автор: Janie

Здрачът изпълва стаята. Бавно, но сигурно прониква във всеки ъгъл, под всяка мебел...навсякъде...
Напрягам очи, опитвайки се да ги адаптирам към изчезващата светлина. Бавно, почти неосъзнавайки, се премествам по-близо до прозореца в търсене на последните капки слънце...
Една по една милионите лампи на града изграяват като слънца в една измислена и далечна вселена.
Илюзия за тишина...
Зад затвореният прозорец на стаята ми илюзията е пълна...
Ако запаля лампата тихото бучене на електричеството ще ме обгърне и ше убие тишината...
Цялото ми същество се превръща в слух и попива всеки звук жадно и разбиращо.
Целият ми живот е устремен към светлината... тичам по нея и към нея, очаквам я като спасение и защита...
Сега в тишината на мрака долавам ударите на сърцето си и тихото бучене на кръвта във вените и се чувствам жива.
Изкушавам се да се потопя в тъмнината и да се чувствам жива винаги... да усещам прилива на живот с всеки удър на сърцето. Изкушавам се да забравя за слънцето и за режещата му светлина, да обърна гръб на облаците бягащи по хоризонта, да затворя очи за птиците плуващи в безумието на ясно небе. Изкушавам се да се отдам на тишината и да забравя за хаоса на деня....
Стаята ми бавно се превръща в спасение. Мислите ми се затичват по вертикалите на тишината, преплитат се в спокойствието на тъмнината и се отдават на безумни илюзии.
Сама в тъмното на нощта... не е ли това за което копнея? Поклащам глава в знак на съгласие със себе си. С пръсти докосвам лицето си, за да се уверя че съм тук и се усмихвам на вселената зад стъклото.
Въображението ми препуска като стадо диви коне... отнася ме в други светове.
Светове от сенки и тишина... светове на демони и ангели, преплетени в топлината на кръвта ми.
Отпускам се удобно в креслото... мракът ме докосва с ръцете на милионите си сенки, обгръща ме като любовник отдаден за винаги на сърцето ми...поглъща ме и ме затваря в себе си...
Сърцето ми бие бавно и ритмично... спокойната река на кръвта ми бучи съвсем тихо... стаята е пълна с мен, с моето същество и с мислите ми... мрак... тишина... вечност... мрак...
Усещам забързващият се пулс... реката се превръща бързо и изневиделица в потоп... сенките оживяват и се втрурват към мен в безума надпревара... дърпат ме... искат ме... крещят „Остани!"...
Пронизващото бучене на електричеството ме обвива... стоя до ключа на лампата с гръб притиснат към стената... трепереща... съзнанието ми се бори да открие къде съм... очите ми, ослепели от светлинния удар се опитват да различат формите на познати предмети...
Ехото на непознати гласове се отразява по стените на обърканото ми съзнание и вика „Ела... остани... не тръгвай по светлината..." Затварям очи за миг и се опитвам да забравя, да ги заглуша... да убия страха, който се промъква в сърцето ми... Вдигам високо глава, усмихвам се широко и разбиращо... „И това ще стане, и мракът ще дойде и ще му се отдам до край, но не сега... има още много слънчеви лъчи, които очакват стъпките ми, има още много облаци, които търсят очите ми, има още много същества, които се нуждаят от топлината ми. Не сега! Сега не му е времето!"
Гласовете утихват и въздухът в стаята е отново спокоен и тих... само тихото бучене на електричеството ми подсказва, че съм още тук... то и нечутят прилив на живот във вените...