автор: radi_radev19441944

Еос2




Моето присъствие на земята се изразява с това, че ходя на работа , че ям и спя. Не мога да бъда обект на никакво изкуство , защото изкуството обикновено борави с положителни и отрицателни герои, а аз съм нещо средно- тоест- нула. Вероятно ще кажат : "не е вярно , това не може да бъде , всеки на тоя свят съществува реално и абсалютно , всеки е или "за", или "против" -"про или контра" и може би имат право - не знам ; аз знам , че всичко умира - и плътта , и идеите , че всичко тече , че вечността е нещо безпределно и никой не може да каже каква съдба ще сполети бъдещите поколения. Знам също, че не ме очаква никакво"безсмъртие, защото не мога да бъда нито Шекспир , нито пък Атила ,че в паметта на потомците няма място за моята нищожна личност, а и право да си кажа- самото безсмъртие според мен е понятие относително - едни величаят , други - плюят, с една дума - тези противоречия някъде в безкрая се изравняват , докато възтържествува "нулата" - това е абсолютната точка на замръзване и друга развръзка не е възможна , както не е възможно -примерно- да спреш времето.
Е да- неприятно е , когато в службата те мъмрят или те уволнят поради некадърност, също така неприятно е да гледаш ,че колегата ти се вози в нов " Мерцедес" , а ти се тътриш с грохнал
"Москвич". Неприятно е да ходиш с грозна жена , при наличието на толкова много хубавици ,които са все за другите , а ако ти ударят плесница, също така боли. Прочее, считам , че най -убедителното доказателство ,че съществуваш на земята , това е болката.
Чакайте- нямам предвид някакви душевни терзания : отхвърлена любов, угризения, несполучливи творчески напъни и прочее- не, нямам, но една съвсем обикновена физическа болка - нещо като главоболие , ревматизъм или мъчителен сексуален пристъп- всичко е твърде гадно , за да го пренебрегнеш. Понякога ми се иска да "завия като псе ", да ревна с пълно гърло, за да събера около себе си целия свят - тълпа от временно присъствуващи : ето -значи- виждате ли , това съм аз - центъра на вселената - не смейте да ме отминавате с пренебрежение , но мигът отлита , болката притихва , и съзнанието , че всичко е преходно придобива все по- ясни контури; тогава започвам да се смея , да се смея над себе си и над света , въпреки , че този смях не е утеха -участта е все една и съща- и най- лошото , и най тъжното е , че прекрасно разбирам това ; разбирам и млъквам, защото пред неизбежното млъква всяка суета.
Виж - друго е , ако си - например- глупак. Глупакът е същество - предимно положително. Става -значи- за положителен герой .Него трудно можеш да го помръднеш в каквото и да било отношение.
Той има както здрави мускули , така и здрав и ограничен ум; в книгите обикновено го описват- строен, красив , смел, патриотично настроен, любимец на жените. В него се влюбват и той самият е влюбен; готов е със зъби и нокти да воюва за една примамлива кауза , както и за някоя съблазнителна женска с грим и сияен поглед, която му се усмихнала веднъж или спала с него.
Той е жизнен и всепобеждаващ - в него няма лутане и противоречия; вярва непоколебимо във всичко ,което пропагандата му е наляла в главата , но което не разбира и е неспособен да проумее със собствения си примитвен мозък; приема го като аксиома и го отстоява докрай със свиреп фанатизъм. Понятно е , че религиите са възтържествували , благодарение на глупостта и невежеството , но старите религии отмират ;идват нови , а глупостта и невежеството остават все така несъкрушими .От какво друго и до днес в Северна Ирландия - една европейска нация - стрелят един срещу друг разни религиозни фанатици , ако не от глупост ? В Испания стрелят , в близкия изток стрелят, навсякъде стрелят. Как би се появил Хитлер или Сталин, ако не беше глупостта?
Но от друга страна , може би благодарение на глупостта , човечеството е оцеляло и до днес .
Не мога да си представя тези слаби същества- преминали през безброй страдания и катастрофи , понякога самоунищожаващи се , захвърлени сами в пространството и времето на тази смешно малка планета , така здраво вкопчени в живота без фанатична вяра.
Глупостта не се съмнява в нищо. Тя просто се вкопчва и упорито се държи за "своите истини", без да претегля доводите на останалите . Глупоста не се отменя с декрет ; и геният , и красотата се отдръпват , за да сторят път на триумфиращата глупост.
А на мен ми липсва тъкмо това . На мен твърде много неща ми са ясни , за да повярвам в нещо.
Не вярвам нито на онези , които скандират , нито на онези , които плюят . Водя дребно съществуване. Хора като мен обикновено живеят на дребно ; не могат да разчитат на значителна изява . Те са винаги в сянка , защото разумът унищожава всяка инициатива още в зародиш . Не си струва - казваш -нали всичко е преходно…
Зная , че като умра светът не ще се промени съществено , както не се променя , когато другите умират. Онзи си отива , но аз оставам , значи нищо не се е случило . Вероятно те биха разсъждавали по същия начин , когато дойде и моят ред.
