автор: gumbert

Откъси от книгата «Поръчителство»

В дълбочината на книжните рафтове, зад редицата от книги, се е натрупал прах. Не мога да го видя, но ръката ми докосва нещо като паяжинка.
Тя е една малка част от онзи замисъл, който ние наричаме световна история или космически процес. Замисъл, съставен от звездите, предсмъртните хрипове, преселването на народите, маршрутите на мореплавателите, луната, светулките, бденията, картите, Картаген и Шекспир.
В него влиза и тази страничка, така и не успяла да се превърне в стихове, и сънят, който ми се присъни тази сутрин и почти позабравен от мен.
Има ли някаква цел този замисъл? Според Шопенхауер тя е толкова неуловима, колкото лицата или лъвовете, изведнъж разпознати в рисунката на облаците. Та има ли цел този замисъл? Във всеки случай тази цел няма нищо общо с морала: моралът е измислица на хората, чужда на непостижимите богове.
Може би, тази паяжинка е също толкова необходимо звено от този замисъл, колкото натоварените със злато кораби на империята или лекия пушек, издигащ се над бойното поле.

Абрамовиц

Тази вечер, на хълма на Свети Петър, почти до самия връх, безстрашната и победна музика на елинската реч ни разкри, че смъртта е много по-невероятна от живота, и следователно, душата продължава да живее и след смъртта на тялото. Иначе казано, Мария Кодама, Изабел Моне и аз седяхме сега не тримата заедно, както би изглеждало отстрани. Ние бяхме четирима, и ти, Морис, и ти беше с нас. Чашите с червено вино бяха вдигнати в твоя чест. Не ни измъчваше нито твоят глас, нито докосването на ръката, нито паметта за теб. Но ти бе тук, не произнасяйки нито дума и, мисля си, забавляваше те нашия страх и удивление пред този очевиден факт, че никой на този свят не умира. Ти бе тук, до нас, а заедно с теб - сонмите на тези, които умряха със своите деди, както гласи твоето Писание. Заедно с теб беше множеството от сенки, които пиеха от ямата пред Одисей, и самият Одисей, и всички - и моите прадеди, и Хераклит, и Йорик. Та как могат да умрат жена, мъж или дете, щом като във всеки от тях има толкова пролети и листа, толкова книги и птици, толкова изгреви и залези?
Тази вечер бях одарен с щастието да заплача, както всички живи, усещайки, как по страните ми се стичат сълзите, и разбирайки, че на тази земя не съществува нищо, което да е обречено на смърт и което да не оставя следа. Тази вечер, без да произнесеш нито дума, ти, Абрамович, ми откри, че в смъртта би следвало да пристъпваме като в празник.

Нечий бъдещ сън

Какво ще види в съня си непредвидимото бъдеще? Че Алонсо Кихана ще си остане Дон Кихот, без да напуска своето село и библиотека. Че минутата преди пробуждането на Одисей може да бъде по-богата от поемата за неговите скитания. Ще види цели поколения, които не са и чували името Одисей. Ще види сънища много по-ясни от днешната действителност. Ще види, че ние сме способни да сътворим чудеса, но не правим това, понеже във въображението ни тези чудеса са толкова по-реални. Ще види светове толкова могъщи, че песента на една единствена тамошна птица може да убие човек. Ще види, че забравата и паметта са волеви действия, а не намеса или прищявка на случая. Че можем да гледаме с цялото си тяло, както в мрака на угасващите светове - на своите отслабнали очи - мечтаеше Милтън. Ще види светове без машини и без тази крехка машина - нашето тяло. Животът не е сън, но, както казва Новалис, някога може да достигне сънищата.

