автор: atinasa

-Ей, батко! Ела да видиш каква красота!
-Боже, невероятно! Не съм виждал по-красиво същество... но и по-странно...
Взеха ме на ръце и поеха към дома. Бяха хлапета на колела, които обикаляха по тези скали и гледаха морето с часове. А аз наблюдавах тях, изучавах ги...
Ето сега ме показват на майка си и баща си и те са удивени, майката дори леко се отдръпва - малко е уплашена, като че ли. Е да, странна съм но не мога да застраша никого с тези размери на гълъб! Гладна съм и дано се сетят да ме нахранят. Даа. Постилат ми едно съндъче в ъгъла на стаята, слагат ми панички - една с вода и друга с храна. Имат печка, така че и ще се постопля.
Трудно оцелях зимата - сред полето не малко гладници скитат и хора, и хищници... А с този ми недъг, става още по-трудно.
Решиха днес да ме завдат в училището си - да се похвалят пред приятели, пък и да разберат що за животно съм от учителя по биология.
-Лелее... Къде го намерихте това чудо? Ама то и живо...Деца, най-добре идете при специалист - може да сте открили нов вид!
Не рабрах дали се шегуваше или беше сериозен, но хлапетата твърдо решиха да разберат какво съм. С часове ме оглеждаха, галеха ме, гъделичкаха ме - изцяло заемах свободното им време. Интересът им растеше. Но и се привързваха към мен. А и аз към тях.
И така заживяхме неразделни - те дори си хващаха гаджета с моя помощ, а пък аз се радвах на обичта им. Пътувахме заедно, местихме се заедно, когато отидоха в колеж и когато ги приеха в университета... И двамата бяха заети да разберат какво съм. Изучиха произхода на видовете из основи. Всички открити, изчезнали, изчезващи животни... И не ме откриха никъде. С пера, но със странни крака и главата някак като настъпана...Чудо! Без дори възможност да съществувам - нямам начало и еволюция, които да посочат какво съм. А как ли да има? Трудно се оцелява в нашия свят - по-слабите загиват, както е правилото...
Един ден, когато "баткото" стоеше до мен - беше ме извел на слънце да се поразходя, чух отдалече крясъците на брат му. Той тичаше през глава, като оплиташе краката си от огромното въодушевление, изписано на лицето му. Когато пристигна, започна да ме сочи и да пелтечи нещо абсолютно неразбираемо. Наблюдавах брат му - очите му бавно започнаха да се разширяват и когато - аха - да изкочат от орбитите си, той започна безгласно:
-Искаш да кажеш...
-Много рядък вид, считало се е че има само няколко индивида запазени, но не и в нашата страна. Това е чудо!
-Но... но... тя няма криле...и...