Е да , разбира се, с моята смърт светът не ще изчезне ; изчезва само моето възприятие за света, но и това не е страшно. Неприятното е , че това изчезнало възприятие може би ще се появи отново в друга светлина в очите на някое "примитивче",задирящо ученичките по "главната" , на някой тъп футболен запалянко ,на някой невзрачен гърбушко с овчи мозък или пък направо - на овца. -Една обикновена, кротка , преживяща овчица , която така или иначе някой ден ще откарат в кланницата . Ето защо не бих желал да заменя себе си -"собствения си свят "с нещо неизвестно. Шегата на страна - неизвестното плаши .Няма никаква гаранция , че "следващата версия след прераждането "
ще бъде отново човек , а не -някаква животинка .Или нищо.
Блажени са фанатиците , които умирайки, си въобразяват , че ще "седнат от лявата страна до Аллаха". Халал им вяра ! Дървотията е велика сила.
Но аз не вярвам и затова избягвам да мисля за смъртта .
Любовта също не влиза в моите сметки. Твърде разумен , дори излишно разумен съм , за да започна да линея по някоя фуста , колкото и да и са сияйни очите и колкото и да и са вълнуващи бедрата - подобни качества могат да имат множество жени ; те като че друго май нямат и трудно бих могъл да предпочета една от тях пред останалите. Изключение беше , може би случаят с онази - малката , който ще спомена после , но той отмина толкова бързо ,почти без следа, че направо вече започна да ми се губи.
Откровено казано , случвало ми се е да се "помъкна след някоя женска"- на всеки се е случвало- дори не само след една ,но едва ли ще направя откритие , заявявайки , че това се дължи на известни секрети , съдържащи се в кръвта , които - естествено - с настъпването на старостта намаляват и изчезват , тоест ,касае се за чисто химически процеси и нищо повече ; всичко останало е "ала-бала"- платонични истории , които съчиняват наивниците - разни "Ромеовци "и разни "Жулиети", въздишащи и подсмърчащи в своя примитивен нагон, но неспособни да го осъзнаят разумно -де толкова акъл- и , разбира се , страдат, но то си е за тяхна сметка. Какви ли не красиви и сантиментални стихове са написани ,какви ли не песни са изпяти и драматични повести са измислени в чест на това толкова загадъчно чувство, което -хич да не се лъжем- в края на краищата се свежда до най- обикновен секс, биващ и причина , и следствие, и срещу когото -вярно- не мога да имам нищо против- има си хас.
Няма да настоявам, че ако -да кажем - ми отнемат любовницата или жената - ако бях женен- бих го понесъл равнодушно. Далеч съм от подобна мисъл, въпреки , че не бих седнал да се заяждам с хората заради една "въртиопашка", все пак -обидно е някак си. Тук най-напред е засегнато самолюбието, а това не е без значение. Всичко на тоя свят е излечимо , освен засегнатото самолюбие и после- тържеството на другия дразни , особено , ако е някой мижетурка . Но като се има предвид , че всеки счита себе си за по- достоен от другите , можете да си представите какво се получава. Глупостта в подобни случаи не може да се владее : глупостта прави скандали , реве като разярен бик, налита на бой , зъби се и хленчи - илюзията е рухнала и той е просто един изоставен самец, докато умният човек посреща всичко философски : жените са еднакви , следователно -заменими /същото е с мъжете /, а това ще рече ,че е излишно да се правят трагедии- нищо няма вечно , нищо няма единствено , само засегнатото самолюбие вие отвътре като ритнато куче, но в края на краищата притихва пред доводите на разума.
Е да - има мигове, когато и човек със съвсем абстрактен , съвсем аналитичен ум може да се увлече ,
но това се получава още в началото - в ранна младост.Представете си пролет , цветя , красиво момиче с минижуп и коси до рамената , налято като узрял плод , усмихващо се с усмивката на мамеща самка - дори камъкът може да се разтопи ; после идва първото разочарование и постепенно нещата се изясняват. Всички тези мимолетни залъгалки като обич, вярност отпадат , представите стават реални и заемат полагаемото им се място в съзнанието ; истината се явява проста и груба, каквато си е в действителност. Истината е , че организмът се нуждае от периодично освобождаване от някои напрежения - обикновена биологична необходимост - нищо повече. Ето защо е цялото тичане , обяснения в любов, флиртове ,триумфа на минижупа и т.н. ,но глупаците не го признават - предпочитат да се самозалъгват и в това се състои цялата им трагикомедия , а ако се опиташ да им отвориш очите , готови са да скочат срещу тебе - хилядокраки- и да залаят като глутница псета - накърнено било нравственото им чувство -хайде де…
Съзнанието, че съм нула, се появи още през ранното ми юношество, а по-късно все повече се утвърждаваше и задълбочаваше в едно с натрупания житейски опит, с успехите и разочарованията, които- в края на краищата - се изравняват и отминават в миналото - тоест - в нищото , все повече засилвайки убеждението ми в преходността на човешките ценности. Отначало това ме измъчваше , но после започна да ми става забавно, дори се гордеех с тази своя особеност ,сякаш бях направил кой знае какво важно откритие. Чувствувах се недосегаем- сам на своя връх между плюса и минуса , смеех се и на, и на едните и на другите, защото виждах недостатъците им - а те бяха безброй- и постепенно разбирах , че за да живееш , трябва да имаш недостатъци и да бъдеш достатъчно наивен , за да им слугуваш, да се отдаваш без задръжки на слабостите си , тъй като именно те са нектарът на живота - и им завиждах на онези "лаладжии" за тяхната примитивност; право да си кажа , завиждам и сега , въпреки , че не мога да бъда като тях - де да можех…
Но там- на на моя връх- където полюсите се сливат и мисълта кристализира до абсолютната нула , няма място за илюзии , недостатъците не могат да виреят - следователно - не може да има и живот.
