автор: EvaYamon

Ако затворите очи и напрегнете въображението си, ще видите един засипан със сняг голям град,побелелите дървета и сивите мрачни жилищни блокове в нощта. Постепенно нашите очи свикват с обстановката и забелязват все повече странни подробности - и това, че въпреки късното време магазините са отворени, прозорците на блоковете светят и откриват движение вътре, а по улиците се мяркат човешки фигури и коли и се чуват оживени разговори; и това, че въздухът е наситен с някаква странна свежест и нетърпение.
За да чуем сега една история, трябва да обърнем внимание на един от всичките еднакви тъмни блокове. Приближаваме се към едно от всичките светещи прозорчета, където се вижда нещо неясно. Приближаваме се постепенно и виждаме, че това е малко момиче с коса, вързана на две опашки, опряло глава в стъклото.
Ами ако надникнем в стаята? Там е светло и топло и също, както и на улицата, се носи мирис на очакване. Всичко е чисто и уютно. В един ъгъл блести с украсите си новогодишна елха. Зад прозореца летят снежинки.
...Изведнъж момичето скочи от столчето, върху което стоеше, за да стига прозореца, и изтича в кухнята до майка си.
- Мамо, мамо! - Заподскача въодушевено то.
- Какво има? - Майката готвеше и лицето и` бе замислено, но тя веднага се усмихна, щом видя дъщеричката си.
- Мамо, снежинките как летят - бързо или бавно? - и тя увисна на дръжката на отворената врата.
- Бързо, мила, - Усмихна се майката. - Не виси на дръжката и кажи на татко да дойде тук за малко.
- Аз пък мисля, че те летят бавно. - Намръщи се недоверчиво момичето, подърпа още малко дръжката и отиде при баща си. Майката въздъхна, поклати глава и взе три чинии.
След малко те вечеряха с изключена лампа, тъй като им светеха премигващите гирлянди на елхата и всичко бе толкова вълшебно, че би било престъпление да оставиш лампите включени в тази новогодишна нощ.
- Сега , каквото и да правиш и казваш, може да ти се върне след много години, защото тази нощ не е като другите. - Каза таткото.
- Искаш да кажеш, че ако сега играя с играчките си, то след много години, когато стана като мама, пак ще играя с тях?
- Може и така да стане. - Загадъчно, както винаги, се усмихна мама. Тя и татко се спогледаха.
- Да, но тогава играчките ми вече няма да ги има...
- Яж, Роза, - засмя се мама. - Искам и след много години да ядеш.
- Ох. - Роза въздъхна и взе лъжицата си. Тя очевидно не искаше много.
Но скоро вечерята свърши, майката прибра съдовете и изчисти масата. Зад прозореца се чуваха възторжени викове, свистене и смях. В тъмносиньото небе възникваха шарени бляскави цветя, разцъфваха и изчезваха.
Майката седна в един стол и погледна Роза:
- За какво си се замислила?
- За нищо. - Момичето помълча свенливо няколко секунди, после тихо попита: - Мамо, според теб трябва ли да се случи нещо вълшебно на Нова Година?
- Разбира се, че трябва. Ако пък няма да ти се случи, значи трябва да си намислиш желание и някой ден то ще се сбъдне.
Роза не отговори. По всичко личеше, че тя сега скучае.
- Знаеш ли какво ми разказа моята майка, когато бях като теб? - Майката разбираше, че трябва някак да направи празнична тази нощ.
- Какво? - Роза се премести по-близо до майка си и очите и` вече блестяха възхитено.
- Слушай сега. - Майката взе Роза на коленете си. - Точно когато бях на твоите години, ето, по същия начин, моята майка ми каза, че когато аз порасна, то ще се омъжа и ще имам дъщеря. И тази моя дъщеря няма да е обикновено момиче. Тя един ден ще срещне - представяш ли си? - една фея!
- Наистина ли, мамо? - Възкликна момичето с горящи от възхищение очи.
- Да. Слушай ме... И тази фея ще я пази цял живот. А знаеш ли, че когато срещнеш фея, то е за късмет?
- Така ли? - Роза учудено повдигна малките си вежди.
- Не само че е така, ами то е голямо щастие. Но никой досега не е виждал фея. А ти ще видиш. Представяш ли си?
- Как така? Никой не е виждал фея? Ами ако и аз не я видя?
- Не, ти задължително ще видиш. - Майката говореше сериозно и твърдо, така че Роза не можеше да не повярва.
- А каква е тази фея? Как изглежда? - Попита Роза.
- Така, както ти поискаш. Тя е твоята фея. - Майката погали Роза по меката и` коса, след това стана и отиде пак да върши някаква работа.
Роза дълго мислеше върху това, как ли ще изглежда нейната фея. Накрая татко и` я намери заспала и я отнесе в леглото и`...


Онази Нова Година Роза запомни за цял живот. И дори когато вече отиде за първи път на училище и знаеше, че не съществуват никакви феи, Роза все още вярваше, че ще срещне своята. О, а каква ли е тази фея? И нека другите момиченца играят на принцеси, а Роза ще чака феята си. Дори си имаше дневниче, толкова малко, че приличаше на тефтер. Там си записваше всичко необичайно, случило и` се за деня, и броеше дни, месеци и години, които бяха изминали, без тя да види своята фея.
Постепенно Роза израсна, стана на 16 години. На тази възраст и` беше толкова скучен нейният живот, че единствено феята би могла да го разкраси с вълшебните си багри. Така че всяка нощ, преди да заспи, Роза си мечтаеше за дългоочакваната среща с една вълшебна жена. Образът на феята вече стана ясен до най-малкия детайл - облеклото от най-леката тъкан със светлосин цвят, пуснатите свободно дълги и светли коси и блестящата тънка и изящна вълшебна пръчица. Дори и гласът на тази вечно млада жена беше ясно представен в съзнанието на Роза. Изобщо, тази фея изразяваше цялата скрита същност на момичето, която Роза не смееше да прояви.
Но дори и да изглеждаше толкова категорична във вярата си, Роза все пак си задаваше понякога въпроса: "Защо ли аз не мога да съм като другите? Кой вярва, че изобщо има някаква фея? А дори и да има, как пък точно аз ще се срещна с нея?"
Но въпреки че знаеше - тази среща с феята е измислица, Роза чувстваше, че има нужда от такава фантазия. Дори и да не е истинска, феята е скритата приятелка на Роза - най-постоянната и най-съвършената, затова Роза не се отказваше от мечтите си.


