автор: aragon

Мислех си, че всъщност това място предлагаше всичко на един писател. Мрачност и безвремие зад всеки ъгъл, църковна студенина, духовност която не можеше да бъде разбрана или почувствана
освен в някои тайни часове , в неделя в три например, климата на тези малки западноевропейски гробници (градове) също даваше всичко от себе си за да се получи онази тъй необходима историческа атмосфера, онова настройване на писателското съзнание на честотата, по която се предаваха и пращаха и преплитаха съдби и времена и спомени, и само тогава писателят можеше да направи нещо без да ненавижда деня на първия ред, тогава именно се случваше дяволското прописване на тази иначе обездвижена откъм музикална гледна точка ръка. Простете, цигулки.

Тукашните зидове изникваха пред погледа като отчайващо изнурителни шестнайсетинки, но имаше в тях и нещо успокояващо, благотворно и не така остро за очите като върховете на каменните кули, които в тази част на хълма бяха безконечно наводнявани от сбирките на мълчаливите гълъби. Това място съумяваше да излъчва тишина, нещо което търсех години и не намирах в безпаметния си брод, нещо повече, струва ми се дори по-ценно, не само излъчваше, но и поглъщаше и разбираше тишината на пребиваващия, попивайки всичките му мисли и в мълчанието си даваше знаци. Не беше рядкост да си помисля до колко неблагодарна и непризнателна беше еволюирала личността ми, при все всичките тия божествени условия за писане листовете още се обвиваха с прах, седмиците не спираха да бъдат влажни…Какво по-голямо погребение за мен, от това че аз стареех вътрешно, а листовете ми побеляваха? Избелваха се като прокажени, а аз не можех да ги спра, нямах какво да напиша. Ето какво е гробът за поета - болестта на белината.
Чувствах се като в инкубатор за словесно изкуство, в една своебразна утроба на вдъхновение каквато безспорно трябваше да представлява този град, и всичките тези старинни вещи и изискани предмети, които имах около себе си, под ръка, на разположение на озъртащият ми се поглед за нови кодове и стихотворни потайности, не представляваха повече нужната страст за да посегна към туша. Какво беше вгорчило душата ми, мислех си, кое обстоятелство в досегашната ми кариера на човек беше нанесло последния удар, какво в изначалните дебри на пръкването ми ме беше белязало с тази осакатеност и непосилност, къде се криеше причината да имам тъкмо най-трагичната от всички възможни перспективи, защо така рано се озоваха в ръцете ми книги, с и заради които някои завършват живота си…За писане вече не можеше да става и дума, самите мисли бяха така тежки и смъртоносни, че изписването им би ме изтощило. Часовете се изнизваха като тялото на непознат, прогонен от нахалната сутрешна светлина в леглото. Каламбури от чувства, стари и още по-стари, залепнали за миналото мисли които цопваха в отражението ми над капучиното, по обяд ме разтърсваха неканени прозрения за скудоумието и посредствеността като цяло, но вечер, онова което ме нападаше вечер беше нечовешко, под гърдите ми оживяваха хиляди таралежи и не спираха да сноват и да се въртят като шантави елементи от сюрреалистично пано. Цял живот, мислех си, пиша едно дълго стихотворение, една ужасяваща поема на загубата, търся думи за неизразимото, ровя се из ковчезите сякаш всеки момент ще разбера нещо монументално важно, сякаш отхвърленото ми щастие е някъде в тях, неизменно имаше нещо дълбоко свързано със смъртта в живота ми. Изсмях се на последното изречение. А сега и не спирах да се смея.
На другия ден излязох сред хора, качих се в градски транспорт, потърках туристическия асфалт, на втория час вече умирах да чуя отнякъде поне етюд на Рахманинов, но ми се удаде само глъчка от неповторимата френска провинция. Трябваше непременно да разбера изворът на това отегчение от живеенето, да разровя дълбините на изначалната си тъга, това постоянно безсилие да срещам нови неща, да опитвам от тях, сякаш те можеха само да ме обременят още повече, и тази умора да подхващам каквото и да било… Не намирах спокойствие сред нищо, хармонията се изхлузваше през ръцете ми, през душата ми, излизаше от мен на потоци, напускаше ме мълчаливо, на нейно място плътно и трайно се настаняваха паниката и невротичността, чувствата ми се разстройваха като цигулки в неотоплена зала, всяка досегашна теория за причините на моето прописване се взривяваше непоправимо, на талази на талази от мен се евакуираха и последните запаси увереност и самообладание, такъв мрак вилнееше в душата ми, такова едно затъмнение, умопомрачение ме завземаше, когато изгубвах способността си да пиша, че само тегоби и тежки мисли оставаха като змии да сноват из празното ми тяло. Дни наред нямаше да се отърва от тази натрапчивост, от усещането, че писането беше единственият начин да се спра. Но да се спра от какво?
Разхождах се из прекрасните паркове, тук мраморът съдържаше в себе си освен обичайната сива хлад, и някакъв виолетов оттенък, който непонятно за предразсъдъците ми успяваше да ме откъсне от вечните ми спътници - декадентството и жалостта, с които всяка минута танцувах, докосвах ги, бях обсебена от тях, а всъщност мечтаех някой да прекъсне този мъртвешки танц, да смени погребалната музика и да настане тишина. Мечтаех е бледен израз на онова, което изпитвах - аз молех, драпах, копнеех, стенех, агонизирах, при това без да си личи по лицето ми, никой никога не знаеше, тягостно си напомних, колко напрежение и страдание се криеше под тези пуловери, които до втръсване носех. Тукашната природа беше съвършена, но не струваше, имаше нещо твърде урбанистично в нея, твърде съмнителна беше девствеността й, а ако за едно природно място не можеш да кажеш, че именно непокътнатостта му те привлича, то какъв изобщо смисъл имаше да бъдеш там. Цяла паркова философия, мислех си, мога да създам ако видех градина, която да го провокираше. Но не и тукашните, застинали в своята безпогрешност и статичност, може би заради смразяващите камбанени иззвънявания, съвършено еднакви и фатални, тук нямаше ни едно листо, за което да кажеш, че не е на мястото си, не понасях царуващата математика навсякъде и във всичко, не разбирах природа с перпендикулярни и успоредни елементи, нямаше безредие, но нямаше и свобода. В тази част на света хората явно обичат реда повече от всичко останало, опитваха да подчинят всяка педя земя на човешките си капризи, тук дори вятърът сякаш беше опитомен за да не разрошва главите на цветята, за да не се намеси в нещо сякаш...