Ще кажа направо - аз съм една мислеща нула.
Това не е фикс-идея - моля ви се - съвсем не съм стигнал "до там"; напротив според мен - фикс -идеята е все пак "спасителен бряг", нещо -съществуващо реално в пространството и времето , нещо за което можеш да се захванеш и отстояваш , макар и халюцинирайки.
Съзнанието , че съм нула е съвсем друго . Там няма "спасителен бряг". Океанът е безкраен и нищо не се вижда на хоризонта , но ако заявя , че съм удавник , това също не би било вярно , защото "удавникът" все пак се бори за живота си или за идеята си /ако е морален удавник/, бори се до последен дъх- крещи , размахва ръце , убеждава , а аз просто си пасувам пред неизбежността . Аз си мълча и се нося по течението като отдавна разложен труп.
Е да- разбира се , не бих казал ,че всичко ми е безразлично ; ако например, наистина се давех, тоест , ако се давех в съвсем банален- физически смисъл, навярно също бих закрещял от ужас като най -обикновен сламар -без никакво "изящество"- какво ти тук изящество като си се нагълтал с вода и се задушаваш.
Но ако друг се дави и се нуждае от помощ , това е вече различно:тогава започваш да се двуомиш , да разсъждаваш и заключаваш, че не е съвсем приятно да се натопиш в студената вода или в съответния проблем , за да му помогнеш. Опасно е някак си , дявол да го вземе , и най -вече , нарушава ти се спокойствието ;трябва да се размърдаш , да излезнеш от равновесие; хваща те дори яд на този "глупав удавник", дето се е напъхал там , а сега разчита на тебе , като че някой му е виновен -изобщо- противна работа ; много по- разумно е да отминеш безучастно , правейки се , че нищо не си чул , нито видял . Дори съвестта си можеш да успокоиш после без усилие - нищо не знаеш и толкова.
Откровено казано , не бих могъл да твърдя , че имам някаква цел на този свят . Откакто проумях , че вечната цел на живота е смъртта, реших , че не си струва да чертая кой знае какви "грандиозни планове " за бъдещето- все едно - бъдещето е достатъчно ясно. Ако ме попитат за какво тогава работя , ще отговоря без колебание: за пари , за да има какво да ям. Онези фукльовци :" герои на труда",политици, поети , артисти и др., дето непрекъснато скандират и се бият в гърдите :"видите ли ,значи , какви сме велики", не могат да предизвикат друго чувство у мен , освен насмешка- не вярвам в тези неща.
Предпочитам удобството и разкоша ,защото несгодите биха ме принудили да се напрягам ,а аз не обичам това. Прекомерните физически или умствени усилия ме изморяват и разстройват ; аз бавно вегетирам във времето.
Ще прибавя още нещо : аз съм стар ерген . Вече наближавам четиридесетте , а никога не съм имал амбицията да създавам семейство и да се грижа за "продължението на рода". Моето участие в създаването на себеподобни едва ли е толкова наложително; ергенският данък си плащам , както му е редът; не мисля , че моят син, ако имам такъв , ще бъде моето "продължение след смъртта"- това никак не е логично , тъй като тогава би трябвало този , който има десет сина , да има и десет продължения - няма ли да му е много?..
Дойде ми веднъж едно крайно нелепо хрумване , но въпреки цялата нелепост, ще го споделя: Според мен мъртви са не само тези , които са минали през битието и са умрели , но и тези , които още не са се родили и които никога няма да се родят ; с една дума- мъртъвците са една безкрайност в миналото и бъдещето, и появяването в живота на нечие човешко съзнание е съвсем случайно събитие и съвсем произволно. Достоинствата на човека - по мое мнение - са също така случайност.
От какво зависи раждането на гения? Ще заявя веднага : това е просто стечение на обстоятелствата - една изключително благоприятна , независеща от волята трансвормация на гените , която се случва рядко / теорията за подбора не ми е известна/ и ето ,че е "хваната златната рибка".
