автор: lukipela

Денят умираше.
Подобно на огнено кълбо слънцето бавно залязваше зад високите хребети на мрачната планина, отнасяйки със себе си красотата на светлината.
Небето постепенно се обагряше в невероятни цветове на незабележимо преливаща дъга - червено, сблъскващо се със синьо, за да образува прекрасно пурпурно лилаво, избледняващо в сиво.
Светът замираше.
Тишината покриваше всяко кътче на смълчаната гора, докосваше сърцето на всеки неин обитател, подготвяйки го за спускащия се мрак. Просмукваше се в почвата, попиваше във водата, проникваше в дебрите на вековните дървета, оплиташе се с неусетния вятър, нашепвайки с мълчанието си незнайни тайни, тайни стари колкото света, непонятни колкото вселената.
Планината беше черен силует, издигащ се на фона на яркото небе - единственото цветно петно в тъмната картина на залеза. Огромното туловище на каменния гигант безмълвно стоеше сякаш на пост, вперило невидими очи в далечния изток, сякаш очакващо някой дълго бродил странник да се зададе над високите корони на мрачната гора. Планината - дете на майката Земя - знаеше всички онези тайни, които тишината нашепваше, добре разбираше причините, действията, последствията... помнеше истините.
Беше безмълвен наблюдател.
Някъде из непрогледната гора отекна крясък на птица, пророчески крясък за предстоящо нещастие, после внезапно замря, погълнат от дебелите листа, добре пазещи тайните на своя дом.
Една неповторима картина на неземно спокойствие се запечата за миг, за един неуловим миг, после бързо отлетя, понесена на крилете на безсърдечното време.
Небето потъмня до неприветливо сиво, предлагайки тялото си за сцена на бързо никнещите звезди, потопи земята в плътен пълзящ мрак, поглъщащ всичко пред себе си. Малки облачета, попили цвета на тъгата, бързо се плъзнаха по небосклона, засенчиха няколко звезди, за да отлетят някъде, накъдето вятърът ги зовеше. Листата на смълчаната гора запяха своята странна мелодична песен, клоните образуваха още по-непроходими прегради за случайния пътник, зверовете поеха обичайния си поход в търсене на плячка.
Близката река сякаш спряла за миг, бързо поднови забързания си ход към друга река и от там - към морето.
Животът отново навлизаше в своя шумен ритъм, забравил за безмълвните предупреждения на тишината, нехаещ за дълбоко заровените тайни.
Денят неусетно умря.
Раждаше се нощта.

Тя бавно отвори очи, фокусира ги в някаква невидима точка от тъмнината и почти нещастно въздъхна, осъзнала, че всичко е било само сън.
Един прекрасен сън.
Неподкупното й съзнание я беше отвело в свят на светлина, на слънце, на дълги безгрижни дни - ярки лъчи, които вероятно никога вече нямаше да види. Една обикновена картина на напълно нормален ден, на фона на който всеки човек се радваше или скърбеше, ала винаги огрян от светлината. Картина, за която празното й сърце безутешно скърбеше, с чиито спомен живееше, и с чиято надежда продължаваше вековечните си отмерени удари.
Невъзможна мечта.
Изправи се бързо сякаш сънят не я беше докосвал и сръчно сплете невероятно дългата си светла коса преди да се отправи към входа на пещерата. Навън я посрещна ясна нощ, осветявана от бледа луна, закачливи звезди проблясваха на небето като малки точици, небрежно пръснати от четката на художник. Някъде се обади сова, след миг й отговори самотен вълк, тръгнал на лов за поредната беззащитна жертва. Гората за миг се смълча, стресната от неочаквания шум, после обитателите й бързо продължиха безгрижния си живот.
Тя се намръщи за миг, неспособна да реши какво да предприеме: дали да се присъедини към единака, или да го повика за поредната доза безсмислени нощни разговори, които провеждаха вече няколко години. Може би този път щеше да й разкаже нова история за деня, за смеха на децата от близкия курорт, за блаженото невежество на глупавите хора.
А може би не.
Щеше да я погледне разбиращо, да наклони глава, да намигне, подканяйки я да се присъедини към лова, към безметежната забрава, породена от този толкова първичен инстинкт.
Забрава, която отдавна вече беше загубила сладката наслада на победителя. Единакът беше млад, беше умен, но не достатъчно зрял, за да осъзнае, че истински победители няма.
Съществуваха само губещи.
А някои губеха повече от други.
Спомни си сладкия сън, от който нощта я беше пробудила така безчувствено и отново въздъхна. Вечността бе прекалено дълга, за да бъде разглеждана като благословия, изпълнена с прекалено много информация, за да се възприеме като наказание.
И все пак всеки, потопил се в дебрите й преживяваше една голяма загуба, загуба, която щеше да чувства до края на съществуването си.
Тя погледна ясната луна и за миг затвори очи.
Светлината...
Сякаш усетил настроението й вълкът се обади от мрака и заедно с воя пред нея се появи малкия Курдуши, който по незнайни причини й беше причислен преди толкова много години.
-Повикай го.
