара ръка по тръпнещата кожа. Все по-надолу и надолу…
За първи път достигна до оргазъм, докато мислеше за него. Факт.
А в стаята, на масата до дървената фрамуга, вятърът разпиляваше писмата им.


*

- Ей, Флу! - крещеше той, но музиката заглушаваше дори и собствените му мисли.
А Флу дори не се обърна. Проправяше си път между тълпата - танцуващи тела и лепкащи от алкохола устни, протегнати ръце за нещо, към някого, ръце, оставащи отново празни, желания - потънали в пулсиращия ритъм.
Клубът бе пълен. Както всяка вечер. И както всяка вечер, Флу не мигна.
Живееше точно над него. Единственото й спасение от самотата бяха сънищата. В тях тя намираше всичко изгубено отдавна, потапяше се в сигурност и вярваше, че утре ще е по-добре. Но те не идваха! Прогонени от музиката. Флу отмъщаваше на всички, като и тя отнемаше съня им. Завинаги. Слизаше долу, оглеждаше се и след минута вече вървеше за ръка към своето ателие с красив, изтупан мъж, или с небрежно необръснат бунтар, с плах интелектуалец или настойчив похотливко… Те всички бяха изненадани от бързината, с която стигаха до нейните покои. Там - тя беше властващата. Ненаситната. Тя определяше играта, правилата, играчите, победите и загубите… До смърт! В очите им четеше зов за помощ, за милост, която никога не даваше. Убиваше ги умората. Всички. Не знаеше дали се чувстваше добре. Достатъчно й беше, че отмъщава по свой собствен начин за кражбата на сънищата й.
- Ей, Флу! - крещеше той, но музиката заглушаваше дори и собствените му мисли. С ловък скок прескочи масата, която му пречеше и хвана за ръка момичето.
- Сестра ми, Фригория! Исках да ти я представя. - останал без дъх, едва извика той.
- Досаден си. - с престорена небрежност Флу отвърна глава.
От бара бавно се изправи мъжага - атлетичен, едър, решителен. Тръгна към нея точно по този начин. Флу беше затаила дъх в очакване на сладостната предстояща кражба, която от месеци наред осмисляше дните и нощите й.
В този момент светлините на клуба запримигваха немощно, а от музиката остана тътнещ ритъм. Настана пълен мрак.
- Пак късо! - промърмори някой.
Единствената светлина, която се процеждаше от дъното на помещението, беше от вратата, отваряща се за излизащите хора. Флу стоеше неподвижно. Топла ръка докосна нейната… Още една прокара пръстите си по крака й. После се вплете в косите й, и топъл дъх обгърна шията й. За първи път Флу беше единствено обект на ласки. За първи път желаеше някой да я желае и да открадне съня й. В ателието беше тихо и само приглушените стенания придаваха живот на мрака.
Когато на сутринта Флу отвори очи, едва повярва, че е успяла да ги затвори. Месеци наред сънят го нямаше, а тази нощ беше дошъл без музика отдолу и с тишината на удоволствието, свито в леглото й. Седнала сред топлите завивки тя погледна изящния гръб до нея и докосна с ръка косата, небрежно разпиляна на възглавницата. Едно познато лице се обърна и сънено прошепна:
- Флу, нали?! Аз съм Фригория!


*

Последен пирон… и табелата е окачена! Гордо изправено, това парче дърво носи повече от име - то носи не просто историята, то носи бъдещето на историята - „Куцата медуза".
Ресторантът е почти до брега на морето. Няма стени, само покрив и носещи греди. А покривът е малък. Под него се събират три маси и множество истории, които островът е приютил.
- Аз колко пъти трябва да ти казвам да не тичаш около хората. - крещи жена. Бременна е. И изнервена. - Фратрия, веднага се върни! - и ентусиазирано маха на дъщеря си от едната маса.
- Не се ядосвайте, госпожо! - въздъхва млада госпожица от съседната маса. - Пред смъртта всичко това губи смисъл!
- Простете, че се намесвам. - дръзкият момичешки глас за миг разкъсва напрежението. - Аз съм Флу! Загубихте ли някого?...
Последен пирон… и табелата пада! Стърчат единствено гредите, защото покривът отдавна е отнесен.
Имаше буря. Заля острова и не остана никой. Единствено търкалящите се бутилки от текила напомняха за дързостта да се живее, както се пие - до дъно и на екс…