Но то е истинско "ТОТО". -какво ти гарантира че вместо нужният ген - атом или молекула -
/това е цял космос/ няма да се намеси друг- нежелан , което е по- вероятно и вместо -примерно-един " Шекспир ", се пръкне някакъв "Асанчо" ?
Аз съм саможивец. Живея сам в една стара къща близо до реката .Приятели -също така- нямам .
От работа обикновено се връщам в къщи , където прекарвам почти цялото си свободно време.
Ако имах възможност , не бих ходил дори на работа, но за съжаление , не разполагам с други доходи , поради което съм принуден да си изкарвам хляба като писарушка в една канцелария.
Трябва да обясня , че тази професия ми е неприятна. Неприятни ми са и всички онези затъпели писарушки - моите колеги , с които почти не говоря. Няма за какво. Това е цяла "Голгота" за мен, но нямам друг изход . Затворил съм се като буба и мълча . Моето мълчание понякога ги дразни; подмятат , че съм бил надменен , но честно казано - не виждам какво мога да споделям с тях - те са твърде елементарни и не мога да намеря подходяща тема.Помежду си обикновено говорят за ядене , за пиене ,за футбол , за жени- хвалят се колко кебапчета изяли , колко вино изпили , с каква жена спали, колко пари дали за ремонт на автомобила - един отчайващ снобизъм , който ме кара да забравям , че имам около себе си "човеци"- души и духове - а виждам само черва и стомаси - една пулсираща и разливаща се пихтия,от която ми се повдига, въпреки, че и аз не съм стока-то си личи.
Преди да уточня окончателно представите си за живота , аз понякога мечтаех . Това си беше чиста детинщина - не можех да се освободя от поривите за живот , въпреки , че тези пориви бяха тъжни - една слабост на младостта, която с времето изчезва - аз загрубявах и мечтата също така загрубяваше; постепенно разбирах , че животът е едно непрекъснато препускане след недостижимото , а мечтата - неговата най- чиста и безсмислена изява. Не си труваше- никак не си струваше. Тогава бях млад , а сега гоня четиридесетте- това е една жестока възраст. Но стига!
Аз имам малко спомени . Това е съвсем понятно за един саможивец. Те са в повечето случаи незначителни, освен , може би, само един , който , всъщност , е моята тайна. На тоя свят всички си имат множество тайни , но между тях обикновено има една , която е по- особена , която е понякога и мъчителна , и срамна и която се опитваш да скриеш не само от другите , но дори , ако може, и от самия себе си. Подобна идея бях прочел някъде из класиката. И я споделям.
Впрочем , аз не възнамерявам да крия . Не трупам на съвестта си почти нищо , защото първо :моята съвест е ленива и второ : имам един сигурен щит срещу каквито и да било угризения - съзнанието , че всяко зло или добро отминават в миналото заедно с мъртъвците и нищо не остава , независимо от това какво мислят другите. Считам , че на мъртвият му е все едно дали хвърлят върху гроба му цветя или камъни.
Но да започна : С онази- малката -се запознах случайно.
Доведе я една стара позната - вероятно сводница -през една зимна вечер , когато бях отишъл да вечерям в ресторанта на гарата . Тя беше дошла от провинцията и търсеше работа в града - съвсем банален случай между хилядите . Не беше особено красива -по скоро -симпатична , но имаше хубави тъмни очи и много тъжно лице. Изглеждаше свита и изплашена , вероятно идваше за първи път в този град и още със слизането си от влака бе попаднала в ръцете на моята позната - абсолютен боклук- която се бе проявила като доброжелателка и вероятно и бе обещала нещо.
Да си кажа , нямах никакво желание да се залавям с тази история. Натопи ме онази и после не успях да се измъкна - тя просто изчезна по едно време и малката остана при мен .
Това беше съвсем младо момиче - някъде около осемнадесет - деветнадесет годишна възраст - вероятно завършила средно образование и не успяла да продължи . Нещо нормално и ежедневно.
Беше слабичка , със замислено лице и дребни лунички около носа . Облеклото и не се отличаваше с нищо особено - скромно , дори- невзрачно и сякаш - доста леко за този зимен сезон .
Тя много се срамуваше от мен и освен това стори ми се , че беше болна - устните и бяха кърваво-червени а очите -трескави.
Не знаех дали е гладна , но поръчах вечеря и за нея . Тя не отказа , но хапна съвсем малко , а после сякаш съжаляваше за това и все се озърташе, като че търсейки някого около себе си. Най-после преодоля смущението си и попита :
- Къде отиде тя?
Гласът и бе крехък , почти детски.
- Не зная . Вероятно няма да се върне.
- Тя каза , че вие можете да ми намерите работа, затова ме доведе тук.
Разбрах веднага -това е стар номер.
- Излъгала те е - тя е една обикновена сводница - казах аз, но като видях, че момичето още повече прибледня и устните и се разтрепераха , прибавих , за да я успокоя- но ти няма защо да се притесняваш . Аз не съм неин клиент.
Тя като че повярва , защото изведнъж съвсем притихна и наведе глава , засрамена от собственото си недоверие .
