автор: Mojsei

В предишния живот ти среща обеща-
когато вечността ни събере…
Тогава казах ти: "Не ща!"
но ето, всичко вече е добре.

Постигнахме ли с теб човечност,
издигайки ти мойто име
и сочейки напред към вечност
с мълвящи устни:"Ти води ме!"

Оглеждаш се в своята вина,
но помниш всяка тръпка
и блика в душата добрина,
обмисляйки поредната постъпка.

Признах ти правото да си жена,
защото носиш чувството съдбовно,
но тръпнеш в отношението сега,
а то е пак така любовно…

Какъв е пътят на сълзите?
Защо плетеш капан от тънки нишки?
Къде извират в нас мечтите?
Как да спрем сегашните въздишки?

С вечността реших да те даря,
защото чувството е тъй реално,
но вместо простичко:"Благодаря!"
отново спъна се фатално…

А аз към теб политам
и правя обещаното признание,
но втори път не питам,
не искам твойто оправдание!

Къде и как проблемите се раждат?
Защо с тях летиме в красота?
Защо беди не ни досаждат?
А как постигаме родената мечта?

И днес те виждам - луда,
да тънеш в предишен стон -
затуй налагам ти принуда
върху лицемерния ти тон.

Разбирам те, душата ти проплаква,
но с теб поставихме начало,
защото сме в любовта еднаква,
която то на нас е дало.

Не ме отпращай в следващия век-
отношенията си оправи с него,
защото аз ти дадох лек,
с това, че си в мойто его.

На мъките ти слагам край
чрез тази наша среща,
че ведрината знай,
ни носи любовта гореща.