Фрагменти от една глинена дъсчица, открита и разчетена от Едмонд Бишоп

... Час без нито една сянка. От върха на деня Бог Мелкарт наблюдава морето на Картаген. Ханибал е мечът на Мелкарт.
Три кораба със златни пръстени - украшенията на шест хиляди римляти, убити в Апубия, - са хвърлили котва в залива.
Когато гроздовете се налеят с есен, ще продиктувам последния си стих.
Слава на Бахал, Богът на небесата, слава на Тинит, образът на Бахал, те донесоха на Картаген победата и ме надариха с наследството на дедите - неизчерпаемият пунически език, който ще бъде езикът на целия свят и чиито букви го предпазват от злото.
Не загинах в боя, както моите синове, командващи войските; не ми е съдено да ги погреба, но през дългите нощи аз изковах песен за двете войни и самозабравата на битката.
Морето сега ни принадлежи. Какво могат да сторят в морето тези римляни?
Трепери мраморът на Рим; той чу кънтежа от стъпките на нашите бойни слонове.
След нарушаването на примирието и лъжливите думи ние заговорихме с езика на меча.
Сега, римлянино, мечът е твой: той е в гърдите ти.
Аз възпявах пурпура на Тир, майката на градовете. Възпявах усилията ни при намиране на нашата писменост и завладяването на моретата. Възпявах огънят на прпославената царица. Възпявах веслата, и мачтите, и страховитите бури...
Берн, 198...

Притежаване на миналото

Известно ми е, че изгубеното в живота не може да се изброи, - тези загуби са и това, което притежавам днес. Зная, не ми е дадено да видя нито златистото, нито черното; в своята недостижимост, за мен те са толкова по-скъпи, отколкото за всеки от зрящите. Баща ми умря, сега той винаги е с мен. Казват, че декламирам Суинбърн с неговия глас. Мъртвите принадлежат само на нас; загубите - това е нашата собственост. Илион падна, но той е жив в оплакалите го хекзаметри. Израел падна, и се превърна в древна тъга по дома. Всяко едно стихотворение ще бъде превърнато от годините в елегия. Най-верните ни приятелки са тези, които ни напуснаха: те не са подвластни на очакването с неговата суета, нито пък на тревогите и страховете на надеждата. Единственият истински рай е загубеният.

Приказната нишка

Тази нишка бе дадена от ръката на Ариадна в ръката на Тезей (с другата ръка той стискаше меча), за да влезез в лабиринта, да намери неговия център, човека с глава на бик или, както предпочита Данте, бика с човешка глава, да го убие, и да може след това, след подвига, да разгадае тайната на камъка и да се излезе навън, при нея, при любимата.
Така е и станало. Та нали Тезей не можеше да знае, че този лабиринт е само една малка част от друг, - лабиринтът на времето, където на уговореното място го чака Медея.
След това нишката се изгубва, изгубва се и самият лабиринт. И сега никой не знае, че ние сме обкръжени от скритият лабиринт или гибелният хаос. Нашето чудно предназначение е да си въобразяваме, да си мислим, че лабиринтът и нишката съществуват. Ние никога не сме държали нишката в ръце; може би тя се е появявала за малко (за да изчезне тутакси) в миг на откровение, в музикална фраза, насън, в потока на думите, наричани философия, или в обикновеното, човешко щастие.
Кносос, 198...

Сън в Единбург

Рано тази сутрин сънувах сън, от който не мога да се освободя и който се опитвам да разбера.
Вече си заченат. На пустинния хоризонт - нещо като прашни училищни стаи, а може би - прашни складове, и в тези стаи или складове - паралелно подредени училищни дъски, проточили се километри или хиляди километри, на които с тебешир са изписани букви и цифри. Колко дъски има общо - не е ясно, ясно е само, че те са много и едни от тях са вече изписани, а други - почти чисти. Вратите, като в Япония, са подвижни, те са направени от ръждясал метал. Самата постройка е с кръгла форма, но с такива гигантски размери, че отстрани не се забелязва тяхната изкривеност и стените изглеждат прави. Събраните една до друга дъски превишават в много пъти човешкия ръст и достигат гладкия измазан таван, нещо средно между бяло и сиво. От лявата страна на всяка дъска има думи, след тях - цифри. Думите са изписани една под друга, като в речник. Първата дума - Аар, е наименованието на река в Берн. Следват арабски цифри; числото съставено от тях е огромно, но не и безкрайно. То с точност показва, колко пъти в живота си ще видиш тази река, колко пъти в живота си ще прочетеш названието й на картата, колко пъти в живота си ще си помислиш за нея. Последната дума, изглежда, е Цвингли, тя е прекалено далеко. На още една безкрайна дъска е написано neverness, и до чуждата дума също има цифра. В тези знаци е целият ти живот. Всяка секунда се прекъсва даден ред от цифри. Ще изчерпиш даден брой, отпуснат ти един път, с вкус на джинджифил, но животът ти все още няма да е свършил. Ще изчерпиш дадено отпуснато ти количество с гладкостта на стъкло, но ще живееш още известно време. Ще изчерпиш отредения ти брой удари на сърцето и едва тогава ще умреш.