Порази ме нейната безпомощност- това не беше като нашите "шантажи " от бара -нахални и покварени- които могат да те продадат сто пъти без да им трепне окото ;беше невинно и слабо момиче. Ако зависеше нещо от мен , бих и помогнал ; изведнъж долових у себе си склонност да и помогна и тази склонност ме изненада- беше нещо ново за мен. Стори ми се , че тя ми хареса - някак неочаквано много ми хареса - просто невероятно…
Но работата бързо ми се изясни - инстинктите никога не умират . Дори и при човек като мен. За любов не става дума , моля ви се, далеч съм от подобно предположение. Аз съм сух човек и при мен всичко е залиняло. Всичко това , което се нарича любов , чувства , вярност и пр., за мен са само празни залъгалки. Разбира се , инстинктите са винаги живи - при тях никаква логика не важи . Мъжкарят отива при женската и това е - намеренията са ясни. Така е при животните , пък и при хората е май същото , само че те го правят с повече превземки. Аз мразя , когато започнат да се лигавят с разни "възвишени чувства", да демонстрират страдания , да охкат , да декламират…
Тогава имам чувството , че наоколо се разлива шербет и малиби . Повдига ми се.
Те не могат да осъзнаят , че престоят им на земята е твърде кратък , за да го обременяват ненужно.
Що се отнася до това момиче , то просто се нуждаеше от помощ . Като много такива.
Каза , че имала тук далечни роднини , при които възнамерявала да се отбие. Не можех да я оставя сама , понеже не била ходила никога и не знаеше къде се намира адресът .
Аз имах съвсем смътна представа да мястото , но предложих да я придружа , а освен това треската и се усилваше - не трябваше да се чака. Очевидно бях изпаднал в сантиментално настроение;просто- момичето ми харесваше- какво пък - и аз душа нося.
Тя не възрази нищо , а и какво ли можеше да каже - беше сама в този студен град , без никаква подкрепа . Все още не можеше да се освободи от срама- този срам избиваше по лицето и, сякаш луничките ставаха по- големи .
А когато чакахме на спирката , проявих загриженост:
- Родителите ти знаят ли , че си тук?
Тя не отговори веднага , но лицето и още повече помръкна . После обясни:
- Всъщност, аз почти нямам родители.
- Бях изненадан и малко смутен.
- Не те разбирам. Как така почти нямаш.
- Те са разведени и живеят отделно. Всеки си има семейство. Много отдавна е така . Отначало бях при баба на село , но това не можеше да продължава вечно.
Тя замълча и преглътна . Разбрах добре какво е станало - аз донякъде очаквах нещо подобно.
Общо взето , рядко ми се случва да изпитвам жал към някого - не че съм толкова безчувствен - не; това е едно" изсушаване" - писарушката се спотайва отвътре и се подхилва -трудно е да се оттървеш от него , но в този случай не можех да остана безучастен . Просто не можех.
Но освен тази жалост, при мисълта за нейната безпомощност и почти пълна зависимост от мен , се промъкна едно тайно- съвсем смътно и срамно задоволство, което тлееше изпод пепелта ;бих могъл да я отведа където си искам , да - бих могъл - все пак това е жена , която и т.н. Отново се появи самецът - търсещ и жадуващ , но някак скрито , съвсем инкогнито. Той се прокрадна "иззад ъгъла."
Впрочем, бях вежлив и внимателен с нея . Не можех да си позволя никакви илюзии - какви ти илюзии- момичето беше болно , а освен това щеше да си отиде скоро- една случайна среща като много такива и после - нищо. Довиждане , благодаря, всичко хубаво - това е ясно като бял ден- историята се повтаря до втръсване - да не мислите, че някой ще се разтича да ме търси отново .
Е - да - все пак - един спомен… Глупости!
След малко автобусът пристигна и ние се качихме . Подкрепях я и носех куфара , тъй като тя едва вървеше. Ръцете и бяха горещи от треската . Настаних я да седне . Кой знае колко време щяхме да се люшкаме по автобусите така. Ама че беля си хванах!
После слезнахме и продължихме пеш през пустите улички. Беше студено и тя все зъзнеше . След доста голямо лутане , най- после открихме адреса. Но се оказа , че там не живееха тези нейни роднини. Излезе един плешив шишко и обясни, че се преместили на друг адрес , но не знаеше къде.
Ами сега ?
- Да вървим на хотел- предложих аз и я помъкнах обратно . Тя се отпусна съвсем в ръцете ми ; едва тътреше краката си. Студът все повече се усилваше ; усилваше се и треската . Забелязях в очите и сълзи , тя хапеше устните си от болка. Хем ми беше жал , хем се ядосвах -искаше ми се час по- скоро да се оттърва . Но вече се бях "хванал на хорото".
Още цял час обикаляхме по улиците от хотел на хотел; места в хотелите нямаше.
