автор: nikol4o

Пия си кафето второ,
тананикам си наум:
Хубава си, моя горо,
и без шума, и без шум...

Но не щеш ли, баш тогава
ручейно ми зазвънтя,
сякаш бях ламя двуглава.
Леле, викам, стана тя!

Слагам бързо апарата,
помпам с помпичката...Стоп!
Двигнал съм с над трийсет вата
пусто кръвно, хвърлям топ...

Трябва, казвам си, илачи.
Ама не тъй блистер, два.
А жена да се вторачи
в мен с очите си едва.

Па да дойде да ме мери
/уж лечителка/ по-там,
тя да шепне за завери,
мен пък да ме хване срам...

Пък след туй, душа юнашка,
да го стъпчем на легло,
дето целия ме лашка
туй, което е било.

Кръвното де, него целя,
да не мислите...е-хей!
И да бъде хем в неделя,
хем капчука да ни пей.

Те това са, знай, илачи,
не там блистер или два.
А жена да те надкрачи,
да те смъква, ох, едва...

Ще напиша медицина,
нов такъв научен труд,
как през мен щом тя премина,
вече съм спокойно луд.

После /то съвсем ми светна/
взех да мисля и разбрах:
Спешно кабинет ще спретна,
да лекувам сам с размах.