-Но, господарке, съвета...
-Повикай го. Няма да ходя на съвета.
-Но...
-Веднага.
Курдуши изчезна на секундата, въпреки че тя можеше да се закълне, че го чу да си мърмори тихо за несчитането на вековечните закони на Правда. Беше добър и изпълнителен дух, от който тя не се нуждаеше по никаква причина, но който не можеше да отпрати. Затова просто му намираше разни дребни задачи, позволявайки му да запази гордостта си и най-вече да не й досажда.
В повечето случаи.
Този път едва ли щеше да се измъкне толкова лесно от лекцията за това как съветите за спазването на Правда по никакъв начин не могат да бъдат подминавани, пропускани, избягвани, отхвърляни...
Как само ги мразеше.
Безсмислен сбор на още по-безсмислени същества, заточени на Яв. И разбира се, дневният ред: обсъждане на клюките относно духовете, бродещи по земята, залагане на това колко духа ще преминат в този свят от Нав през Мръсните дни, какви бъркотии ще успеят да забъркат и естествено, кой ще ги оправя; какви са последните новини от и без това затвореното измерение на Прав(много й беше чудно от къде ги намират и колко точно истина съдържат) и като за финал бегло да споменат кой какво е свършил през последния цикъл.
Не че на някой му пукаше.
Светът отдавна ги беше изхвърлил от паметта си, изграждайки прекрасна материална система, в която суеверията просто нямаха място. А как да се превърнеш в приказно създание, когато не вярваш и дори не предполагаш за съществуването му? Така те си бродеха из горите - стари славянски духове без минало и без бъдеще, просто невидими кълба от енергия, непознати за света, откъснати от времето и пространството в проклетия Яв.
Беше елементарно - явно твърде елементарно - боговете да отворят проход към Прав и да ги приберат. Но не, все пак в Правда пише, че хармонията не трябва да се нарушава, че тяхното място е там, както спокойните духове принадлежат на Нав.
И те продължаваха да си киснат в това противно място където човечеството умело унищожаваше всичко до което се докосне, а техният свят ставаше все по-тесен и по-тесен докато накрая вероятно щяха да станат част от ужасяващите замърсени градове, където понятието "естествена среда" просто не съществуваше в речниците.
А глупавите й лицемерни събратя и посестрими продължаваха да си обсъждат невероятно важните клюки.
Единственият въпрос, който я интересуваше и заради който би отишла на безсмисления сбор беше разкриването на добре пазената тайна за отваряне на проход между измеренията.
Като по команда в този момент от шубраците се появи масивното тяло на единака, очите му проблеснаха и той нещастно поклати глава.
-Няма да ми кажат. Знам.
Повторно поклащане на глава и вълкът се настани удобно в краката й, подпря глава на предните си лапи и впери поглед в очите й.
-Нима мислиш, че не съм права?
"Това е моят свят. Не познавам друг."
-Аз също. Но това не е моят свят. Той умря твърде отдавна, за да продължавам тази пародия на съществуване.
"Тогава?"
-Не знам. Ще избягам. Някога. Някак си...
Курдуши избра най-подходящия момент да се появи, моментално придобивайки загрижено изражение:
-Сборът те очаква. Подслушах ги - те са ядосани, че отново закъсняваш.
-Кажи им да започват без мен. Няма да отида.
-Не мога. Ще ме убият.Ще...
-Ти си вече мъртъв.
-Но Правда...
-Правда е просто един невалиден ред, установен от отдавна покрилия се божествен закон. Тук сме сами - сами и забравени.
-Боговете ще се ядосат.
-Боговете нехаят.
-Но...
-Отивай.
-Но...
-Аз съм твоя господарка и ти заповядвам да предадеш посланието независимо от последиците.
Курдуши потрепна ужасено, но след миг изчезна.
Тя проследи невидимия път, който той щеше да извърви до самодивската поляна и до другарите й. Почти успя да чуе смеха, който изпълваше пространството, закачките, които безгрижно си разменяха, безсмислените истории, предавани от уста на уста. Почти усети привидното спокойствие, царящо в душите им, измамната гладка повърхност, под която бушуваха неукротими урагани.
Задържа погледа си върху пътя - добре утъпкан път, който беше извървявала безброй нощи, поддавайки се на примамливата заблуда.
Досега.
Затвори очи и въздъхна. Добър, примамлив път.
Но не беше нейния.
Клепачите й трепнаха за миг, за да се вгледа в спокойно чакащия единак. Усетил погледа й, той повдигна глава, очите му проблеснаха от някакво първично удоволствие, докато въпросът му се оформи в съзнанието й:
"Ще ловуваме?"
Тя хвърли последен кратък поглед към невидимата самодивска поляна, към добре познатия начин на покорно съществуване, към миналото...към всичко безвъзвратно отминало.
Очите й бавно се насочиха към короните на смълчаните дървета, към небосклона и пръснатите по него звезди.
Някъде там имаше проход и някога...
-Да, ще ловуваме.
Някога щеше да си върне светлината.
А до тогава просто трябваше да се постарае.