Ако искате да знаете , отдавна можех да я поканя със себе си у дома , но това едва ли щеше да и се понрави .Познавам ги добре тези превзети девственици - ще започне да се изчервява , да мрънка , като че кой знае какви страхотии могат да се случат , докато накрая ми писне и я "зарежа". Ето защо изчаках , докато отпаднат всички други възможности- за нея просто нямаше друг изход. Без много увещания я поведох към моята квартира . Тя не възрази , само попита къде отиваме и като получи отговор , не каза нищо, но за момент почувствувах , че треската и се усили . Страхувах се , че може да и прилошее по пътя и ускорих крачките.
Както споменах, къщата, в която живея се намира на улицата край реката . Това е един широк и ярко осветен булевард, по който ветровете се гонят безпрепятствено и зимно време е страшен студ .
Реката беше широка и черна - придошла от топящия се сняг .В нея се оглеждаше черното небе и отраженията на лампите сякаш бяха замръзнали по повърхността.
Вървяхме мълчаливо . Стори ми се , че за миг тя спря и се замисли , гледайки водата с празни очи , после се разбърза , сякаш се уплашена от нещо , а аз се чудех какво може да е било.Отхвърлих съмнението . Това беше внезапна мисъл , която потулих.
Но после разбрах ,разбрах…
Скоро пристигнахме . По стълбището тя все трепереше и едва пристъпяше, а след това - в стаята видях , че е съвсем зле, но даже не изохка.Сви се мълчаливо на един стол и притихна; в погледа и нещо блуждаеше.
Дойде ми наум безсмислена идея : помислих си …- Знаете ли какво си помислих - дали това крехко същество може да бъде жена ? Искам да кажа - жена за в леглото. Тази мисъл премина като облак и след нея остана тревога - една парлива утайка , която стоеше отвътре.
Нямах много голям избор от лекарства . Дадох и да пие чай , аспирин и някакви антибиотици , които бях купувал през грипната епидемия .След това запалих печката и приготвих леглото ; нямах намерение да я задържам с празни приказки . През цялото време тя ме наблюдаваше безмълвно - може би моята сериозност и бе вдъхнала доверие , срамът бе преминал - и по устните и за миг се плъзна усмивка . Това беше една тъжна усмивка - съвсем странна.
- Създадох ви много неприятности . Благодаря ви .
Аха - ето че накрая проговори. Каква наивност.
Но аз трябваше да мълча . Може би мълчанието щеше да ме предпази от излишни увлечения. Да стоя на страна - това е . Казах:
- Аз отивам в другата стая . Лека нощ!
Бях сух и официален . Така е най - добре.
Отидох в хола и легнах на дивана с намерение да заспя по- скоро , но този път сънят не идваше . Взех да прелиствам едно литературно списание , но напразно - не можех да запомня нито ред.
Истината е , че тогава отново се промъкна тази мисъл и забръмча като муха - досадна и упорита.
Не ми даваше покой . Не зная кога съм задрямал и започнаха да ме мъчат кошмари - навярно се досещате - сексуални истории … Отвратително! Няколко пъти скачах разтревожен и потен от дивана - не ми стигаше въздух ; отварях прозореца , плисках се със студена вода -не помага.
Мисълта , че имам при себе си жена - съвсем достижима , дори беззащитна - само да протегна ръка и ще я притежавам, а трябва да я оставя недокосната не ме напускаше нито за секунда . "Стрелите на Ерос" ме хапеха стръвно. "Самецът" се появи отново и аз виждах неговите жадни, взиращи се очи , които опипваха мрака; присъствието на "самката " беше осезателно и непоносимо. Във въздуха се носеха някакви размазани форми - преплетени бедра и парчета от плът , които се сливаха в еротични пози ; всичко плуваше и прииждаше към мен , увличайки ме в пихтията си .
Аз дълго се борих с този кошмар. После отворих бутилка с коняк и пих , за да ме замая и да заспя , но не ми стана по- леко - напротив- кошмарът стигаше до бълнуване , а освен това се прибави и неочаквано лекомислие, което ми беше трудно да преодолея. Реших само да погледна - само за миг да надзърна . Това желание стана неудържимо.
Приближих се и тихо открехнах вратата на стаята . Тя спеше спокойно -дишането и почти не се чуваше; вероятно треската бе преминала . През прозореца нахлуваше оскъдна светлина от уличните лампи и взирайки се , забелязах очертанията на тялото и , които смътно се различаваха под завивките. Косите и бяха разпиляни по възглавницата и профилът стоеше като изрязан на фона на стената. Всичко беше така безмълвно и застинало в мраморна неподвижност, че за миг изтръпнах - сякаш нещо ме прободе. Пристъпих с разтуптяно сърце към леглото и се надвесих над нея - исках да доловя дъха и.
Не зная колко време съм се взирал така , но тя изведнъж отвори очи . Това беше внезапно пробуждане - може би аз съм го причинил - казват -телепатия или нещо от този род. Беше съвсем безполезно да се крия - тя ме видя веднага . Погледите ни се срещнаха в мрачината . Останах на мястото си . Сърцето ми биеше в тежък ритъм, после взе да затихва.