Но ето, училището си замина, остана зад гърба на девойката. Да, да, тя вече бе девойка, а сама не усети, как и кога стана такава. И дори майка и`, която преди беше толкова загадъчна и всезнаеща, сега се превърна в прекалено сентиментална и добродушна жена, която повече се нуждаеше от дъщеря си, отколкото дъщерята - от нея.
Роза чувстваше върху себе си нова отговорност, която не можеше да изостави и която бе най-тежката от всички. Сега Роза, която бе още отчасти дете, започваше за първи път да работи и се страхуваше да не направи грешна стъпка.
Но полека успя да добие авторитет, да бъде винаги първа. Само това я направи възрастна. Тя вече не се нуждаеше от помощ, тя просто от нищо и никого нямяше нужда, за да живее добре. Поне тя така смяташе. И почти вече не вярваше във феята.
Но изведнъж всичко се оказа обратно на сметките и`. Плановете и` се промениха защото тя срещна не фея - обикновен човек, при това мъж. В този момент светът за нея се преобърна с главата надолу. Тя вече не обръщаше внимание на нищо, освен на мислите за този човек, всичко друго загуби значението си. Това, което чакаше през деня, а си мечтаеше за него през нощта, стана човекът, когото тя внезапно и безумно заобича.
И тя мислеше, че любовта и` е нещастна, но признанието дойде съвсем скоро, макар и неочаквано, и светът се завъртя още по-вихрено под краката на двамата щастливци. Единственото, за което жалеше Роза сега, бе това, че времето на срещите минава прекалено бързо. Ала решение за този проблем от векове бе едно и също. Сватбата съедини два живота в един и даде начало за трети.
И точно в това нетърпеливо очакване на появлението на още един човек, в съзнанието на Роза дойде феята. Внезапният спомен смути младата майка, докато тя подготвяше стаята на бъдещата си рожба. Нима целият живот на Роза трябваше да бъде тази еднообразна вита стълба, която и` даваше само възможностите да бъде като другите? Нима наистина животът и` трябваше да включва само нейното раждане, израстване, омъжване, отглеждане на деца и ... после смърт? Смърт, без тя да изпита истинската прелест на живота? Наистина, тя сега бе щастлива, тя имаше човек, когото обичаше и който винаги бе до нея, но после - после животът щеше да загуби своя смисъл. Дали това тя искаше? Тя изпусна детските дрехи, които бе държала в ръцете си и седна в един стол...

Eдно тревожно събуждане на Роза през нощта я отнесе в родилния дом. Колко страшно бе всичко за първи път! Чак с настъпването на сутринта всичко свърши, свърши и страхът.
Роза се събуди изведнъж от мириса на лекарства, пръснат във въздуха. Отвори бавно очи и видя белия таван, белите стени, стерилно чистите завивки и приотворения прозорец. Всичко това и` напомни за снощния и` страх и тя се намръщи. С усилие се приповдигна и въздъхна. Помисли си: "Ето, сега вече изкачих още едно стъпало на моята вита стълба." Тя погледна прозореца, който сега и` изглеждаше символ на нейната недостижима мечта, защото не и` бе позволено да става от леглото.
Изведнъж бялата врата се отвори и пусна усмихната медицинска сестра:
- О, Вие сте добре! Искате ли да видите нещо?
- Да, разбира се. - Роза знаеше, за какво става дума.
Бялата врата се затвори след сестрата и всичко се изпълни с едно нетърпеливо очакване. Изведнъж това напомни на Роза онази Нова Година, която внесе смисъл в детския и` живот.
Феята! Едно прекрасно същество, леко като вятъра. Една мечта, която сега бе изгубена. "Аз мечтаех и мислих, че съм различна, - помисли си Роза. - А ме вижте сега."
И сега тя очакваше мълчаливо и покорно момента, в който животът и` щеше да изгуби всичкото си вълшебство. От този момент нататък тя вече щеше да бъде всезнаеща и загадъчна майка, за която нищо не е чудо...
Но ето, бялата врата трепна и сякаш се осея с разноцветни петна - толкова бе очакван този миг.
- Заповядайте. - Усмихнатата сестра остави в Роза нещо малко, загърнато в бели пеленки. Роза с някакво необяснимо вълнение отмести крайчеца на пеленката, закриващ лицето на бебето. И откри нещо съвсем изумително! Там, в дълбоките отворени очи на това крехко момиченце, Роза видя вълшебна светлина.
Феята! Роза не знаеше, как разбра това, но беше съвсем сигурна, че е така. Изведнъж и въздухът се изпълни с бляскави шарени звезди, а от тавана се посипа вълшебен прах. Момиченцето в ръцете на Роза засвети толкова силно, че това би могло да бъде само фея от неземен свят. И въпреки че тази фея никак не приличаше на образа от мечтите и сънищата на Роза, това бе нейната фея, със сигурност.


Когато сестрата отнесе обратно детето, Роза въздъхна с всичкото щастие на една сбъдната мечта. После легна пак в леглото си и помисли, колко е добре понякога да бъдеш човек ...