автор: RAD72

Почакай, спри ... за малко, за последно,
да погледна очите ти, за последно,
да сгуша лицето си в дланта ти, за последно,
да погаля мислите ти, за последно.
Обличаш здрача - есенно палто,
а изгревите в джоба си прибираш.
Всичките са за теб, подарих ти ги,
с тях да гониш мрака от дома си.
Запомни мига и го нарисувай,
окачи картина на стената на мълчанието,
нашето мълчание...
Вкуса на целувките ми запази
в невидимото ъгълче на устните си.
Почакай, спри .... за малко, за последно ...
Понякога, когато си сам
през ключалката на спомените
ще се промъква този миг.
Не е тъга, благодарност е
и песен на Шаде, и докосване...
Сами ще пишем продължението,
защото сега поставяме началото.
Струва ни се, че е краят, но само така изглежда,
повярвай ми, от тук започва пътят към душата ми.
Сега си тръгвай, аз ще те погледам ...