Ние се гледахме така дълго -стори ми се цяла вечност. Тишината ставаше все по- отчетлива . Тя не смееше да мръдне - очите и бяха неподвижни и изплашени.
Досетих се , че трябва да наруша мълчанието.
- Не се безпокой , аз съм.
Тя не отговори , но се размърда в леглото и всичко наоколо се размърда и внезапно оживя - мракът се разбяга по ъглите.
- Дойдох при теб- заговорих отново - защото не успях да се освободя от мисълта , че си тук . Въпреки , че не ме очакваш. Това е кошмар.
Отново- мълчание.Тя се надигна от местото си ;вероятно искаше да каже нещо, но все не успяваше . В очите и - широко отворени и безмълвни бе застинала молба , която пронизваше мрака . Но аз не разбирах какво означава.
Появи се една напрегнатост . Хванах ръката и - треската се възвръщаше . Топлината , която излъчваха пръстите и ме пареше. Прегърнах я - тялото и също беше горещо , но сякаш зъзнеше.
Едва ли някой е държал в ръцете си такова горещо и зъзнещо тяло.Тази млада плът ме изгаряше.
Само очите стояха още там- в мрака - празни и молещи , с някакъв безсмислен укор , който витаеше наоколо ; после започнаха да се отдалечават в пространството като две отдалечаващи се бездни и аз потъвах в тях заедно със своя срам, но в мигове на просветление виждах себе си долу на дъното - внезапно изпълзял от хралупата като диво животно - съвсем разголен , потен и жесток- вероятно това беше моето ново превъплъщение - а разумът стоеше в страни - един студен и безполезен разум , притихнал пред слабостите на плътта.
Тя беше недокоснато момиче. Викът и ме сепна за миг и тогава разбрах какво се бе случило. Разбира се , не бях изненадан - очаквах го. Но какво пък- в края на краищата , можех да се оженя за нея - малко ли такива случаи има. Дори , мисля , че и подметнах нещо такова - не помня- това се случи малко по- късно - аз лежах до нея и говорех нещо, което едва ли имаше особен смисъл. Срамът отново се завръщаше и беше примесен със страх .
Трябва да призная - аз се страхувах от нейното мълчание . Тя прекалено много мълчеше и все с този празен поглед ме гледаше , сякаш бях прозрачен. Струваше ми се, че дори не ме забелязваше , а може би ме е мразела - защо ли? Накрая по устните и мръдна усмивка - една такава - горчива усмивка - видях я добре , въпреки тъмнината . И произнесе тихо:
- Това ли беше цената за хотела?
Добре ме нареди , няма що . Отговорих оглупял:
- Не е това - не. Цената е много по- висока . Желая те- бих искал да не си ходиш никога от тук. Оставаш при мен - чуваш ли !…
Казах го. Добре помня това.
После пак я прегръщах и на моменти дори имах илюзията , че срещам взаимност. Приятна умора се разливаше , топлината на тялото и ми внуаваше чувство за уют. Но въпреки това не бях спокоен - тя все зъзнеше . Станах и натрупах още завивки , притисках я в ръцете си , целувах я , говорих дълго и безсмислено ; тя продължаваше да зъзне.
Накрая съвсем уморен съм заспал.
Събудих се много скоро , въпреки , че в първия момент ми се стори , че съм спал дълго; едно мрачно предчувствие ме изведе от съня . Отворих очи и в същия миг разбрах: леглото бе празно .
Тя си отиваше. Присъствието и все още се носеше из стаята - улових го в раздвижения въздух . Приготвяше си багажа , обличаше дрехите си . Отиваше си безвъзвратно - осъзнах това.
Тя почувствува , че я наблюдавам и погледът и се плъзна към мен - същия празен поглед , сякаш надничах в бездънна пропаст. Но дали да я спра , дали да я върна? Тя ми харесваше- какво от това.
Първоначалният шок преминаваше и аз започнох да претеглям фактите . Коя е тя, от къде е, какво търси , какво ще правя с нея ? Не е ли по- добре , че си отива - една грижа по- малко?
Аз съм човек , който обича спокойствието. Прибрах я , приютих я за една нощ, но всичко си има край . Сама е пожелала да си отива - нека си отиде! Така е по- добре и за двама ни - между нас зееше бездната на годините и опита , излишна беше всякаква илюзия. Няколко мига продължи този мълчалив диалог в неподвижния мрак , после - дошли до окончателната истина , ние сведохме очи .
Всичко се изясни докрай - нямаше какво повече да се каже . Не ми минаваше през ума , че по този начин, всъщност произнасях присъда. Тя пристъпи тихо към вратата и стъпките и - отначало бавно, после все по- бързо заглъхваха по стълбището - аз чувах това заглъхване и нещо вътре в мен също така заглъхваше. И настана пустош.
" Все пак, дали да я повикам обратно, все пак,има още време-това е, може би ,последен шанс- най -последен?"
Аз не помръднах от леглото. Внезапно ми олекна, сякаш тежък товар се смъкна от плещите ми .
Отдъхнах си. Какво ме интересува всичко това - да върви където иска!
"Да върви ! По бързо да върви и стига вече !"
"Но къде ще отиде- нали е все още нощ ?" Този въпрос ме клъвна като змия . Светнах лампата и погледнах часовника - беше едва три часа след полунощ ." Но къде ще отиде ?" Ново страшно предчувствие се промъкна . Аз скочих и хукнах , но навън беше кучешки студ , който ме накара да променя решението си . Започнах да размислям : " Какво мога да направя ? И как да я открия в този студ ? Така е пожелала - така е постъпила …Аз нищо не знам."
Да си призная - не ми се щеше да си нарушавам спокойствието . Аз много ценя своето спокойствие. Обичам топлината и уюта , особено , когато навън е кучешки студ . Може би сега някой навън зъзне , може би - не само един , но какво да направя - светът е голям и страданията - безброй . Можеш ли да помогнеш на всички?
Значително успокоен , аз се върнах в леглото и скоро съм заспал. Спах тежко и непробудно чак до сутринта - аз винаги така спя - цяла нощ , цял живот - тежко и непробудно.
А сутринта , когато излезнах , за да отида на работа , видях на брега на реката огромна тълпа , която шумеше и възклицаваше . Във водата плуваха лодки и търсеха нещо. Дочух , че се удавило някакво младо момиче ; бабичките така разправяха по улицата - тези бабички- те винаги първи научават всичко…
Аз се облегнах на стената пред входа . Не мога да обясня какво ми стана . Нещо бавно ме стискаше за гърлото и същото онова мрачно предчувствие , само че много по- огромно , отново запълзя към сърцето като студено влечуго. Краката ми отмаляха - значи това било…
Не можех да повярвам - не , нито пък ми се щеше да отида там , за да проверя . Не мога да понасям подобни сцени - разстройват ме. Впрочем , повярвайте , аз нищо не зная. Ако щете , дори не я познавах и името и не знаех - от къде на къде ще отговарям? И после защо и е трябвало да се пъха там? Не е ли това една дивотия , една безобразна и глупава гордост? Чакайте , но какво ме кара да мисля ,че е тя? Може да е друго момиче - малко ли момичета има в този град ? Вероятността е едно към много хиляди - така е… Да , да - сигурно е друга, сигурно…
- Знаете ли какво - тя е!..Отдавна предчувствувах , че така ще се случи - още като я видях за първи път там - на гарата в ръцете на сводницата с тази треска и после - тези нейни празни очи , които ме преследваха - в тях се таеше нещо обречено , какво ли беше ? А когато си тръгваше от мен , вече разбрах окончателно .И не го избегнах … Никой не иска да си има нещо общо с обречени личности .
Забелязал съм го отдавна . Правиш се, че не забелязваш ,бягаш и се стараеш да забравиш по-бързо.
Аз не я върнах , защо?.. Непоносимо беше - мраз , студ…Виелицата стенеше по пустата улица ; как да излезна навън ? Надявах се да се размине - така беше.
Но защо ми трябваше да се залавям с тази история ? Само неприятности си създадох ; стой си настрана и толкова - какво те засяга - нали всичко тече ?
Не - аз все пак няма да отида там - оставете ме ! Чакайте ,ще ви обясня ! Няма да отида , защото , ако отида , може би предположението ми ще се окаже вярно и всичко ще рухне , а аз не искам да рухва - нека си остане така - все едно нищо не се е случвало - просто - една надежда или сън…
Кой е този , който може да ми отнеме надеждата ? И кой ще ми докаже ,че това е тя- докажете де! Има ли сила , която да ме накара да повярвам? Не , тя не го е направила . Това е заблуда - сънят продължава. Нека те си разправят , нека ми натякват каквото си щат , но тя е жива и аз ще узная къде се намира . И ще отида. Да- ще отида още днес. Тръгвам вече…
Каква беше слабичка - почти дете: лицето и - съвсем детско и тези лунички около носа , и горещите и пръсти , и болката - притихнала в очите… Но защо ме гледат тези очи? Махнете се ! Аз не съм искал -не знаех…
Какво - не вярвате ? Мислите , че съм го направил нарочно? Много се извенявам, но грешите- аз нямам пръст в тази работа. И какво, изобщо, дрънкате по мой адрес?
И какво , изобщо , се е случило? Хвърлила се -казват - в реката.
Не! Аз нищо не зная . Не съм присъствувал , не съм видял и не помня - невинен съм.
Спрете този съд!
- Гражданино прокурор , обвинението ви е съвсем неубедително!
- Вие нямате никакви сериозни улики срещу мен…
- Къде ви са доказателствата ?
- Къде ви са свидетелите ?
- Къде ви са резултатите от следствието?
- Но какво? Умряла ? Аз съм я убил? Лъжете - не може да бъде !
- Вие ме шантажирате , протестирам!
- Тя е жива и ме чака.
- Аз ще я намеря ! Ще я намеря!

Р.С.Радев 1974г.